Авторитарните власти не могат да спечелят войната срещу свободата на информацията

Тази пролет около събитията в Украйна бяха написани хиляди статии, произнесоха се по телевизии и радия милиони думи, а батальони от пропагандисти с неистово усърдие се заеха да обработват хората в Русия, Украйна и света – всеки със своята си истина. Разгърна се истинска информационна война, досущ като битките за душите на хората, които се водеха през Студената война. Дори и някои от средствата по бруталността си са подобни – когато Русия зае Крим, първата й работа бе да изключи украинските телевизионни канали от мрежите на кримските разпространители. Украйна на свой ред нареди на своите провайдъри да махнат руските канали от пакетните си услуги. А в хода на т.нар. „антитерористична операция”, която силите, верни на сегашното правителство в Киев, водят срещу „отцепниците”, като успех се отбелязва възвърнатият контрол върху телевизионните кули в Славянск и Краматорск. Аналог по времето на Студената война е заглушаването на западните станции от комунистическата власт. И как да не спомни човек, че когато НАТО извършваше бомбардировките над бивша Югославия през пролетта на 1999 г., една от най-важните цели на самолетите бе телевизионната кула в Белград. Тогава западните съюзници смятаха, че телевизията на Милошевич е оръжие по-силно от танковете и оръдията, и то трябва да бъде обезвредено.

Разбира се, остава Интернет. Той все още е относително свободен, там още е територия на различната информация, на многото гласове, на противоречията, на новините, разпространявани от живи и непосредствени свидетели, а не само и единствено от журналисти на заплата при съответните правителства или олигарси. Например свидетелствата, снимките, клиповете и текстовете на очевидци, разпространявани чрез социалните мрежи по повод кървавия петък в Одеса, 2 май, поставиха под голямо съмнение двете биещи се една с друга интерпретации на огнената буря, бушувала в Дома на профсъюзите в Одеса. Първата – че за смъртоносната схватка са виновни украинските футболни фенове, наричани от проруски активисти и пропагандисти „банедеровци”. И противоположната – че единствените виновни са самите проруски протестиращи. Оказа се, че нито една от двете страни нито е изцяло невинна, нито е изцяло виновна; стана ясно, че коктейли „Молотов” са летели и от едната, и от другата страна, а също и че част от нападащите профсъюзния дом „бандеровци” са спасявали бягащи от огъня манифестанти, докато други „бандеровци” са нахлували в горящата сграда.

Ала за разлика от страни като Бразилия, където парламентът прие закон, гарантиращ свободата на и в Интернет, в Русия съвсем скоро прокараха друг закон, който отнема думата на блогърите: тези от тях, които имат над 3000 посещения на ден, се приравняват към медии. Това значи, че те ще трябва да треперят за „истинността” на информацията, за „достоверността” на източниците, за това, дали не са „наклеветили” някого и дали в писанията им няма „екстремистко” съдържание. Няколко популярни сайта бяха блокирани – като например сайтът „Грани.ру”, който е рупор на руския либерализъм, както и информационният сайт на бившия световен шампион по шах Гари Каспаров. Следващата стъпка ще бъде устройването на няколко показни процеса срещу блогъри, които ще бъдат съдени не за политическите си възгледи (не, сегашната цензура не е като онази бившата от СССР), а за „нарушения на правилата за обективност, проверимост и липса на клевета” в писанията им, както и, разбира се, за наличието на „екстремизъм” в тях. Когато някои популярни блогъри бъдат принудени да платят тежки глоби или дори да отидат в затвора, останалите ще си направят съответните изводи и ще почнат да пишат за… птички, природни красоти, кулинария или каквото там ви дойде на ум, само не и за актуални политически и/или граждански въпроси. Това, разбира се, най-напред ще стане със сайтовете на малкото останали на твърди либерални и демократични позиции НПО, на първо място правозащитните.

