Антонина Желязкова: Огледало за обратно виждане – 4.Какво не знаем за ромите

Приятелка, която изкара трудовия си живот в Канада и се върна наскоро в България, дотича при мен разтреперана, за да ме попита „вярно ли е, че циганите ще цепят България и ще ни взривяват?!” За да се качи веднага на обратния самолет за Торонто и там да харчи пенсията. Освен това да не забравя, беше се осведомила чрез медиите, че циганите обират парите на старци и деца чрез телефонни измами, просяци и джепчии са по улиците и в градския транспорт, изтезават баби и дядовци, за да им вземат петдесет лева, в бизнеса с крадени коли са… и да не изброявам повече. Вярно е, казах, но това е само малка част от ромите…, както и част от българите.

И за какъв сепаратизъм и териториална цялост става дума, когато от десетилетия голяма част от ромите в България, благодарение на нашите български политики, живеят в сегрегирани и сепарирани гета, извън училищата и извън трудовия пазар.

Много неубедителна бях, направо безпомощна, но пък разбрах, че тя не знае нищо друго за нашите роми освен криминалната сводка и картата на 24 часа[1]. Няколко уважавани специалисти етнолози и романолози знаят детайли от дългата и драматична съдба на ромите – преследвани, прогонвани или поробвани, търсещи начини за оцеляване навсякъде из Европа и света. Ясно е, че в България шепа хора познават културата и традициите им, но кой да ги попита? А за останалите, за широката публика са медийните шокове.

Неграмотност е, да бъде изговорено и написано, че ромите от някои квартали чрез верска конверсия, заплашват със сепаратизъм държавата. Има и карта, която представя няколко града в страшно черно, заедно с  глави с покривала, а Търговище, Разград и Шумен са в опасно сиво и със силуети на джамии.[2]

Дългата история на ромските миграции, скитания и отсядания се приема, че започва още през VІІ век от Средна Индия, през Пенджаб (северозапад) и в крайна сметка води до напускане на пределите на Индия. Най-масови са изселванията през ІХ – Х  век, продължават с прекъсвания в края на ХІV и началото на ХV век. През ХІХ век, след Кримската война, се отменя робството на циганите във Влашко и Молдова. Тогава започва ново масово преселение от там и от Трансилвания към България, към Централна и Западна Европа и в други посоки.`

От ХІ век са датирани първите писмени свидетелства за присъствието на цигани в Европа – на територията на Византийската империя.

Столетия наред европейските държави и империите, разнородните династически или политически режими са имали реално три вида политики към ромите, които и до днес се повтарят в различни варианти: 1.Преследване, прогонване или изолация на ромите, и строги наказателни мерки срещу тях; 2. Просветителски опити за асимилация, и вкарване на циганите в съответната културна матрица, за да бъдат унифицирани с мнозинството и да не остане дори помен от тяхната култура; 3. Политики, които са равнопоставени, както тези към останалите поданици/граждани, строго регламентирани от законите и съблюдавани от мащабен административен и репресивен апарат. С една цел – асимилацията им.

Едни или други политики към ромите се практикуват грижливо или небрежно като единствено променят своите автори и изпълнители, както и географията си. Внушаван им е различен идеологически смисъл, практически се подхожда нюансирано, според етапа на модернизация, според характера на съответния век, според управлението/режима и ареала. Всъщност това са повтарящи се рефрени и аранжировки на едни и същи административни практики, които се изграждат върху фундамента на еднакво до съвършенство отношение към ромите. Политиките се градят върху едни и същи негативни стереотипи към тях, които в определени периоди или ситуации достигат до безпросветен страх/омраза. Независимо дали е ХV, ХVІІІ, ХХ или ХХІ век. Както формулира ясно проф. Майа Грекова, обединяващото във всички тези действия към ромите е желанието и изискването да ги направим (“тях”) като нас, което наричаме интеграция и още – това, че винаги са се проваляли, т.е. тяхната неефективност.[3]

