Архивите на Соня Комб, историците и свидетелите

Не познавам друг изследовател, който да е работил с толкова много архиви. Както с различни типове архиви, така и с огромно количество данни, извлечени от тях, изискващи рефлексия, но и отговорност. Затова известната френска историчка Соня Комб в своята нова книга[1] има основания за тезата си, че отварянето на архивите след 1989 година в страните от бившия Източен блок доста по-малко от очакваното се е оказало пречка пред злоупотребите с архивите, но пък е дало на медиите и „жълтите” историци ( „чалга историците”, както ги нарича у нас Иван Илчев) обилна храна за сензации и манипулации. Но въпреки това каузата и в тази поредна нейна книга за архивите – и базирана на архиви – е отварянето на архивите и пълния граждански достъп до тях, защото „архивите са по-опасни затворени, отколкото отворени”.

От Изток на Запад. Връщане към архива” е публикувана от издателството на Сорбоната в поредицата „Итинерер” (тоест „изминат път”). Това я принуждава да се пита за общото между различните си изследователски усилия и според нея то е свързано с „централния въпрос”: как би могла да участва в изследванията и особено в изследванията на „съветския свят” чрез своите източници, чрез тези, с които разполага нейната институция, чрез тези, които е използвала или пък сама е конструирала (с. 11)? Но тя има предвид критично участие – а не на такова, което се поддава на характерния дори и за западни изследователи „посткомунистически конформизъм на мислълта, който криминализира блоково съветския опит”; или пък на

заслепението на привържениците на „тоталитарната парадигма”

(в чиито текстове тя среща окачествявания на източногерманската младеж чак до 1989 г. като „хитлерокомунистическа”, наред с много други „окарикатурявания на миналото на ГДР”).

Като автор на едно от първите и първите сериозни изследвания за интелектуалците и политическата полиция – по досиетата в Щази – Соня Комб се безпокои, че тези тайни архиви са допринесли също и за полицейско схващане за един неомаловажим социален опит. Тя се безпокои от твърде бързото прелистване на близкото минало и от политическото му инструментализиране. В анализа си на историографията на студената война и състоянието на своята изходна дисциплина, съветологията (която, лишена от обичайните източници, е била твърде идеологизирана, защото се е правила с оскъдни и главно вторични източници, дипломатически доклади и пр.: с. 8), констатира, че това продължава дори и тогава, когато учените са получили достъп до нови и богати архиви, а „кремълолозите” са били сменени от същински изследователи.

Тревожат я обаче и 

забранените архиви

в собствената й страна. Защото до много от тях достъпът е ограничен и запазен единствено за историческия истеблишмънт (с. 99), особено за онази част от него, която обслужва актуалните каузи на държавата (като например в прочутия френски дебат за намерения случайно „еврейски архив с досиета”, изготвен от колаборационистката префектура на полицията, отнасящ се до арестуваните и депортирани евреи). Това е значима тема в една от най-нашумелите й и критикувани книги Забранени архиви. Конфискуваната история. Не случайно С. Комб участва активно не само във френския дебат за правото на историка да контролира източниците си, а и в български конференции, като например в конференцията от 2002 г. за необходимостта от отвярянето на архивите или в софийската международна конференция „Да опознаем миналото си”[2], обсъждаща съдбата на евреите от Вардарска Македония и Беломорска Тракия.

Има множество „историографски празнини”, които С. Комб от години се стреми да запълва. Сега се занимава с човешките и междугруповите отношения в концентрационните лагери – със стратегиите за оцеляване, с устояването на идентичността, поведенческите стилове, с йерархията на отношенията в групите лагерници. Тук тя е в сърцевината на проблема за т.нар. „сива зона”, поставен от автора на една от първите книги за нацистките лагери, Примо Леви. (За най-новата книга на С. Комб върху едно от рядко докосваните места на памет в тази сива зона – „размяната на жертви”, т. е. подмяната, заменянето на едно име в списъка за изпращане в газовите камери с друго[3] – включително и за конфликта на правото да оцелееш и правото да оцелееш в ущърб на някой друг – съм писала другаде).

