Бежанска вълна? – Нищо ново

С наближаване на зимата постоянният на пръв поглед поток от мигранти, насочили се към Запада, изглежда става по-малък.

Въпреки това, 2015 година несъмнено е годината на мигранта, а опитът, с който Европа се сдоби, ще остане запаметен за дълго като една от най-трагичните по отношение на смъртта и страданието на мигранти, насочили се към стария континент. В глобален аспект, тази година може да се сравни само с трагедиите и страданието, което хората са преживели по време на и непосредствено след Втората световна война, когато маси от народ са били разселвани и депортирани, когато повечето от тях са изгубили живота си и близките си. Време, когато хората са изгубили своето гражданство и идентичност. Имало е и случаи, когато хората са били принудени да напуснат родните си места, тъй като е трябвало да се разпръснат заради бомбите.

През месеците на 2015-та в новините преобладаваха картини на големи тълпи от хора, преминаващи през границите на Сирия, Турция, Гърция, България, Македония, Унгария, Сърбия, Румъния, Австрия, Германия и много др. В някои от тези кадри видяхме как мигрантите биваха третирани брутално, други биваха спасявани от потъване, но да не говорим за картините, на които видяхме ковчезите на онези, загубили живота си при потъване на плавателните им средства в морето. Най-вече обаче станахме свидетели на това как мигрантите пристигат на места, където местните сили за сигурност и самите граждани, проявяваха нежелание да ги приемат. Понякога дори бе упражнявано насилие срещу тях.

Но видяхме и това, че на някои места като например Германия мигрантите бяха топло посрещнати от някои групи в сравнение с враждебността на други. Това е толкова поразително и те кара да се чудиш дали тази толерантност, която Германия показа официално, може завинаги да промени белезите, останали й от войната и дискриминацията, с която тя бе известна в миналото, особено срещу евреите. Може ли Ангела Меркер да трансформира най-могъщата икономическа машина на Европа в най-хуманитарната нация, с толерантния си официален подход към глобалната миграция? Вероятно това може да премахне повечето „пушек“, който все още е видим от бруталния образ на Адолф Хитлер, на който все още се гледа като на някогашният идол на Германия.

Да почакаме и ще видим.

Това ме накара да проуча мигрантския феномен и бях шокиран да разбера, че всъщност в него няма нищо ново.

Разбрах, че в период от 100 години, вълни от изселени и изплашени хора нахлуват в Европа отново и отново, и почти през цялото това време образите на тези хора и обкръжаващата ги среда шокиращо си приличат всеки път.

Например през 1914 г. милиони и дори повече белгийци се влачат по пътищата на Холандия или Франция. Носят децата си и най-скъпоценните си вещи, бягайки от немските войници, които са нахлули в страната им. Великобритания поема 250,000 от тези белгийски бежанци.

През 1945 г. е имало същите картини на уплашени и бездомни хора, само че тогава те са били етнически германци, като 12 млн. от тях са били принудени да напуснат домовете си в Полша, Чехословакия и Русия, и да търсят подслон в разрушената и вече разделена на две Германия.

Извън Европа, през 60-те години на миналия век, виждам подобни картини на ужасени виетнамци бежанци, бягащи от американските бомби, или след като войната бе изгубена –  а после, бягащи от победителите в Северен Виетнам. Други бежанци от Виетнам са залели Хонг Конг и други сигурни пристанища, натъпкани в много стари кораби и лодки, подобни на тези, които видяхме през 2015 г. във водите на Гърция, Италия и Турция. През 70-те години има друг такъв случай, който открих и който си струва да се отбележи, а именно, когато Великобритания прие азиатско население от Кения и Уганда – хора, които бяха изхвърлени от домовете си и от страните си от двете африкански правителства, които сметнаха, че ще имат полза от това да ги изгонят. В Уганда тогавашният президент, известен със своето грубо диктаторство и расизъм, Иди Амин (който бе и неофициално известен и с това, че е бил канибал), един ден се разходил в тогава известния търговски център и разбрал, че почти всички магазини се държат от азиатци. Веднага издал нареждане те да бъдат изгонени от неговата страна, а магазините да бъдат дарени на някои бедни местни африканци, доведени от улицата. Повечето във връзка с това може да се разбере от филма „Възхода и падението на Иди Амин“ (Rise and Fall of Idi Amin), направен по биографията му.