Поради банално еднаквото отношение към ромите (циганите, хитанос, джипсиз, житано, синти, люли, кале, мануши, романичели), а именно – изумление, любопитство, завист, извличане на ползи, страх, презрение, отхвърляне, омраза – в различните групи и субгрупи на тези преселници-номади се изгражда почти генетично закодиран силен нагон не само да оцелеят, но да опазят своите духовни и ритуални (често магически) традиции. В същото време формират широко отворен характер на възприемчивост към чуждите светове и мировъзрения сред които попадат – отново в името на оцеляването и с надеждите за адаптация. В този смисъл поколенията цигани извън пределите на Индия са родени конвертити, неофити, адепти, които се приспособяват бързо и без предубеждение към местните конфесии. Приемат ги и практикуват пристрастено, ако това носи ползи за общността. Не рядко са криптофити – дву-, дори триверци. Често проявяват и преферирана етническа идентичност, като се назовават принадлежащи към заобикалящите ги местни общности и народи. Поради това в Европа имаме всякакви цигани – католици, протестанти, православни, лютерани, мюсюлмани сунити, бекташи, салафити, които едновременно са българи, турци, румънци, албанци, сърби, гърци, французи, италианци, испанци… В Призрен например има две цигански махали, населени с мюсюлмани от субгрупата на ковачите. В едната махала говорят на турски и се самоопределят като турци, в другата говорят романи и албански и се самоназовават цигани, но също и скиптари (албанци).  Циганите мечтаят да се харесат, защото те самите харесват  откровено хората, сред които ги е запратила съдбата и попиват различните навици и знания. Жадуват да бъдат приети, всъщност искат по всякакъв начин да се приобщят, без с това да неглижират своята езическо-ритуална специфика, разностранни знания и умения, свободен нрав, собствените правила на самоуправление, структури за справедливост и културна идентичност.[4]

А ето какво им се случва по дългия хилядолетен път из Европа.

Винаги са се възползвали от уменията им, а те са разностранни. През 1050 г. Константин Мономах заповядва на циганите  в Константинопол да прогонят дивите животни и змиите от императорския парк. През 1346 г. на о.Корфу освобождават от данъци циганите ковачи, защото нямат свои. Около тези години крал Стефан Душан (1335-1355) определя специален данък за цигани, които подковават коне, че и там не им достигат. В Рилската грамота на цар Иван Шишман (1371-1395) са първите сведения за циганите в България – отново регламент за циганите ковачи и манастирските роби. Пак от този век има чести сведения за определяне на данъците на ковачите и подковачите във Влашко и Молдова. Въобще не отварям дума за врачуване, магии, израждане на бебета, билки и други лечения, където са майстори. Голяма е темата за музикалните им умения (вокални и инструментални), които са всеизвестни. Има дори исторически наратив от летописеца Хамза от Исфахан (893-961), както и поетизиран разказ по темата от персийския поет Фирдоуси (935-1020): Персийският шах Бахрам-Гур от Сасанидската дистания (406-438) помолил индийски владетел да му изпрати хиляда музиканти (подразбира се, че са прадеди на европейските роми музиканти). Наслаждавал се месеци (или години) наред на изкуството им. След това ги изпроводил с благодарност, за да се заселят в земите му като ги  дарил с жито, по един вол и по едно магаре на човек, за да засеят и да се изхранват със земеделие. Те обаче изяли житото и воловете с големи веселби, яхнали магаретата и отпътували на Запад, за да свирят.

Между ХV и ХVІІІ в. циганите първоначално са добре приети в Централна и Западна Европа, защото притежават редките умения да пишат писма(официални, семейни и любовни), да изготвят печати за търговци и управители. Обърнете внимание, че в безпросветна Европа нашите цигани се препитавали и с писане. Започват обаче преследвания, за да бъдат прогонени освен чрез административни разпоредби и с жестоки мерки като изгаряне, затвор, бесило. Църквата постепенно още от ХІІІ в. започва да отлъчва местните, ако покровителстват цигани, които предсказват бъдещето, които правят магии и лекуват. Европа започва да се вихри в своето мрачно Средновековие. В Германските княжества убийството на циганин не се смята за престъпление, а е нещо като лов. В Швейцария са прогонени през 1510 г., а при евентуално завръщане ги очаква бесило. В Англия през 1579 г. кралица Елизабет нарежда всички цигани да напуснат, иначе ще бъдат наказани със смърт. Подобни са едиктите и съдбата им в Швеция, Финландия, Дания, Норвегия, Холандия. Единствено в Испания на кралските и местните разпореждания за прогонване, палежи и убийства, населението се противопоставя като прикрива, дава подслон и поддържа циганите. Това е страната, където днес ромите са най-добре приобщени.

Интересен е подходът на османската администрация по отношение на циганите. Сюлейман Великолепни през 1530 г., като се съобразява с традициите на циганите, създава специален закон за тях, с който регламентира всичките им финансови, стопански и военни задължения към Портата и едновременно им осигурява впечатляващо самоуправление. Законът е толкова детайлен, че дори регламентира задълженията (впрочем доста високи) към държавната хазна на жените циганки, които се занимават с необичайни дейности – има се предвид врачуването, знахарството, развлеченията. Регулира се проституцията на циганките в градовете Константинопол, Адрианопол, София, Пловдив. Около 40 години по-късно Селим ІІ допълва тези задължения, регламентира участието на ромите в минодобива като стратегическа стопанска дейност и препотвърждава гаранциите за самоуправление и дори за относителна съдебна независимост.[5]

Османската империя запазва хладнокръвие пред етническото многообразие, което е вградено в нейния фундамент и спазва някаква имитация на равнопоставеност, ръководена единствено от волята да извлече максималното за хазната от всеки поданик и от всяка подвластна провинция. Така или иначе циганите се вписват доста хармонично в живота на империята, защото на фона на жестоките преследвания в Западна Европа или на робството във Влашко и Молдова получават възможност да живеят като другите данъкоплатци и рая. Поради това в този период част от циганите изоставят номадския живот и интензивно отсядат в градовете, за да упражняват занаятите си, също и в селата, където се занимават със земеделие, търговия с животни, кожи, подковаване, знахарство.