В „От Изток на Запад…” също се поставят 

проблемите на етиката на паметта и на границите на изследванията на паметта.

Соня Комб се занимава и с достоверността на спомените на свидетелите. Тя признава, че едва сега сякаш по-ясно си дава сметка за етиката на историка при работа с този тип исторически източници. Повод са срещите й с оцелели лагеристки в качеството й на исторически консултант на документалния филм Шокона в Аушвиц, филм за известния женски оркестър в този лагер, който, по думите на Хабермас, е „сигнатура на цяла една епоха”, символ на цивилизационния разрив „Шоа”.

Разказите на оцелелите жени си приличат, що се отнася до спомените им за изпълняваната музика или пък за диригента на оркестъра, забележителната Алма Розе, виенска цигуларка и племеница на Густав Малер. Тъкмо тя, със своята взискателност и ритъма на непрекъснатите репетиции, ги е карала да потиснат мисълта за осезаемата съвсем реална смърт. По един пункт обаче спомените на оцелелите съществено се разминават. Някои от тях признават, че са свирили по време на селекциите (разпределянето на пристигащите депортирани и насочването на част от тях направо към газовите камери). Други категорично отричат да са правили това. Една от репликите се е оказала изключително важна за разбирането на границата, отвъд която никоя историческа работа не трябва и не може да преминава: „Ако ни бяха попитали, ако го бяха поискали от нас, щяхме да го направим. Но те никога не го поискаха” (с. 66 и сл.) Нещо повече, авторите на филма са забелязали, че едва двеста метра делят рампата, където са ставали селекциите и сградата, в която жените от оркестъра са репетирали по минимум осем часа дневно. Несъгласуваността в спомените може да бъде обяснена чрез смесването на „свирили са по време на” селекциите и „за селекциите”. Обаче нито едните, нито другите оцелели музиканти не приемат това обяснение, те настояват историческият консултант на филма ясно да разграничава двете неща. Според него разликата между двете твърдения не може да бъде отчетливо прокарвана. Но си дава сметка, че е длъжен да има предвид спомените за допустими и недопустими от днешна гледна точка стратегии за оцеляване в различните лагерни „микросветове”. Онези спомени, които никой историк няма право да разрушава. Защото историкът не е телевизионен репортер, предчувстващ сензации. (Соня Комб ненавижда диктата на медиите и това, което цитиран от нея историк нарича „епоха на медиен ревизионизъм”.) Ако останем при паметта за лагерния оркестър, можем да си спомним колко медийни „разкрития” е захранила книгата (и филмът по нея) на Фаня Фенелон, една от ревнивите съпернички на Алма Розе и неособено ласкаво описваща статуса й на „капо” и „самомразещо се еврейство”. В нея се разказва и за нормалността на проституцията, и за хомосексуалните отношения, и за разрушителните компромиси, и за други цени на привилегированата позиция в лагера. Но и според Фаня Фенелон техният оркестър не е бил използван като фон на селекциите.

По този повод Соня Комб говори за онези „моменти, в които търсенето на всяка цена на фактическата истинност, издаващо настървението на анкетьора, е морално осъдително”. А и фактът дали е съществувала, или не, заповед да се свири по време на селекциите, има – според нея, и то само в този контекст – малко значение за историческото познание, доколкото няма нужда и от това доказателство, за да знаем за безчовечността на нацистите, нехуманността не се измерва с количествени величини. Обратно, за тези жени е важно тяхната памет за този факт да не бъде лекомислено разрушавана – „всяка една от тях я е изградила в зависимост от това, което тя е искала или не е искала да знае”. Тоест тук „за ролята на историка няма място”.

Тогава

на какви източници да се опираме, за да изследваме „сивата зона”?

