Антони Георгиев: Българите не обичат интерпретации, които не ги величаят

anthony

Антони Георгиев бяга на Запад в началото на 1989 г. и се установява в Копенхаген, Дания. През 1990-те работи в ББС-Лондон и Радио Свободна Европа – Мюнхен и Прага. През 2002-ра се връща в България. От 2003 г. ръководи Вагабонд медия – издател на списания и книги, между които “Вагабонд”, българското списание на английски език, и “Хайфлайтс”, българското летищно списание. Автор на романа “Виена” (2001 г.), автор и/или съавтор на книгите “На Изток от Константинопол/Пътешествия в непозната Турция” (2008 г.), “Пътеводител за еврейска България” (2011 г.), “Пътеводител за османска България” (2011 г., редактирана и препечатана през 2012 г.) и “Турците в България” (2012 г.)

Къде те намираме? Писа ми, че пътуваш в източна Турция. Как изглежда  пътешествието ти в контекста на новите военни действия на САЩ срещу Ислямска държава ?

Намирам се в Догубеязит, на 30 км от границата с Иран. Преди малко ме спря един човек на улицата и ми каза, че утре отива да се бие в Сирия. Каза, че следващия път, когато дойда, Догубеязит няма да е в Турция, а в Кюрдистан. Престоят ми в източна Турция е само транзитен. Основната ми цел на това пътуване беше южен Кавказ – Грузия и Армения,  Абхазия и Нагорни Карабах. В Грузия и Армения има нещо, към което българите все още само се стремят. И в двете държави, разбира се, има паметници, свързани с “Великата отечествена война”, но те величаят местни комунисти и военни. Никъде не видях паметник на Съветската армия. Да, в София, Пловдив, Варна, Бургас, Русе все още стоят сталинистки чудовища!

Журналистът  и пътешественикът  у теб често са преплитат.  Да не си жертва на евроскитничество? Или на  неврозата на постмодерния човек – пътувам, значи съществувам.

Много обичам да посещавам разни страни и да се запознавам с култури, които не са особено популярни. Интересно ми е да очертавам различията, докато виждам приликите. А и това ми е работата, откакто напуснах България в началото на 1989 г.

През 2011 г. издаде една изключителна книга „Пътеводител за Османска България“. Тя бе приета сравнително спокойно в академичните среди. На следващата година обаче „Турците в България“  взриви  историците. На специална пресконференция академици и професори  дори призоваха  ДАНС да се намеси и да спре продажбите. Би ли ни разказал  какво вбеси тези почтени хора?

Съавтори на „Турците в България“ са утвърдени имена в историята, етнологията, музикологията, кулинарията, богословието като Димана Трънкова, Радко Попов, Иванка Влаева, Божидар Алексиев, Йорданка Бибина, Доротея Добрева, Орлин Спасов. Това са хора с утвърдена академична кариера. За мен продължава да бъде загадка какво толкова много вбеси „групата учени”, които вече втора година тормозят обществото с нападките си срещу нас. Те писаха писма, организираха пресконференция, „сезираха” ДАНС. (виж Вагабонд).

Поводът е текст под снимка, писан от мен – цитат от холандския историк Махиел Кил за битката при Плевен (1877 г.). Той също се намеси в спора с пояснение (виж Вагабонд).

В обществения живот в България, за жалост, действа принципът, че всеки е нечий шпионин и някоя „централа” му плаща. Има версии, че съм бил агент на няколко разузнавания – американското, турското, гръцкото, разбира се израелското, а напоследък – и българското. Престижни издателства като „Парадокс”, „Сиела“, Университетското издателство[1] защитиха свободата на словото. Те заявиха, че не може да се изпраща ДАНС срещу една книга!

Англоезичният месечник „Вагабонд“ бе сред малкото издания , които писаха за уникалния сборник „Депортацията на евреите във Вардарска Македония и Беломорска Тракия и Пирот. 1943 година“.  Защо е тази сдържаност  на българските медии по темата за отговорността на България за участието ни както повечето европейски страни в Холокост? 

Царство България НЕ депортира в лагерите на смъртта (по различни сложни и противоречиви причини) около 49 000 евреи-граждани на царството. Това обаче не се случва в администрираните от България Вардарска Македония, Беломорска Тракия и южна Сърбия – района на Пирот. Там българската армия и полиция ентусиазирано и патриотично натоварват на животински вагони 11 343 евреи, на които царят не дава възможност да получат българско гражданство, и ги транспортират с влакове на БДЖ, през българска територия, до българското пристанище Лом на Дунава, откъдето наети от царството шлепове ги превозват до Виена – и от там към Треблинка и Аушвиц. Никой не оцелява.

Тази трагична история е известна на Запад. В България се знае откъслечно. Книгата „Депортацията на евреите във Вардарска Македония и Беломорска Тракия и Пирот. 1943 година“ е първият  сборник документи, чиято интерпретация ще хвърли повече светлина по въпроса.