Така авторитарните власти се борят със свободния обмен на информация. Отвъд океана правят нещо подобно, но постъпват много по-хитро: там просто, както разкри бившият служител на ЦРУ Едуард Сноудън, следят милиони Интернет потребители дали в разменяната между тях кореспонденция няма „ключови думи”, свидетелстващи за подготовка на терористични актове. Това става с помощта на „умни” програми, хора не се намесват – да не си помисли някой, че тук има разни пристрастия. Стана ясно също така, че американците са подслушвали телефоните на десетки правителствени ръководители и държавни глави и между тях и канцлерът на Германия Ангела Меркел. В Турция периодично забраняват „Ю Тюб” и „Туитър”, защото чрез тях се разпространявала „подривна информация”. В Китай пък цензурата над Интернет е толкова всеобхватна, че вече не прави впечатление никому. В същото време гиганти като „Гугъл” нямат смелостта да напуснат необятния китайски пазар и да понесат финансови загуби, поради което тихомълком, вместо да протестират, се подчиняват на цензурните изисквания на китайското правителство.

Разбира се, първата жертва на войната е истината. В Украйна се води истинска война и затова всеки, който иска да научи повече за ставащото там, трябва да търси начини да се информира вън и независимо от руските и украинските медии, които – волно или неволно – са станали просто станции за водене на информационна война, т.е. средства за системна дезинформация.

Че така се убива фундаменталното право на гражданите да получават и разпространяват информация, право, записано във всички съвременни конституции, на никого не му пука. Че това е път към системно убиване на демокрацията е ясно. Лошото е, че под маската на борба с „екстремизма” и „клеветата” на практика се иска точно това – да се убие демокрацията, да остане само направляваната от мощни скрити сили сянка. Пример – „управляваната демокрация на Путин”.

Но войната на авторитарните власти срещу свободата на информацията не може да бъде спечелена от тях. Предстои им да го разберат „на гърба си”.

Иронията е, че когато чрез социалните мрежи на практика всеки става не само консуматор, но и източник на информация, силовите мерки на държавите се обезсилват. Могъществото на Интернет се състои в това, че всеки домашен компютър, а те са милиарди, всеки смартфон, които са също несметно количество, може да стане вестник, радио или дори телевизия. Сега вече има, а на летните софийски протести ги видяхме, телевизионни предаватели, които са големи колкото един обикновен смартфон и предават на живо в Интернет репортажи на събитията със съвсем приемливо качество. Нищо не може да попречи на безчисленото количество информационни точки да се свързват в мрежи, за това вече не са нужни проводници. Ако една такава мрежа бъде разбита, на нейно място веднага ще възникне друга. Протичането на информацията в тези мрежи не може да се спре, освен чрез физическо унищожаване на самите устройства. Алтернативата е да се изкорени изобщо Интернет. Но той обслужва също така и правителствата, и бизнеса. Как да го премахнеш? Това може да стане в Северна Корея. Но само там.

Появата на Интернет извърши революция. Тя се състои в окончателното изчезване на монопола върху информацията. През миналия век този, който владееше вестника, после радиото и телевизията, имаше монопол върху протичането на информацията. В страните от бившия соцлагер той бе абсолютен, в западните страни имаше повече от един център, но те пак бяха само няколко, а изборът на коя информация да се довериш бе силно ограничен и, в крайна сметка, политически мотивиран. С появата на Интернет, а още повече и на смартфоните положението се преобърна. Сега проблем е не ограниченото поле за избор на информационен източник, а това, че то е вече практически безкрайно. Обединените частни граждани вече винаги могат да достигнат до интересуващата ги информация. Иронично е, че сайтът „Грани.ру” е блокиран от руската цензура, но на него може да се прочете какво трябва да се направи, за да се заобиколи тази блокировка. Ако полицията нахлуе в редакцията и я запечата, е достатъчен един само компютър, за да може той отново да бъде активиран. Е, дори руската полиция не може да се разправи с милионите домашни компютри, притежавани от поданиците на Путин. Така технологичната революция е на път да осигури на дело – въпреки усилията на авторитарните правителства – правото на всеки да получава и разпространява информация.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Емил Коен

Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Повече от 20 години след 1993 г. работи в различни неправителствени правозащитни организации, работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”.