Както се вижда от този пример, свидетелите са склонни да я заличават и да пълнят разказа за нея със стереотипи и клишета. Освен това, пита се и С. Комб, разказващият не става ли предател, ако свидетелства за това, не руши ли солидарността, съществувала между бившите лагеристи, тоест солидарността, която е била и фактор за психическо и физическо оцеляване тогава? Кой може да бъде и какво означава това, което Авишай Маргалит в своята „етика на паметта” нарича „морален свидетел”? Това е основен въпрос и в книгата-равносметка на Соня Комб.

Свидетелите са безценни не само когато историкът се пита за конкретните начини и социални ресурси за оцеляване в гранични ситуации, а и когато иска да разбере някакво цялостно възприятие на света (невъзможно да бъде уловено по административните архиви). Това показват и публикуваните документи и свидетелства в поредицата „История на два гласа”, ръководена от Соня Комб. Като изследва сталинските репресии от 1936-1937 година, тя отново си дава сметка колко неочаквано ценни са се оказали разказите на две жени, за да проумее разминаването между описания от историка свят – Москва 1936/37 г. и частната памет. (Интересува се от нея в рамките и на един от първите френски екипи за изследване на паметта за близкото минало на социализма – групата „Сивата памет на Изтока”, публикувала колективния труд „На Изток – пренамерената памет”, с предговор на Жак льо Гоф.) В думите на двете жени Соня Комб не открива следи от политически оценки и страхове, а усещания на две млади момичета от провинциалната средна класа, озовали се с мечти за професионално реализиране в големия град, младежки възторзи от откриващия се пред тях нов живот. И когато тя директно им поставя въпроса от какво са се страхували (имайки предвид, естествено, страха в онези страшни за страната години), и двете, независимо една от друга, й казват, че са се страхували от „безпризорните”, от онези обитатели на Москва, които са срещали нощем на връщане от театър или концерт.

На базата на подобни разкази авторът заключава, че тук

знанието на историка и преживяването не си противоречат;

че не трябва да се подхвърлят на съмнение събраните от историците „дребни” факти; че не трябва да се свежда съветския опит до господството чрез терор… По този повод се цитира Марк Феро: и свидетелите, и историците имат основание, но не поради едни и същи основания, те се движат в отделни „коридори”, в различни пространства. Идеален би бил случаят, когато самият историк има шансът да бъде и свидетел. Тезата е спорна, но Соня Комб я аргументира добре с припомнянето на солидните изследвания на Бенжамен Стора върху алжирската война и френската памет за нея. Тя дава доводи и в една статия, където коментира текста на собственото й досие в ЩАЗИ. И все така не спира да се учудва на сакрализирането на данните от архивите на тайната полиция. Така историци, които не използват и дори презират „устната история”, се предоверяват на полицейските архиви даже и в случаи, в които е доказано, че полицейските факти не са истинни; даже и знаейки добре как се конструира полицейско досие – бриколаж от устни разкази (донесения) на уж очевидци и свидетели.

По обсъжданата тук тема за съперничеството между свидетеля и историка, за дистанцията и потопеността в събитията, за които се разказва, не можем да не си спомним за възраженията на С. Комб към тезата на Жан Нортон Крю (с. 57). Авторът, университетски преподавател, участник в Първата световна война и битката във Вердюн, свидетел и на други паметни битки, критикува публикуваните спомени на интелектуалците, които в своите многобройни разкази са „дописвали” войната, са измисляли и грешали факти. Защото, според него, истинското свидетелстване е само онова горещо описание от мястото на катастрофата, с парещите думи, извиращи от самата земя на битките, от лепкавите кал и топла кръв на убиваните. Но дали „самата война говори за войната” и как може да стане това? Това, струва ми се, е въпросът и на преподавателя Соня Комб. Защото тя се пита дали историкът, когато записва една свидетелска история, не „фабрикува разказа на този човек” (с. 67); в каква степен преминаването към устното видоизменя словото, в каква степен задавания от историка въпрос видоизменя отговора, в каква степен отношението между историка и свидетеля променя и самия отговор и има ли той право – без за фалшифицира думите на свидетеля – да го „издаде”…?

