Анти-дискурсът и новите му приятели

След популистите Орбан, Качински, Милош Земан и Робърт Фицо, Марин Льо Пен едва не спечели регионалните избори във Франция. Атентатът в Париж даде хранителна среда за процъфтяването на  крайнодясната партия „Национален фронт“, наследена от стария антисемит Жан-Мари Льо Пен. Хората от бедния Север искаха увеличен бюджет за фермерската продукция и бързи решения на безработицата. Французите като цяло гласуваха на тези избори за повече държава, но и за сигурност. ИДИЛ бе причинил кръвопролитие в сърцето на любимата на европейците столица, а Je suis Paris е евфемизъм на „аз мразя ИДИЛ“. Кръвопролитният „Калашников“ заедно с колана на камикадзето, натъпкан с взривове, съставят наситена с много негативни емоции нова образност на омразата срещу ислямизма.

Факт е, че през 2015-та година народното недоволство във Франция поиска протекционистични мерки, които Националният фронт неясно, но щедро им обещаваше. Очевидната демагогия на реториката на Марин Льо Пен съчета левичарството с ксенофобията. Лидерката на НФ нарича конкурентните й социалисти „повече капиталисти от капиталистите“, а едновременно с това призоваваше на бунт срещу политиката на икономии на Ангела Меркел и безмислената толерантност към иноверците. Мюсюлманите системно са стигматизирани в общественото съзнание, а за това им помагат медиите. Те представят имигрантите и бежанците като „не-християнски“, варвари, които миришат лошо, нямат хигиенни навици, и всеки втори е фанатик. Обидната преди време за либералния европеец етническа и религиозна дискриминация е заради етноса и религията на хората от Сирия, Афганистан, Ирак. Третото поколение алжирски имигранти във Франция от 50-те звучат като етнически деградета, социални девианти, наркомани, сводници, безделници, съставящи огромния процент от криминалитета на Франция. Слоганът „Европа е в опасност“ от новото преселение на народите е масово споделян, а призивният му характер завладява и университетските аудитории, не само бедните селяни от Норман, Шампан, Прованс.

Анти-дискурсът, предизвикан от бедността и от вълната на терористични атентати, се отключва от различни ad hoc артистични акции, които често звучат като грижливо обмислени провокации. Подобно подпалването на Райхстага[1], проблематичните карикатури на сатиричното вестниче „Шарли Ебдо“ предизвикаха ответен терор и самоубийствените атентати, извършени от хард ислямисти. Загиналите няколко десетки невинни хора придадоха на френските интелектуалци статуса на мъченици. Последва обаче кървавият атентат в Батаклан, а сблъсъците между християни и мюсюлмани накараха държавата да предприема свръхразпоредби за полицията и армията, включително въвеждане на извънредно положение във Франция. Макар и далечни, но процесите напомнят сблъсъците между комунистическите и социалдемократически фракции в Берлин през 1933 година с членовете на Националсоциалистическата партия на Хитлер. Освен с ксенофобските и антиимигрантски речи и с такива, нарушаващи човешките права на малцинствата, в Централна и Източна Европа също станаха модни антиевропейските послания срещу брюкселските бюрократи. Подобно на пропагандната технология на нацисткия „Фьолкишер беобахтер“, тиражиращ образа на алчната плутокрация, изпиваща кръвта на работници и селяни в навечерието на Втората световна война миналия век, днешният анти-дискурс е негов особен „пост-нацистки“ римейк. Старите партии отново са обвинявани, че охраняват интересите само на свръхбогатите, както и че  данъците отиват за тотално размиване на националните граници и идентичност. През анти-дискурса, партиите като Национален фронт на Марин Льо Пен, тази на Анджей Дуда и управляващата Фидес на Виктор Орбан имплантират ретро-идеята за укрепване на етническата хомогенност на националните държави и прогонване на „другите“, „чуждите“. Паметни европейци помнят: преди бяха евреите, сега са мюсюлманите. „Ислямистите“ съставляват едно твърде еластично понятие, оскърбяващо милионите правоверни по света. Пацифистките нагласи на либерална Европа претърпяват съкрушително поражение. Както децата от Лондон, Моленбек или Сен Дени се записват като побъркани в Ислямска държава, така и е въпрос на чест патриотични младежи да се записват доброволци за участие във военните действия срещу Даеш. Допълнително все по-легитимни стават факелните шествия на Пегида в Дрезден, или неонацистките групи в Холандия, Дания, Норвегия, Унгария, Словакия, България.