Специалистите романолози дебатират по въпроса дали Законът за циганите във вилает Румелия (Кануннаме-и къбтиян-и виляет-и Румели) и създаването на самостоятелна административна единица, която обхваща голям брой от циганите в Тракия (Санджак-и къбтиян), не са проява на специална дискриминационна политика към тях.

Най-вероятно е така, защото османските архиви изобилстват с прошения до Високата порта на цигани от румелийските села и градове, които приемат исляма, за да получат съответните дарения и данъчни опрощения. За разлика от техните съселяни ислямизираните християни обаче, те не са освобождавани от поголовния данък (джизие), не са изваждани от списъците, а са доплащали и съпътстващата такса за заплата на събирача на джизието (гулямийе).[6] Дискриминацията винаги е съпътствала отсядането на циганите в европейските територии.

През ХVІІІ век в Австро-Унгарската империя създават специални политики към циганите, чиято идея принадлежи на Мария-Терезия (1717-1780) и е продължена от нейния син Йозеф ІІ (1741-1790). Императрицата издава декрет за превръщането на циганите в “нови унгарци”. Тази интеграционна политика по своите методи и дългосрочни стратегии се превръща в сложна насилствена асимилация. Циганите се разбунтували и тогава наследникът й Йозеф ІІ  бил принуден да прекрати проекта за отнемането на децата, чрез който майка му планирала да постигне бързи ефекти от своята просветителска политика. По време на тяхното управление циганите са извеждани от шатрите и настанявани в  изградени къщи, включвани са в образователната система задължително, дори, според декрета, циганските деца са отнемани от родителите и давани за осиновяване в унгарски семейства, за да се постигне тяхната асимилация. От раждането си циганските деца трябва да бъдат формирани в друга културна матрица. Отсъствието на резултати е видимо и днес.

Преди началото на Втората световна война в Германия  издават няколко декрета, които се опитват да класифицират по един или друг начин циганите като непълноценни, защото са много различни и трудно контролируеми. През първите година на нацисткото управление те са третирани като “социално неприобщени лица”. На този ранен етап в декретите, циганите са причислени към социални групи като просяци, проститутки, заразно или душевно болни, хомосексуалисти и т.н. През 1943 г. обаче загубват дори този статут на “второкласни членове на населението”, детерминирани са доста имагинерно като “заплаха за нацията”, поради което попадат в категориите за стерилизация и изолиране в концентрационни лагери.[7] По-сетнешната съдба на циганите в лагерите е известна.

По време на Втората световна война обаче се случват и други събития. Масовото избиване на цигани в Сърбия и Хърватска е причина голям брой от тях да се присъединят към Националния освободителен фронт. В партизанското движение се включват също (макар и по-рядко) цигани от Албания, Косово и Македония. Поради значителното им участие във войната и в Съпротивата, сред участниците в Националния освободителен фронт със солидарност и съпричастност е поставен въпросът за създаване на автономна циганска област в Македония като част от заплануваната Югославска федерация. Това обаче не се осъществява.[8].

Задавала съм си въпроса защо пропада тази идея,

която е иновативна и в ХХІ век можехме да имаме ромска република, утвърдена и с държавни традиции, по подобие на други югославски републики. Историческите факти са, че Съпротивата  сформира самостоятелни цигански батальони (наказателни) в рамките на югославското антифашистко движение, които са изпращани, за да разстрелват балисти, усташи и други колаборационисти. Това поражда силни негативни настроения срещу циганите, които не позволяват идеята за ромска автономия да се осъществи. С една дума – отново са измамени в очакванията си, както с данъка джизие, както от просветителството на Мария-Терезия.[9]

Вероятно това би бил уникален геополитически експеримент, какъвто днес едва ли е възможен. Остава фактът, че в края на Втората световна война, там, където ромите са участвали в Съпротивата доброволно и равностойно, отношението към тях очевидно е различно от класификациите на нацистите. Бойните другари определено възприемат циганите като етно-културна общност, която е достойна и в състояние да има своя автономна област и самостоятелно управление.

