Ave Caesar…

от -
2 006

Преди няколко дни се запознах с дама, която по стечение на обстоятелствата от няколко години в близкия си семеен кръг има жена с интелектуални затруднения. Те са приятелки – ходят на маникюр и прическа, говорят си, прекарват време заедно. Питах я как се е справила, трудно ли й е и изобщо какво е да имаш край себе си „такъв човек“. Отговорът ме стъписа: „Тя е същата като мен и теб. Иска да е влюбена, да има партньор, да е реализирана, да е хубава, да е забелязвана“. Това каза моята позната. Около нея няма „такъв човек“. Има човек.

Точно след нашия разговор трябваше да се потопя в поредния работен ден, изпълнен с обещания за социални придобивки, в социална България, която по думите на всички политици трябва да се справи със страха, за да се извърши

чутовна социална реформа

Лидерът на лявата партия Сергей Станишев се снима с възрастна жена – инвалид, с оскъдна пенсия. Той й разказва, че ще я освободи от „Картагена на страха“ и ще направи годините й достойни.

Илияна Раева – одосадена от гимнастиката гимнастичка с политически амбиции, се снима с момиче в инвалидна количка и с фин жест я гали по лицето, ама така някак – да изглежда добре пред фотообектива.

Николай Бареков безогледно събира на едно място като статисти за предизборната хроника националисти и роми. Докато той им обещава благоденствие, безплатни лекарства и Народна република, окъпан в блясъка на медийния интерес, долу зад огражденията на неговата сцена едни хора, веещи знамена на ВМРО, крещят: „Махни се, бе боклук. Миришеш!“ Викът им е отправен към докарани почти на килограм роми от Видин и Монтана.

Волен Сидеров редува Варадеро и благотворителност за терминално болни във Враца…

В тази постановка избирателят вижда загрижения политик или лъжливия политик. Прегръдките на партийни лидери, с онези – маргиналите, които умиляват, плашат и чоплят с кука от прагматизма съчувствието ни, се тълкуват в зависимост от интелектуалния багаж и политическите пристрастия на зрителя като обещание или измама.

Какво мислят хората от клиповете, заснети да нижат тютюн и да слушат как Делян Пеевски ще доведе

Европа в българското село

Какво мисли Асен от Видин, докаран до София и получил двулитрова бутилка бира, за да ръкопляска на „новия политик“? Дали, ако е извън кадър, болната жена би благодарила пак толкова жарко на Волен Сидеров? Дали момичето в инвалидната количка се надява, че ако помогне на Илияна Раева с една обща фотография, най-накрая ще получи адаптирана градска среда, в която да живее нормално (като Илияна Раева)? Апропо, с гласа си едва ли ще може да „помогне“, тъй като придвижването до избирателните секции в нейното състояние е почти самоубийство, а за възможността „подвижна избирателна урна“, държавата не си прави труда да обяснява.

Виждате ли тези хора? Медийно-политическата тирания върху тях вече се е превърнала в необходимост за онези, които трябва да спечелят вашия глас, и техния глас. Нашия глас.

Ние сме терминално болната жена от Враца. Ние сме Асен от Видин. Ние сме младата жена в инвалидната количка. Ние сме старицата с набръчканото лице от „агитацията“ на Станишев. Ние всички сме жертвата-продукт на тяхната политика, която е

генерална репетиция за следващия случай „Розово“

А знаете – случаите като казанлъшкото село отшумяват за няколко тягостни медийни дни. Асен от Видин е 30-дневна кампания.

И после всички те, пардон – всички ние, чинно се подреждаме пред урните, за да изречем: „Ave Caesar, morituri te salutant“.

И не, това не е призив да не се гласува. Напротив. Това е призив да се изисква. Да се изисква нормална градска среда за хората с увреждания, да се изисква най-сетне смислена политика за интеграция на ромите. Да се изисква такава здравна реформа, която да елиминира Волен Сидеров и неговата държавна субсидия като „спасителна“ сламка за един, двама или петима пациенти с ракови заболявания. С гласа си избирателят също изисква.

Впрочем, онзи ден, докато обикалях из предизборния митинг на Бареков, психично болен мъж се щураше между хората, наметнат със съдрано на две яке и значка

с лика на Росен Петров за разкош

Моля ви за една цигара, така си успокоявам нервите“ – обърна се той към мен. И след като я получи, се ухили и заключи „Не е хубаво така, не е хубаво така“. Минути по-късно младеж, пламенно развяващ флаг на ВМРО го напсува. „Не е хубаво така, не е хубаво така“, усмихна се чичото. Погледна към сцената, а там новият политик тъкмо обещаваше грижа за млади и стари. „Не е хубаво така, не е хубаво така“ чух зад себе си.