Антонина Желязкова: Трябва да запълним разлома с нашите малцинства

admin-ajax

Антонина Желязкова е историк и социален антрополог. Директор на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия. Хоноруван преподавател по спешна антропология в СУ „Св. Климент Охридски”. 

Госпожо Желязкова, изненада ли ви изявлението на министър-председателя Бойко Борисов в навечерието на Коледа?

Не, не ме изненада. Бойко Борисов беше, доколкото е възможно, с различен натюрел по време на изборите и в месеците, след като ги спечели. Съвършено ясно е, че около него има нов екип от политически консултанти и опитни ПР агенти, които целят да постигнат не само нов медиен образ, но и нов тип политическо поведение от премиера.

Празниците бяха подходящо време за социалните антрополози, за да анализираме интервюта с представители на либералните среди, които изпитваха непоносимост към политическото присъствие на г-н Борисов в предходния му мандат. Изненадващо единодушно повечето респонденти говореха за това, че „новият” Борисов им допада с редките си изяви по медиите, диалогичния тон, с компромисите и търпението по отношение на детинщините на десните реформатори („нашите”), с видимата толерантност към своите депутати и министри, а и с пълен отказ от „нарцисизъм” и себични реплики от рода на „построих ви”, „казах на моите хора и ви дадох пенсии, пътища, болници” и т.н. Ще цитирам една дама на средна възраст с буржоазно потекло, която каза: „Ами той всъщност е добър премиер, откакто спря да прерязва лентички и да ми казва, че ми е дал нещо, на мен, която съм трето поколение ограбена до шушка!”

 В този смисъл, съвсем очаквано от новото лице на премиера дойде и неговият блогърски текст, който репликира омръзналите на всички спекулации на ДПС (в случая Лютви Местан) с „възродителния процес”. Ако реално някой през изминалите 25 години търсеше вина, изнасяше архивни данни и факти за злодеянията на комунистическия режим към малцинствата в България, по-специално към помаците и турците, то това съвсем не беше ДПС или пък неговите политически елити (които в повечето случаи са били съучастници в този процес). Това бяха предимно граждански личности от либералните десни: учени, хора на изкуството, писатели и поети, социални и културни антрополози и историци. Докато в първите десет години след падането на режима граждански и правозащитни организации и личности пледираха за съд над виновниците за „възродителния процес” в името на справедливостта, то политиците от ДПС, като парламентарно представени и овластени, саботираха възможностите за разкриване на истината, защото се бояха от узнаване на тяхното съучастие, а и за да държат, чрез контрола на страха и напомняне за униженията, своя електорат.

[quote_box_right] Какво се случи по време и след прожекцията на 4-серийния филм „Гори, гори, огънче“ /1995/, посветен на насилията на МВР над помаците за смяна на имената им. Как „Открито писмо“ на Николай Хайтов, публикувано в „Български писател“,  бе подписано и от други популярни автори на националистическа литература. Защо стотици зрители от Южните Родопи поискаха да бъде спрян филмът и кой взриви започналия обществен дебат за кървавата рана, нанесена на сънародниците ни мюсюлмани и наречена с красивото име „възродителен процес“. Каква беше ролята на президента д-р Желю Желев и на стотината  застъпници на толерантността и задължението да  говорим  за  турските, помашките и циганските жертви  на комунизма? За  всичко това може да прочете в следващото интервю с Антонина Желязкова.[/quote_box_right]

Как си обяснявате думите на премиера: с преосмисляне на политиката по отношение на паметта на българите за репресиите, които бяха извършвани години наред срещу мюсюлманите през комунистическия режим, или със стремежа му да отнеме на политическия си опонент Движението за права и свободи монопола върху историята и политическата отговорност за  асимилацията на ислямското малцинство?

Ще си позволя да бъда цинична, защото политиците заразиха всички ни с цинизъм: за мен, която повече от 30 години защитавам мюсюлманите в България, която през юни 1989 г. се извиних на нашите съграждани за злодеянията, които им причиняваме като нация и държава, е без значение дали Бойко Борисов прави изявлението си по причини на ПР стратегия и за политически дивиденти, или по убеждение (в това силно се съмнявам).