Преиздаването на „Моята борба“ в условията на криза на демократичната публичност

В днешния общоевропейски контекст на страх от джихадизма и анти-настроения, на пазара излиза книгата-програма на Националсоциалистическата партия на Адолф Хитлер. 2015-та година е времето, когато е изтекъл срокът за авторските права, който Бавария притежаваше. Немското издание е на Център по история в Мюнхен, съпроводено от 3500 бележки, разпръснати из цялата книга. Бележките са съставени от военни историци, учители, изследователи на Холокост. Тиражът е 7000 бройки. „Моята борба“ запълва нишата на пазара и задоволява любознателните читатели, които досега ползваха пиратски издания. В Япония четат теоретичния труд за националсоциализма на Хитлер под формата на комикс. Точно преди 13 години в София пък либерални учени в тревожна дискусия обсъждаха въпроса „Да или не на издаването на нацистка литература у нас“. Събитието тогава беше по повод търгашеско-антисемитско поведение на печално известното издателство „Жар-птица“, директно свързано с журналиста и бъдещ депутат от националистическата партия „Атака“ Волен Сидеров.“Жар-птица“ пуснаха на книжния пазар на площад Славейков, освен „Моята борба“, и „Политически речи“ на Йозеф Гьобелс. И до днес се твърди, че книгата на Фюрера на Третия Райх има трета или четвърта допечатка на внушителния си тираж, както и че все така оглавява листата на най-търсените книги у нас.

Нека си припомним идеологията на „Моята борба“, която пряко свързва масовият убиец Адолф Хитлер с днешния свят на супер технологии и интернет, сбъднал съвсем буквално прогнозите на Алвин Тофлър за света като „глобално село“.

Неговите основни тези (вж. главата „Причина за всеобщата разруха“) са основани на убеждението му, че социална база на нацистката партия НСДАП са германските работници. Не работническа класа, не пролетариатът, а германският работник. Това е същностната разлика с марксисткия категориален апарат, с който Хитлер ожесточено се бори, както ще стане ясно по-нататък. Трябва да отбележа в скоби, че точно заради социалистическото ядро на хитлеристката политическа теория и практика, тя тенденциозно бе преформулирана в българския комунистически печат през миналия век като фашизъм. Пропагандната реторика укриваше очевидния извод, че комунизмът и националсоциализмът са „еднояйчни близнаци“, по определението на известния български философ Калин Янакиев. И има защо.

Приликите между нацисткия дискурс и сталинско-марксическия са огромни. Всички речи на Хитлер са пронизани с грижи и обещания за подобряване живота на работниците и работничките. В мечтите си той ги вижда да се „разхождат из фиордите на Норвегия“, да „кръстосват по големите вътрешни езера и по Източните морета“. Вождът на националсоциалистите планира масово ходене на ски в планината на работниците, които ще влязат в парламента и ще управляват. Отвратен от социалдемокрацията, бъдещият фюрер очертава стратегията и тактиката на превземане на властта от германските трудещи се. Иска закриването на провалените синдикати, въвежда нови „съвети в предприятия, през които работникът става съучастник“. Визионерът Хитлер мечтае за времето, когато ще се създадат механизми против уволняването, като на мястото на старите синдикати се оформи „нов германски трудов фронт“. Той държи да се изгради „Голяма работническа банка“, „Голям осигурителен механизъм“, гарантиращ „народните социални грижи“, чертае „мощно движение на потребителните кооперации“. Бъдещият създател на Гестапо говори за създаване на необратими гаранции за „нова трудова нравственост“ „германско народно образователно дело“. “Ще изградим живота на бъдещето. Ще имаме безброй училища, като национал-политически възпитателен институт. Там ще побираме даровитите деца от широките народни маси. Ще учат синове на работещи и селяни, чиито родители няма да могат да си платят таксата, за да получат висше образование“, обещава Адолф Хитлер. В „Моята борба“ връзката между германските работници се полага на по-дълбока основа. Култът към личността му се обосновава на очевидната „връзка между народните маси и „мъжа-водач“.[2] „И последният работник ще разбере, пише в книгата „Моята борба“, колко е важна „засилването на държавната власт“, но с водач, който може да поема отговорност“!

