Битката за Украйна предвещава най-важното. Фашизмът се връща на континента, който вече веднъж разруши

Несъмнено, ние лесно забравяме как работи фашизмът: като бляскава и сияйна алтернатива на рутината на ежедневието, като прослава на очевидно напълно ирационалното, в противовес на здравия смисъл и опита. Фашизмът поставя на видно място въоръжени сили, които обаче не изглеждат като такива, а също и едно безразличие към законите на войната в тяхното приложение към онези, които биват смятани за непълноценни, една възхвала на „империята“, получена след заграбване на територии. Фашизмът означава прославата на разголените мъжки тела, идеята фикс за хомосексуализма, който е както криминализиран, така и превърнат в обект на подражание. Фашизмът отхвърля либерализма и демокрацията, защото ги смята за срамни форми на индивидуализма, набляга на колективната воля, противопоставяйки я на индивидуалния избор, и фетишизира славните подвизи. Поради това, че деянието е всичко, а думите са нищо, думите служат единствено да правят подвизите възможни, а след това да ги превръщат в митове. Истината не може да съществува, така че историята не е нищо повече от политически ресурс. Хитлер можеше да говори за апостол Павел като за свой враг, а Мусолини можеше да призовава римските императори.

Седемдесет години след края на Втората световна война ние забравихме колко привлекателно беше всичко това някога за европейците и че всъщност единствено поражението във войната дискредитира всички тези прояви на фашизма. Днес тези идеи са във възход в Русия, една страна, която центрира политиката на държавата по отношение на историята около победата на СССР в тази война, а песента на сирените, с която Русия иска да прелъсти околните, има странна привлекателност в Германия, победената страна, от която се очаква да си е извлякла поука от съветската победа.

Плуралистичната революция в Украйна беше шокиращо поражение за Москва. В отговор Москва извърши покушение върху историята на Европа. Даже сега, когато европейците – някои с тревога, а други с възторг – проследяват настъплението на руските специални части от Крим към Донецк и Луганск, пропагандата на Владимир Путин се мъчи да въвлече европейците в една алтернативна реалност, в един разказ за историята, твърде различна от историята, която повечето украинци познават, или дори много по-различен от този на фактите. Разпространява се твърдението, че исторически не е имало никаква Украйна или че дори да е съществувала, тя е била само част от Руската империя. Че украинците не са съществували като народ, че в най-добрия случай те са просто малоруси. Но ако Украйна и украинците не съществуват, те нито са част от Европа, нито са европейци. Ако Украйна изчезне от историята, тогава ще изчезне и мястото, където са извършени най-големите престъпления както от нацисткия режим, така и от сталинския. Ако Украйна няма минало, тогава Хитлер никога не е правил опит да създаде империя, а Сталин никога не е упражнявал терор чрез глад.

The Granger Collection, NYC   В една ранна битка за Киев нашествениците номади обсаждат града. 968 година.
The Granger Collection, NYC В една ранна битка за Киев нашествениците номади обсаждат града. 968 година.

Разбира се, Украйна има история. Територията на днешна Украйна може много лесно да бъде разположена във всяка една от важните исторически епохи на Европа. Историята на Киевската държавност започва преди едно хилядолетие. Нейният сблъсък с Москва идва след векове управление, осъществявано от места като Вилнюс и Варшава, а включването на земите на Украйна в СССР се случи едва след като военните и политическите борби убедиха самите болшевики, че към Украйна трябва да се отнасят като към отделна политическа единица. След като Киев бе десетки пъти окупиран, Червената армия постигна победа и Украйна стана част от Съветски съюз през 1922 г.