Повечето от тези бизнесмени мигрирали във Великобритания като бежанци и там били официално приети. Но след пристигането им имало известен антагонизъм спрямо тях, тъй като някои хора в страната ги поздравили с плакати с надписи „Не ви искаме!“, или още по-учудващо: „Отивайте си!“ Но азиатците от Източна Африка получили доста щедро официално посрещане и бързо спомогнали за преобразяването на живота във Великобритания, започвайки дребен бизнес – най-вече магазините, които били на открито и оставали отворени вечер и през уикендите, дълго след като традиционните магазини били вече затворени. Следващото поколение било от учени, учители и финансови експерти, да не споменаваме за други, които по-късно станали членове на парламента (Камарата на лордовете).

И накрая, но не и на последно място, искам да спомена за едно видео за Югославия, което разказваше за много хора, потърсили убежище и в България. В него видях и потоците от етнически албански бежанци, бягащи от сръбските сили в Косово през 1998  и 1999. Те се стичаха по стръмните склонове надолу и приличаха на белгийците от 1914 г. и на германците от 1945 г. с характерния за тях втренчен поглед, изпълнен със страх и изтощение.

И това не е по-различно от общата картина на мигранти преминаващи през границите на големи групи, сред които виждаме почти същият ужасен поглед, същото изтощение и нужда от подслон и любов, особено за децата.

Все пак, има една основна разлика между онези вълни на мигранти в миналото и тези, които видяхме през 2015 г. Драматичното днес е, че това е първият път, в който Европа трябва да приеме такъв голям брой от хора, като бежанци, насочили се към нея отвън нейните предели.

2015 – Толерантност и надежда за бъдещето

Последният поток от бежанци, особено от Сирия, накара света да се зачуди как Европа ще се справи с кризата. Това се дължи главно на смесените, ако не и противоречиви, реакции по този въпрос. Имаше бум на противоречиви идеи, решения и подходи към кризата. Европа, като континент, първо се раздели по групи на страни, напускащи ЕС и такива с „повече отговорност“ за бързото решаване на въпроса. Но държавите членки в Съюза също се разграничиха първоначално в много аспекти по отношение на приемането на мигранти, и ние станахме свидетели на издигането на огради по границите и използването на физическа сила спрямо хората. Имаше даже и призиви за продължително задържане на миранти, докато бъдат напълно проучени за това дали отговарят на изискванията да получат бежанска защита и права. 2015 година беше годината, в която даже и някои от най-стабилните демократически държави бяха осъдени за нарушаване на основни човешки права. Местните общности в Европа се разделиха в реакциите си по тази кауза. Държавите в ЕС не можаха лесно да намерят общо решение. Най-вече местните им политики не можаха да позволят приложението на определени варианти, които ЕС предложи, и това доведе до повече подкрепа на политическите партии с платформи против мигранти и бежанци, а електоратът в Европа като цяло, действително остана без сигурност. Даже стана ясно, че самото затваряне на границите, което бе започнато от нарастващата група от държави в Източна и Централна Европа, само отклони проблема, но не го реши.

Въпреки това е окуражаващо да видим, че германският канцлер Ангела Меркел не се отказа напълно от борбата си за по-хуманна бежанска политика – след бавно, но сигурно връщане назад под ожесточен натиск от други европейски лидери, от немския народ, а дори и от видни членове от нейната Християндемократическата партия. Меркел е права, че една цялостна и дългосрочна бежанска политика във всяка европейска страна, независимо дали е член на ЕС или не, ще изисква комбинация от национални и европейски мерки. Основната цел е да се създаде политика за имиграцията, която да е едновременно по-хуманно към имигрантите и бежанците и по-широко подкрепена от европейските народи.