Десет години по-късно, по време на една реч пред работниците в един муниционен завод в Берлин, Хитлер изброява огромните резултати от идеите си, довели до „новаторския“ му икономически подход. “Честотата на самоубийствата стигаше до 20 000 на година“ – патетично обявява нацистът в тази реч. Имаше 7 милиона безработни, около 6 ½ временно работещи, напълно разпаднало се стопанство, земеделието бе пред разгром, търговията и занаятите- замрели, корабоплаването спряно – продължава Фюрерът. И посочва как днес новата държава отчита огромни успехи: инфраструктурата, аутобани, евтини коли (Фолксваген във всяко семейство), достъпно образование, физическо възпитание и укрепване на духа и тялото (Хитлерюгенд), военната промишленост, силата на райхсмарката, пристанищни съоръжения, язовири и т.н.

 Анти-дискурсът изобретява ВРАГ, за да мобилизира

През 30-те години на ХХ век врагът е идентифициран от Хитлер. Формулата „два свята – единия от тях трябва да загине“ е подробно изяснена в „Моята борба“. От едната страна са „децата на народа“. От друга – „децата на паричната аристокрация на финансовите магнати“. И продължава: „само мъже от народа могат да изпълняват някаква роля в държавния живот“. „Ние сме твърдо решени да изградим една социална държава, която да бъде образец във всички области на живота.“ Бойният му призив „Капиталът или Трудът“ насочва енергията на хората към „благословията на труда“, която ще повиши стопанската производителност. Хитлер дори казва – „аз съм представител на голтаците“ – и ще се бори срещу онези среди, където управлява капиталът, „сиреч – група от няколкостотин човека, които притежават несметни богатства“. Част от политическите му виждания са изложени пределно просто:“ Свирепите еврейски доктринери и изпечени европейски капиталисти играят най-безсрамната игра, която може да си представи човек, като завладяват така наречения пролетариат, като мобилизират класовата борба и след като се опитват да завладеят цял един народ. Най-крайната плутокрация си служи със социализъм, за да наложи диктатурата на капитала“.

Освен капитала обаче, Адолф Хитлер въвежда още един специфичен аспект на проблема за справяне с всеобщата криза. Не, това няма да бъде класата на бедните срещу класата на богатите, както казвал Маркс. За да създаде нов икономически ред, той преформулира антагонистите. Изобретява философията за  „Народът и Расата“ (вж. едноименната глава). Чистата арийска раса срещу останалите. Ариецът става „новият Прометей на човечеството“. Работническата Класа, Пролетариатът, са „пропагандна пушилка на марксистко-еврейските среди“. Не общността на езика, а общността на кръвта – е призивът на основоположника на националсоциализма. Това е пътят на истинското германизиране.“ „Ако разделим човечество на 3 групи: основатели на културата, носители на културата, и разрушители на културата, то представителите на първите две групи ще бъдат всъщност, само арийците“. И като истински „чистач“ Хитлер предлага стратегията за етническо хомогенизиране на Германия , а после – на цяла Европа. На срещуположния полюс се поставя евреинът. Макар че оценява ролята на еврейската нация в развитие на културното наследство на човечеството, Адолф Хитлер създава изключително ефективна основа на бъдещия геноцид срещу нея. В рамките на 43 страници в „Моята борба“ Хитлер излага всичките си основания за изтребление на „богоизбрания народ“. И завършва с думите „Ние сме дълбоко убедени, че само нашето движение (националсоциалистическото- б.а) е в състояние да възпре по-нататъшното падение на германския народ, а след това да създаде гранитен фундамент, на който след време ще израсне нова държава. Германска държава, действително представляваща немската нация“.

Но как може да се интериоризират тези расистки концепции от народа? Как ще стане част от тяхното не само икономическо и политическо поведение, но и да не се разпадне интегритетът на Германия?

За тази цел се разработват пропагандните технологии. Вестниците. Радиото. Киното. Театърът. Литературата. Изобразителните изкуства. Архитектурата.

Хитлер, медиите, културата

Малко известна е историята с филма „На западния фронт нищо ново“, изграден върху едноименния бестселър.

След огромния успех на книгата на Ерих Мария Ремарк, нацистката преса пише: „Романът, подкупващо написан във формата на войнишки дневник, осмиваше германската армия. Изнасяше на показ всичко отрицателно във войната, обаче премълчаваше всичко възвишено. Въздействието на книгата беше пацифистично, антинационално, пораженческо“. Последвалата екранизация довежда до пълни киносалони. Единственото възможно средство за нацистите се оказва да действат „смело и ударно.“[3] Начело на една внушителна група народни представители и щурмоваци от SA, д-р Гьобелс поиска от името на германската нация “филмът да бъде вдигнат”/запазвам езика от изданието с превод на  д-р М.Беловеждова, 1940 г- б.а /. Полицията веднага се яви, за да защити свободата“. Разбира се, книгоиздателството, публикувало „На Западния фронт нищо ново“, е „юдейско“, разпространило милиони екземпляри. „Юдеомасонска“ пък е „централата, заповядала произведението да се филмира“. Което е недопустимо, така че „Im Westen nichts Neues“ изчезва завинаги, с което е сложен край на еврейското разрушително дело!

