Аз живях с калайджиите

Екатерина Николова Купелин завършва специалност „Международни отношения” в университета Мидълбъри Колидж в САЩ през 2004 г. Прави магистратура по международно развитие, специализирайки върху правата на детето в Университета в Амстердам. През 2008 г. работи върху магистърска дисертация за т.нар. „свещена проституция” в Южна Индия и живее три месеца с проституиращи момичета там, изучавайки живота им. През 2010 г. като активист за човешки права участва в заснемането на 72 минутен документален филм на младия индийския режисьор Ритеш Шарма със субтитри на английски и български език. Това е разтърсващ филм срещу дискриминацията, показван на различни фестивали, за древна традиция в Южна Индия, която превръща млади момичета против тяхната воля в „свещени проститутки”. Документалната лента разказва историите на различни жени от тази секта и показва съпротивата против робството им, което продължава да съществува в 21 век, а местните власти отказват да го разпознаят като геноцид. През октомври 2010 г. фимът е показан и в България. От август 2012 до юни 2013 г. Екатерина Николова Купелин живее с калайджиите в Катуница, докато прави проучвания за докторска работа на тема „Нарцисизъм на малките разлики“, която завършва в момента. Живее в Швейцария и работи в Institut des hautes études internationales et du développement в Женева.

„В едно мазе седи дете. Може да е момче или момиче. Изглежда да е на около шест, но всъщност е почти на десет. Слабоумно е. Може би се е родило дефектно или пък е станало идиот от страх, недохранване и небрежност. (…) Вратата винаги е затворена; и никой никога не идва. (…) То е толкова слабо, че няма прасци на краката си; коремчето му стърчи напред; то живее на половин купа царевична каша и мас на ден. Голо е. Задницата и бедрата му са маса гнойни рани, понеже то седи постоянно в собствените си изпражнения.

Те всички знаят, че е там, всичките хора от Омелас. (…) Всички знаят, че трябва да бъде там. Някои от тях разбират защо, други не, но всички разбират, че тяхното щастие, красотата на техния град, нежността на техните приятелства, здравето на децата им, мъдростта на учените им, сръчността на майсторите им и дори изобилието на реколтата им и хубавото време в небесата им, зависят изцяло от противната мизерия на това дете.“

Из „Онези, които напускат Омелас”,[i]  Урсула Ле Гуин (превод – авторката)

Натрапчивият образ на изоставеното дете, от което зависи щастието на хората от Омелас, резонира силно с начина, по който ромите биват представяни у нас, а и по света. Мръсни, малоумни, биячи, просяци, крадци, проститутки, необразовани, нечовеци… Изключително ни обезпокоява това, че „циганите са част от нас, част, която ни е трудно  да признаем“ (Stewart, М. The Time of the Gypsies. 1997: 237). Колкото по близо са те до нас, толкова по-наложително става да ги пресъздадем като нещо диаметрално различно и да проектираме върху тях всички наши нежелани качества.

Няма икономически кризи, няма политически катастрофи, няма социални недомислици. Ромите са виновни за всичко. Проф. Антонина Желязкова, историк, антрополог и директор на Международния център за изследване на малцинствата и междукултурните взаимодействия, ни заплашва в интервю за в. “Стандарт” от май т.г., че ни очаква „трудно преодолимо съжителство“ и като експерт ни съветва да се готвим за проблеми, подобни на тези в Южна Африка и черните гета на Америка. Интересна е аналогията, която прави. И в двата случая става въпрос за ситуации, познати от години като институционализиран расизъм – апартейд и робство. Ако изобщо може да се направи подобно сравнение, тогава става наложително да се изследват институциите и актьорите, участвали в създаването и поддържането на тези маргинални пространства.