Освен това, Ангела Меркел даде подкрепата си за няколко милиарда евро за плана за действие на ЕС, насочен към насърчаване на Турция да си сътрудничи за по-строг граничен контрол, в опит да намали драстично броя на бежанците и мигрантите, влизащи в ЕС. Също така лидерите в Брюксел се споразумяха да дадат политическата си подкрепа за сделката за помощ, включително предлагане Анкара до 3 милиарда евро (2,2 британски паунда), за да се подобри грижата за бежанците, да се даде възможност за безвизово пътуване на турците до Европа от 2016 г., да се възобновят замразените преговори по кандидатурата на Турция за членство в ЕС, заедно с други привлекателни мерки в това, което изглежда като отчаян опит да се спечели активно турско сътрудничество.

На международната сцена вече е известно, че Турция е държава с ключово стратегическо значение в международните отношения и трябва да стане балансьор между Запада и ислямския свят, един своеобразен мост между Изтока и Запада, и трябва да следи за установяването и запазването на реда в региона. Турция ще стане лидер на ислямския свят, опирайки се на богатата си история и географския си потенциал; по този начин страната ще стане глобална световна сила.

Като се има предвид, че миграцията е реалност, която не може да бъде предотвратена без значителни финансови и морални разходи, е от решаващо значение за Европа да се подготви за нея. Има смисъл в това, че мигрантите и бежанците ще се интегрират по-добре в страните, които са  логистично подготвени за тях и където населението ги приема. За да се постигне това, е важно за всички да разберат, че добрите намерения към големите групи от имигранти и бежанци излизат по-евтино за европейските страни от лошата интеграция на малки групи имигранти и бежанци. Това изисква и хората и политиците да приемат по-дългосрочни и реалистични перспективи за имиграцията.

От опита в миналото, за който свидетелства историята, миграцията винаги е била част от живота на човешкия вид. Да, тя се е случвала по различни причини, но резултатът е бил и ще продължи да бъде един – преместване и търсене на по-добър и по-достоен живот. Това е винаги видимо и добре представяно от много европейски лидери пред техните хора.

Както и премиерът на България каза по време на едно събиране пред повече от 10,000 български граждани, на една много важна политическа кампания в страната (25.09.2015):

 „Ние сме бягали преди хиляди години. Вярно е, че на никой не му е приятно да му се развали комфортът, но нас са ни приемали тогава. След първоначалния шок и реакцията срещу тези хора една по една цивилизованите държави, тези, които ни учат на толерантност, смениха отношението. Искам да ви питам, тука има 15 хиляди души. Ако има 1200 бягащи от смъртта бежанци, ще променят ли нещо в тази зала? Искам да ме подкрепите за това, заяви още Борисов и повтори призива си за толерантност: В следващите десетилетия ще ни се върне, и то с благодарност. Майка ми, Бог да я прости, казваше: Хвърляй назад доброто, ще го намериш един ден напред. Борбата с тероризма е едно, хуманното отношение към тези хора е друго.“[1]

В заключение, виждам, че предишният опит, който Европа има, в решаването дори и на по-сложни въпроси на миграцията в миналото, има надежда, че нейните лидери ще позволят на “Стария континент” да продължи да играе водеща роля в спазването на правата на човека. Това, че вече се финансира Турция и се гарантира, че нейните граници са строго наблюдавани и че там са се погрижили за мигрантите, осигурява намаляване на мигрантите, които пристигат в Европа. Също така, активната роля на Германия в решаването на най-новата миграционна криза вече мотивира и други европейски държави да започнат да прилагат някои от основните политики, които се очакват от тях в това отношение. И най-вече, в моите собствени изследвания на последните миграционни кризи стигам до очевидното заключение, че Европа и други части на света са взети под контрол и има повече надежда, тъй като тези кризи не са съвсем нови за стария континент. Всичко е под контрол и толерантността продължава да нараства в повечето страни членки на Европа, като техните правителства продължават да полагат все повече усилия в образованието на своите граждани чрез публични срещи и чрез медиите.

Avatar

Питър Чикой

Питър Чикой е от Замбия. Завършил е журналистика в СУ „Св. Климент Охридски. Живее в България от 25 години. Вярващ католик. Прекарва по-голямата част от живота си в България без документи за самоличност. От края на 2014 г. има хуманитарен статут.