Управниците и държавниците трябва да говорят политически и граждански отговорно, което почти не се случва в България. За пореден път давам за пример видните български политици и общественици, които са направили своите коментари срещу антисемитизма и расизма през 1937 г.[1] Това е уникален за Европа от онова време сборник, където е възможно да прочетеш пледоарии от български държавници в защита на евреите и срещу расизма, от хора, които може би съвсем не са били убедени в това, но го правят в името на гражданския мир и единството на нацията. Там бившият по онова време министър председател Малинов казва забележителните думи, че „за преходните цели на политиката ние не ще се откажем за заякчаваме досегашните си най-добри чувства и отношения спрямо националните малцинства изобщо и спрямо еврейството в частност, защото тая ни политическа линия здраво ни е осигурявала до сега любовта и привързаността на всички етнически малцинства”.[2] Александър Цанков трудно може да бъде възприеман като симпатизант на евреите, но в реч през 1933 г. говори за важността на морала за демократичното общество, както и за правото на всеки български гражданин да изповядва свободно своята религия.[3]

В България са толкова силни в последно време ксенофобските и ислямофобските тенденции, че има нужда от политическо говорене на високо ниво, което да даде надежда на хората от малцинствата, че не е възможна реставрация, че е възможно да живеят спокойно като неразделна част от нацията, че е напълно възможно наранената им чест да бъде възстановена, че имат шанс да бъде облекчена болезнената им историческа памет. Подобно говорене би оказало оздравителен ефект и върху обеднялото мнозинство, което най-лесно привижда бедите си причинени от „другите и различните”. Колкото повече политици се солидаризират около темата за това, че за подобен тип престъпления срещу личността и срещу общността не трябва да има давност, толкова повече се разширяват възможностите да се превърнем в модерно и единно общество. Колкото повече от високите трибуни се говори коректно и със съпричастие към различните наши малцинства, толкова по-вероятно е, да запълним разлома, който сме отворили помежду си. Това е от особена важност, за да намерим изход от кризата и за да поемаме глътки нормален въздух в общите ни български пространства, а не да се лутаме атомизирани, уплашени и озлобени.

 В навечерието на нова година високотиражен вестник препечата от правозащитното списание „Обектив“ изключителния текст на Михаил Иванов “Като на празник“[4]. Той е  писан преди 6 години и остана самотен глас по темата за архивите на ДС, ЦК на БКП, МВР и насилията срещу турското малцинство. Дали става дума за медийна конюнктура, за ориентиране по гласа на управляващите, или наистина е узрял моментът на откровен обществен дебат за недалечното ни минало?

И едното, и другото. Заедно с медийната конюнктура, която се ориентира по гласа на управляващите, нека не забравяме, че в медиите работят и висококачествени журналисти, които се опитват да отговорят на тежненията на обществото. Трудно им е, маргинални и инцидентни са публикациите, които имат морална значимост, но все пак ги има. Най-развращаващо за масовите обществени нагласи е незнанието, а именно в пълно информационно затъмнение бяхме всички вкупом и през 70-те години, когато насилваха помаците, и през 80-те, когато се съпротивляваха на насилията на режима българските турци. В този смисъл отново ще повторя, че за мен не е важно дали политиката на „24 часа” е част от медийната конюнктура и подлизурство към премиера Борисов, за мен е важно, че фактите за това, което се е случило с нашите съграждани и е събирано троха по троха от Михаил Иванов в архивите, сега вече е достъпно за много повече хора, които четат един от най-високотиражните вестници в страната.[5]

 

[1] Българската общественост за расизма и антисемитизма. Анкета между видни представители на българската общественост, наука, литература, изкуство, София, 1937
[2]  Пак там, с.21-22
[3]  Пак там, с.23
[4] http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/mikhail-ivanov/2010-02/kato-na-praznik-dokumentalni-stranitsi-za-vzroditelniia-protses/
[5] 24 часа, бр. от 31 декември 2014 г. и от 3 януари 2015, с.38

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar
Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).