Питам се защо никога не говорим за над 3000-те роми висшисти (вж. официални данни, публикувани от Центъра за образователна интеграция на децата и учениците от етническите малцинства, публикувани от главен експерт Лиляна Ковачева). Защо не се обърнем към тях и не започнем да работим върху една истински осъзната промяна? Защо не разберем как те са успели да се обучат, за да можем да помогнем и на други, вместо сляпо да повтаряме „образование за ромите“, без да се замислим какво означава на практика то, какво го възпрепятства и какви местни и национални политики могат да го превърнат в реалност? Защо не се концентрираме върху това да подкрепим завършилите роми за намиране на адекватни възможности за работа, за да могат, когато се връщат в родните си села, махали или „гета“, да бъдат истински пример? За да не казват – с право – хората: „Е, какво, образование ли ще ядем?“

Още много въпроси крещят в главата ми, а образът на детето от Омелас горчи все повече. Изглежда прекалено удобно да се говори за престъпното малцинство, за проституция и насилие. Малко хора обаче знаят, че в България живеят поне 26 различни ромски групи, всяка със своята идентичност, традиции и религиозна принадлежност (Тилкиджиев, H. съст. и ред. „Успелите Роми“, 2011: 27). Наши видни антрополози са описали различните групи в резултат на задълбочена работа (Марушиакова и Попов, Пампоров). Тези описания остават кухи, ако живеят само в книгите, и не биват интегрирани в подходи и политики, предприемани в полза на ромите и на обществото като цяло.

Вярно е, че една от тези 26 групи е „джебчийският клан“. Останалите, обаче, които представляват абсолютно мнозинство сред събраните в един кюп „роми“, не се занимават с джебчийство. За голяма част от тях кражбата е табу. Също така е вярно, че съществуват групи, измежду които проституцията може да бъде приета като стратегия за оцеляване. Но за много други честта на момата и доброто име на жената са най-ценното сред общността.

Тук говоря конкретно за калайджиите, с които живях 10 месеца от август 2012 г. до юни 2013 г. в Катуница и в други пловдивски и пазарджишки села, докато провеждах собствено антропологическо изследване за докторантурата си. За калайджиите е непростимо да бъде засегната честта на жените им, да посегнат на чужда собственост, да живеят нечисто, да изоставят децата и възрастните си. Неведнъж се запознах с изоставени българчета, осиновени от калайджии, израснали с техния хляб и горди да се нарекат калайджии.

Калайджиите обаче живеят във въображението на медиите като продавачи на булки. Веднъж-дваж годишно стават обект на широко медийно отразяване по време на големите им ежегодни „пазари за булки“. Ако някой се е опитал да вникне в смисъла на тези „пазари“, както например Алексей Пампоров, той ще ви каже, че не става въпрос за търговия на живо месо. Пазарите са повод и начин на силно разпръснатата калайджийска общност да се събере и пресътвори своята ендогамна социална нишка. Това са и единствените места, където младежите могат да се срещнат и да общуват лице в лице. Момите калайджийки не могат да излизат като българските момичета „на кафе“. Тук можем да видим наистина как една общност изразява своята висока моралност. Вместо това обаче съборите са обезценявани и скандализирани от телевизии и вестници.

За 10-те месеца, които прекарах, живеейки с българските калайджии, освен десетките събрани истории, споделени моменти, засвидетелствани правни битки за справедливост, може би най-същественото ми „откритие“ е това, че има дълбоки и съществени разлики между различните ромски групи – разлики, които не могат и не трябва повече да бъдат пренебрегвани в търсенето на пътища към и в полза на ромите у нас. Не знам доколко моята докторска работа, която е в процес на завършване, ще бъде потребна на калайджиите, но съм им безкрайно благодарна за това, на което ме научиха за живота и за надеждата, която ми дадоха за човечеството. Това са хора, които не биха останали да живеят в Омелас.

[i] The Ones Who Walk Away from Omelas, Ursula Le Guin, 1973

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Екатерина Купелин

Екатерина Николова Купелин Живее в Швейцария и работи в Institut des hautes études internationales et du développement в Женева. Завършва специалност „Международни отношения” в университета Мидълбъри Колидж в САЩ през 2004 г. Прави магистратура по международно развитие, специализирайки върху правата на детето в Университета в Амстердам. През 2008 г. работи върху магистърска дисертация за т.нар. „свещена проституция” в Южна Индия и живее три месеца с проституиращи момичета там. През 2010 г. като активист за човешки права участва в заснемането на документален филм на младия индийския режисьор Ритеш Шарма със субтитри на английски и български език. От август 2012 до юни 2013 г. живее с калайджиите в Катуница, докато прави проучвания за докторска работа на тема „Нарцисизъм на малките разлики“, която завършва в момента.