По времето на комунизма за „спасението на българските евреи” не се говори почти нищо. Всичко беше обагрено от комунистическата пропаганда и се свеждаше до въпроса не кой и защо е „спасил” евреите, а кому трябва да бъдат отдадени почестите. „Спасителят“, естествено, беше комунистическата партия, а по едно време дори лично Тодор Живков. Комунизмът падна, и историята отново започна да се пренаписва. На сцената се появи аристократичната фигура на Цар Борис III, военновременен съюзник на Хитлер. Вървеше приказката, че „дължим“ на Царя и на неговата политика на отлагане, нерешителност и хитрост, безспорния факт, че 49 000 човешки живота бяха спасени.

Както обикновено се случва обаче, бързо се оказа, че нито монархът, нито „народът” са били черно-бели. Нищо не е черно-бяло – не и на Балканите, не и през ХХ век.

Благодарение на книгата на Габриеле Нисим на общественото внимание излезе депутатът от Кюстендил  Димитър Пешев, заместник-председател на Народното събрание. Той е осъден на 20 години затвор от Народния съд. Видни еврейски юристи отказват да го защитят в съда. Пешев е игнориран и забравен по време на комунизма и умира в мизерия през 1970-те.

Различните разкази за спасението на евреите взаимно се изключват и по тази причина политиците ни се обединиха около най-безболезнената. Българските евреи са били спасени от силата на българското гражданско общество. Всички българи като един са станали на крак и са се възпротивили на правителствената политика. Ето защо България среща края на войната с повече евреи, отколкото са живеели тук  в началото й.

Но възможно ли е добродетелта – другото лице на злината, да бъде колективизирана? Не се ли извършват добрите дела, тъкмо както и престъпленията, от отделни хора – личности, които могат да бъдат назовани по три имена и адрес?

Всякакви дебати по този въпрос пораждат нови въпроси. Ако Царство България е било толкова добро към своите евреи, защо само няколко години след края на войната над 90 процента от българските евреи емигрират от Народна република България? Тя по-малко добра ли е била, след като един от първите закони, прокарани от т. нар. народна власт, е тъкмо възстановяването на гражданските права на евреите? Какво се случва с еврейската собственост? Какво се случва с тяхното културно наследство?  И най-важният въпрос остана без отговор: Колко струва човешкият живот? Моят живот по-скъп ли е от вашия? Животът на един македонски евреин може ли да бъде оценен като по-евтин от този на 10 български евреи? България не е депортирала 49 000 свои граждани, като по този начин е спасила живота им. Но България е депортирала 11 343 евреи от администрираните от царството земи като по този начин ги е убила! Това са двете лица на една и съща монета. Едното не омаловажава другото. Вместо болезнените отговори, българите са задоволяват с приятно звучащата пропаганда:  България е нация от безстрашни и всеотдайни Раул Валенберги и нито един Морис Папон.

Българското правителство плаща пари за създаването на „научни” изследвания, които да „докажат”, че България никога не е окупирала Македония. То плаща пари за създаването на телевизионни сериали, които венцеславят българската нация. От чисто пропагандна точка това работи много добре в държава, чийто народ има проблем със собственото си минало.

България има много малко неща, с които да се гордее в момента. Икономиката едва ли е повод за национална гордост, възможно е да се каже същото и за културата. Затова трябва да се намери нещо, които да помпа националното самочувствие. Това най-често е Цар Симеон Велики и „България на три морета”, но едно приближаване във времето е само добре дошло. Ето защо е  истерията срещу македонския филм „Трето полувреме” и напъните на серия правителства, особено на това на ГЕРБ, да бъдат представени българите за добряци на фона на най-драматичния конфликт в Европа на ХХ в. Френският философ от български произход Цветан Тодоров, който наскоро бе в София, пише в книгата си “Крехкостта на добродетелта” (Принстън, 2003 г.): България, която е спасила своите евреи, не е била по-различна от други европейски държави, които не са спасили техните си евреи. Онова, което предотвратява планираната в детайли депортация на българските евреи, е нежна, крехка брънка от събития, която е можело да бъде скъсана по всяко време. Ако Царят беше малко по-решителен, ако съставът на висшия клир на Православната църква беше различен, ако Димитър Пешев не беше изпратил своята петиция точно в онзи исторически момент… цялото „спасение” щеше да се превърне в масово унищожение.

Съвременните българи имат проблем с тази интерпретация, тъй като тя не е достатъчно величаеща. Съвременните българи имат проблем изобщо с миналото си.

Преди изборите е кротко, почти всеки от националистическите вождове си намери партия, нахъсват  електората с омраза към циганите, чужденците и имигрантите. От Европа идват също лоши сигнали. Антиимиграционната датска народна партия водеше на Европейските избори, а в Швеция неонацистките митинги заплашват либералния дух и демокрация.  Какво му става на света, според теб?

Демокрацията далеч не е хубаво нещо. Но то е най-доброто, което имаме.

 

[1] http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/iuliana-metodieva/2013-11/turcite-v-blgariya-naciyata-kato-peperuda-ot-herbarij-naciyata-kato-zhiv-organizm/

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).