Бежанци от самите себе си

Понякога си мисля, че моят свят си отива. Че идва нов свят, който нетърпеливо чака да му освободя мястото си. Колкото и скромно и несвоевременно да е то.

Преди бях упрекван като „абстрактен хуманист“. Сега съм „либераст“ и „толераст“. С по-вежливи думи, книжен, поет и пр. Но вежливостта изчезва от аудиториите.

Питал съм се неведнъж как се случи всичко това, защо най-националистическите гласове идват от елитните езикови гимназии… – но следват нови и нови въпроси, вместо отговори. Може би и точно това ме различава от най-шумните представители на бъдещето, които имат много повече отговори, отколкото въпроси към самия себе си. Лаская се да е така, но надали.

Особено силно това положение ме тревожи в развитието на младите журналисти. Защо те не се съмняват в себе си? Защо мненията им са твърди и често безапелационни? Защо трудно минават отвъд фалшивата грижа за Другия, основана на лайфстайла на охолни момичета и момчета от центъра на града, които знаят колко шик е да помагаш. Защо – и това е страшното – битката им с политическата коректност – се превръща в битка срещу етиката изобщо. Никога в учебните редакции не е било така трудно и напечено.

Понякога ми се струва, че за тях светът започва със самите тях. Че има гигантска културна пропаст между поколенията. Защото, писал съм го и друг път, с мръсните води на държавния социализъм изхвърлихме и бебето на хуманизма. Защото училището ни образова за връзката между нас и миналото без всякаква емоция, без обич. Защото колкото повече технологически възможности за комуникация имаме, толкова по-повърхностна става тя, толкова по-бърза и безпаметна…

Моят свят се свива – и аз самият се оказвам неспособен да обясня на студентите си защо се чувствам първо баща, после българин. Самопонятното за мен е непонятно за тях. Те имат нужда от граници точно там, където аз съм се борил, поне на думи, граници да няма. Имат нужда от простота там, където съм се борил да се чуят нюансите. Те се страхуват от неопределеността.

От този поплак за всичко става явно, че съм се борил зле. А и най-добрите ми студенти – тези, които съм издирвал през семестъра, за да им давам още и още от професионалните си изповеди – в един момент бягат от медиите такива, каквито ги знаем сега.

Да, аз съм либераст и толераст. Разбира се, че генерализирам. Разбира се, че далеч не всички са такива. Да, често не чувам рационалните Ви аргументи, когато обсъждаме текстовете Ви за бежанците, статистиките, закона… Но чувам гнева Ви на изоставени деца. Изоставени от самите нас. Защото Вашите родители са ми връстници.

Понякога моят свят се връща. Да речем, когато обсъждахме Нобеловата лекция на Светлана Алексиевич, за да се опитаме да разпознаем собствените си национални травми, които медията отказва да назове, камо ли да лекува. Връща се в списъка, в който съставяме – т.н. „Възродителен процес”, концлагерите в Белене и Персин, изтреблението на евреите, бежанците от Тракия и Македония… Връща се, когато се окаже, че кажи-речи всички сме бежанци. И точно когато знаем най-малко за себе си, се обръщаме срещу другите. Връща се в сълзата на момичето в средата на аудиторията, когато слуша домашната работа на колегата си, посветена на тяхна връстничка – полубългарка, полусирийка, която навсякъде е нащрек. Връща се в бързо избърсаната сълзата на мъжкото момче от последната банка, докато слуша за разчовечаването ни.

Точно когато вече нямам думи, за да коментирам домашните им, ми се струва, че се връщаме към корените на журналистиката, че тя започва да ни свързва. Че само хора, които са наясно с моралното лъкатушене в своето минало, могат да видят драмата на другите и да ги прегърнат.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Марин Бодаков

Марин Бодаков (1971) е автор на шест стихосбирки. Редактор литература във в. "Култура". Редовен преподавател в СУ "Св. Климент Охридски".