Опитът днес в Скопския квартал Шуто Оризаре (Р Македония), както и в по-малките мащаби на с. Долни Цибър (Р. България), където населението близо 100% е ромско и в някакъв смисъл се самоуправляват, подсказва, че ромите могат да се самоорганизират, ако им се предостави подобна възможност и при задължителното условие, когато сред тях има достатъчно висок процент на средно и високообразовани представители. Долни Цибър е селище с най-много роми среднисти и висшисти на глава от ромското население в България, поради това там кметът е ром, директорът на училището и учителите са роми, фелдшерът, служителят по сигурността и т.н. Още по-разгърната е тази картина в Шуто Оризаре, което функционира почти като град в града с необходимите специалисти роми във всички области. Можете да погледнете уебсайтовете на тези общини, но аз съм ги посещавала на живо като част от полеви проучваня и твърдя, че те с нищо не се отличават като администрация и организация на живота от селища населени само с българи, турци или македонци. Разликата е единствено в по-високите нива на вътрешнообщностна солидарност (който се изучи се връща при своите), както и по-силната привързаност към етатизма. Бих искала специално да подчертая този задължителен фактор – необходим минимум от средно и високообразовани специалисти в различни сфери.

Ненужно е, да раздухваме паника, а трябва ясно да си дадем сметка какво тласна нашите роми към десетките евангелски църкви

и нехарактерни направления на исляма като салафизма. Те се отклониха мрачно и категорично от вековната традиция да прегръщат конфесиите на хората сред които живеят трайно. Отхвърлени са, намират се в изолация, натикани са в ъгъла и търсят различен изход към оцеляването, дори той да е имагинерен.

Когато в средата на 90-те работих на терен в същата тази Пазарджишка махала, от всякъде ме заобикаляха жени с малки и големи деца. Мъже почти нямаше. Голяма част от тях излежаваха малки или по-големи присъди за дребни кражби в затворите. А жените молеха за опрощение на мъжете си и се чудеха как да хранят децата и да оцеляват само с дребните пенсии на дядовци и баби (ако има такива).

Във всички случаи един от видимите ефекти от разпространението на различните религиозни деноминации в градските ромски квартали е промяната в самоуважението на ромите и изграждането на нова и различна идентичност и перспектива. Те се хванаха за косите, за да се спасят сами от дъното (барон Мюнхаузен), защото бяха изоставени от държавата, от общините, от съгражданите си. Чрез тези нови стъпки, поне се чувстват вече принадлежащи към по-висока социална категория, по-готови за образование, по-перспективни и обнадеждени за бъдещето. Потресаващи са репликите на удовлетвореност на няколко пазарджишки жени с никаби и печета: “По улиците вече не ни подвикват «мръсни крадливи циганки», а тихо шептят: «мюсюлманки, мюсюлманки»…и се страхуват!”.

За жените това е осезателен скок в техния бит – мъжете не пият, внасят заработените средства в дома за прехраната и обучението на децата (без значение дали са станали адепти на протестантски църкви или на мюсюлмански направления). Някои от жените (сестри или съпруги) се обучават за хатиби и получават правото да обучават съпругите и дъщерите на други семейства в квартала и извън него, което е изключително престижна роля за една ромска жена. Всичко това се съчетава с различни обучителни програми за децата, както и с участие в разпределянето на молитвените дарения и други социални вътреобщностни подпомагания. На тези места всъщност  ефимерните дейности и проекти, които са инициирани от НПО, общини или от държавни институции чрез европейските помощи, са до голяма степен изместени от активността на църквите, ако не като усвояване на средства и възможности, то във всички случаи като влияние, значение и доверие.

[1] 24 часа, https://www.24chasa.bg/novini/article/6427361

[2] Пак там

[3] Майа Грекова. Етнически предразсъдъци и дискриминация: от сегрегация към “образователна интеграция” на деца с ромски произход в България. В: Иновативна социология, УИ „Св.Кл.Охридски”, 2007

 

[4] Обичайната мантра на популистите, расистите и ксенофобите е „ние искаме, а те не искат да се интегрират, ние правим всичко, но те  бойкотират образованието, културните навици, законите на мнозинството…”

[5] Марушиакова, Елена и Веселин Попов. Циганите в Османската империя, Литавра, София, 2000.

[6] Антонина Желязкова. Разпространение на исляма в западнобалканските земи под османска власт ХV-ХVІІІ век, Издателство на БАН, София, 1990с.182-197

[7] Angus M. Fraser. The Gypsies, Oxford, 1992, Д.Кенрик, Г.Пъксон. Хитлеризмът и циганите, ИК “Литавра”, София, 1998

[8] Д.Кенрик, Г.Пъксон. Хитлеризмът и циганите, ИК “Литавра”, София, 1998, с.78

[9] За съдбата на ромите в периода на социализма предстои отделен текст.

Avatar

Антонина Желязкова

Антонина Желязкова е историк и социален антрополог. Директор на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия. Хоноруван преподавател по спешна антропология в СУ „Св. Климент Охридски”.