В книгата на Соня Комб има още парещи въпроси – включително от местата на нейните войни. Има части за политиките на архивите, за паметта в страните на реалния социализъм – за съветския Озерлаг, например, но най-вече за изследваната от нея години наред Германия. За може би несъстоялото се там „овладяване на миналото”, прочутия немски модел на „справяне с миналото”, давани ни и на нас като пример за „добри практики” („несъстояло се е” то, поне според Режин Робен, съавтор на една книга за „следите” в Берлин…[4]).

Цялата втора част на представяната тук книга е посветена на

съдбата на историческото изследване в епохата на „електронния обрат”.

Защото основен проблем за историка Соня Комб е за „класификацията и историята” – за начина, по който се класифицират източниците, за имената, които се дават на историческите реалии и изследователски предмети. Например, „депортирани” ли са били евреите или просто „вдигнати”? Тук вземам, за да е по-ясно, един наш актуален пример, който, за съжаление – и въпреки респектиращите два нови тома документи събрани от Румен Аврамов и Надя Данова[5] – не респектира професионалистите за по-дълбоко професионално обсъждане, макар да настърви медиите, по логиката на описаната от Соня Комб растяща роля на медиите в третирането на историята с тревожен „медиен ревизионизъм” (с. 119). И така храмът на Клио беше масово посетен и заприлича на евтин публичен дом, където всеки политик или фен можеше да плати за една „историческа услуга”.

В тази втора част авторът се занимава с политиките на дигитализиране на каталозите на библиотеките и на историческите източници, който е ключов за историческото знание. Защото не е без значение кои публикации и на какъв език за, да речем, „газова камера, концентрационен лагер”, ще ни се явят на първите места в препоръчвания ни от Гугъл или други търсачки дълъг списък и кои ще останат неоткриваеми, обречени на изчезване. (Цитираното от Соня Комб изследване констатира, че при изписване в една търсачка на въпросното „смислово гнездо”, първите страници масово се заемат от публикациите на негационистите, отрицателите на Холокоста.) В друг случай, търсените справки за социалистическите големи „индустриални комплекси” се появявят в раздела „психоанализа, комплекси… Карл Густав Юнг”. И т.н. И тук  изследването на Соня Комб е и новатароско, и актуално, но аз избрах да очертая нейни проблеми от първата част на „От Изток на Запад…”. Не само защото електронният обрат е по-скоро в обратната посока, а защото  в нея разбираме за изследванията на един историк, който иска да участва със своите архиви в правенето на научна история, и то на критическа история, защото знае, че (с. 103) „история, която прислужва, е история прислужница”.

[1] Sonia Combe, D’Est en Ouest, retour à l’archive, suivi de La langue de Rameau. Рublication de la Sorbonne, 2013, (coll Itinéraires). 270 р.

[2] „Да опознаем миналото си“, международна конференция, посветена на цялостното обсъждане на дейността на българската държава по отношение на евреите по време на Втората световна война, София, 5-7 октомври 2012 г. Подробности за конференцията могат да бъдат намерени на: http://www.bghelsinki.org/bg

[3] Sonia Combe. Une vie contre une autre. Echange de victime et modalités de survie dans le camp de Buchenwald, Fayard, 2014, 331 р.

[4] Sonia Combe, Thierry Dufrene, Regine Robin, sous la dir., Berlin: effacement des traces 1989 – 2009, BDIC, Fage Edition, 2009, p. 27.

[5] Надя Данова, Румен Аврамов, съставителство и обща редакция, Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот март 1943 г., два тома, С, Обединени издатели, 2013 г.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Лиляна Деянова

Лиляна Деянова (1951 г) е преподавател по социология в Софийския университет, където работи от 1975 г. насам и понастоящем е професор. Преподава също и в Пловдивския университет. Тя е доктор по социология, автор е на две монографии: "Социология на символните форми" и "Очертания на мълчанието: историческа социология на колективната памет", както и на десетки статии в научни издания на български, френски и английски език.