Цензурата, мечтана от Хитлер и изградена перфектно от д-р Йозеф Гьобелс, райхминистър на Пропагандата, е действала безотказно. Заедно с нацистите тръгва обаче и новият, расистки мотивиран, „елит“. Той създава правилни филми, които не увреждат позитивния поглед в бъдещето на нацията (колко познато, нали!). Литератори пишат произведения, възхваляващия новия ред на Третия Райх. Архитекти проектират забележителни в своя авангардизъм сгради, като името на Алберт Шпрее е само едно от тях. Германщината се установява навсякъде. Неразделна част на изграждането на Новия ред е системната обработка на всяко индивидуалното съзнание. Германският човек заживява в режима на „Моята борба“. Той трябва да брани своята семейна, културна, геополитическа идентичност. За целта Хитлер и Гьобелс създават без съмнение ефикасна тоталитарна пропаганда. Впрочем, те не са сами. Успоредно със Третия Райх поетите и писателите, архитектите, режисьорите, артистите, журналистите на Йосиф Висарионович в Съветска Русия са правели абсолютно същото.

Отровата, разсъждава авторът на „Моята борба“, просмукала социалдемократизма в Германия, се съдържа във вестниците, изкуствата, в целия политически елит на Ваймарската република. Социалдемокрацията „е насочена към разрушаване на националната икономика“. И Хитлер дава куп доказателства в полза на твърдението си. Бъдещият фюрер описва детайлно как ще изобличи „лъжите“ в техните медии. Напълно убеден,че Врагът е „международният световен евреин“, той пише: „Аз се борих в продължение на много години срещу марксизма, не защото той бе социалистически, а защото социализмът, бидейки финансиран от „Франкфуртер цайтунг“ и следователно от цялата еврейска и не-еврейска финансова аристокрация, не можеше да бъде друго, освен лъжа“. Доколкото марксисткото учение се е разпространявало с шеметна скорост в европейските столици като Виена например, тридесет и четири годишният Адолф Хитлер промушва през тази призма всичко: от тоталната криза на Германия, до разложението на духа. За развращаване на нравите е виновен не само вестник „Франкфуртер цайтунг“, но и „Берлинер тагесблат“. Затова ще се създадат контра-вестници и радиа. (Хитлер май че е стартирал и първото телевизионно излъчване – б.а). Деструктивният характер на марксисткото учение е изобразен в „Моята борба“ като „озъбена маска“. То е „комплот между евреи и демократи, болшевики и реакционери. Злотворството е заразило цяла Европа, правителства, елити. Трябва да се предприеме „кръстоносен поход за спасяването на Европа“, призовава Хитлер. И успява да присъедини много икономически разорени от войната държави. Между тях е и България.

Идентифицирането на врага буди много интересни импликации за съвременния свят, когато се множат крайнодесните партии, основали реториката си на анти-дискурса. Тези партии, както стана дума по-горе, си създават същия житейски контекст: бедност сред фермерите, пауперизация на крайните региони, разрушаване на националната икономика чрез свръхцентрализма на Брюксел, криза на идентичността, разбирай, заплахата от тотална ислямизация на стария континент. Чертае се апокалиптично бъдеще. Християнска Европа ще бъде населена с джамии, забрадката и бурката ще станат модно облекло, автори като Мишел Уелбек ще провиждат всеприсъствие на полумесеца в университети, а увеселителните заведения ще бъдат затворени от фанатиците на Корана.

(следва)

 

[1]Адолф Хитлер и Херман Гьоринг смятат подпалването на Райхстага за заговор на комунистите и искат обявяването на извънредно положение. Забранена е комунистическата партия на Германия (КПГ), както и лидери на социалдемократическата и либерални партии – б.а.

[2] Вж. Нюрнбергски партиен конгрес.

[3] Йосиф Гьобелс, „Политически речи“, изд. 1943 под редакцията на проф. д-р Л. Владикин в поредицата „Нова Европа“, Научна библиотека за държавно-стопанските проблеми на новия ред.

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).