Точно защото бе трудно да бъдат подчинени украинците и точно защото съветска Украйна бе западната граница на СССР, въпросът за нейната европейска идентичност от самото начало на съветската история бе от решаващо значение. В самата политика на СССР имаше определена двойственост по отношение на Европа: съветската модернизация трябваше да повтори капиталистическата модернизация на Европа, но само с цел да я надмине.  В тази схема Европа можеше да бъде както прогресивна, така и регресивна в зависимост от момента, от гледната точка и от настроението на водача.  През 20-те години на миналия век съветската политика се отнасяше благосклонно към развитието на украински политически и интелектуален елит, като разчиташе, че просветените украинци биха застанали в редиците на тези, които са устремени към съветското бъдеще. През 30-те години съветската политика се стремеше да модернизира съветското село чрез колективизация на земята и превръщането на селяните в наемни работници на държавата. Това имаше за резултат намаляване на добивите, а също и масова съпротива от страна на украинското селячество, което вярваше в частната собственост. Йосиф Сталин превърна тези провали в политическа победа, обвинявайки за тях украинските националисти и чуждестранните им поддръжници. Той продължи практиката на реквизиция на зърното в Украйна с пълното съзнание, че обрича на гладна смърт милиони човешки същества и  смазва новата украинска интелигенция. В Съветска Украйна повече от три милиона души бяха уморени от глад. Следствието от това бе новият съветски порядък, състоящ се в сплашване на хората, в който Европа бе представяна единствено като заплаха. Сталин твърдеше нещо абсурдно, но ефективно: че украинците умишлено сами се били  уморили от глад по заповед на Варшава. По-късно съветската пропаганда твърдеше, че хората, които споменават глада, трябва да са агенти на нацистка Германия.

Така започна политиката на фашизъм и антифашизъм, в която Москва бе защитникът на всичко, което е добро, а нейните критици биваха заклеймявани като фашисти. Разбира се, тази твърде ефективна поза не попречи на истинския съюз на СССР с нацистка Германия през 1939 г. Наблюдавайки днешното връщане на руската пропаганда към темата за антифашизма, важно е да припомним, че цялото това величествено морално манихейство бе предназначено да обслужва държавата и че като такова то нямаше никакви граници. Възприемането на антифашизма като реторична стратегия е нещо съвсем различно от съпротивата срещу истинския фашизъм.

Украйна беше в центъра на политиката, която Сталин наричаше „вътрешна колонизация“, т.е. експлоатацията на селяни от самия СССР вместо на далечни колониални народи; тя беше също и в центъра на плановете на Хитлер за външна колонизация. Нацисткият „Lebensraum“, т.е. жизненото пространство, включваше най-вече Украйна. Нейната плодородна земя трябваше да бъде изчистена от съветската власт и да бъде експлоатирана от Германия. Планът беше да се продължи с използването на сталиновите колективни стопанства, на „колхозите“, но храната да се изпраща от изток на запад. Заедно с това германските плановици очакваха, че около 30 милиона жители на СССР ще умрат от глад. При този стил на мислене украинците, разира се, бяха подчовеци, неспособни за нормален политически живот. Нито една европейска страна не бе подложена на такава интензивна колонизация като Украйна; няма европейска страна, която да е страдала повече: от 1933 до 1945 г.  това бе най-смъртоносното място на Земята.

Berliner Verlag/Archiv/DPA/Corbis  Разрушен паметник на Ленин лежи в развалините на Севастопол. 1942
Berliner Verlag/Archiv/DPA/Corbis Разрушен паметник на Ленин лежи в развалините на Севастопол. 1942

Макар че главната цел на Хитлер беше унищожаването на Съветския съюз, той смяташе, че за да започне въоръжен конфликт, му е необходим съюз със СССР. През 1939 г., след като стана ясно, че Полша ще воюва, Хитлер привлече Сталин за реализацията на едно двойно нахлуване в тази страна. Сталин от години очакваше такава покана. От много години политиката на Съветския съюз целеше унищожаването на Полша. Освен това Сталин мислеше, че съюзът с Хитлер, или казано с други думи, сътрудничеството с европейската крайна десница, е ключът за разрушаването на Европа. Той очакваше, че съветско-германският съюз ще обърне Германия против нейните западни съседи и ще доведе до отслабването или дори до унищожаването на европейския капитализъм. Това не е много по-различно от някои сметки, които Путин си прави днес.

Резултатът от съвместното германско-съветско нахлуване беше не само поражението на Полша и унищожаването на полската държава, но също и важно развитие на украинския национализъм. През 30-те години на миналия век в СССР нямаше украинско национално движение, а само нелегално терористично движение в Полша, познато като Организация на украинските националисти (ОУН). В мирни времена това не би било нещо повече от един дразнител, но във време на война значението му нараства. ОУН се противопоставяше както на полското, така и на съветското  господство върху това, което организацията наричаше украински територии, и поради това смяташе едно германско нахлуване на изток за единствения начин да почне процесът на изграждане на украинска държава. Поради това ОУН подкрепи германското нахлуване в Полша през 1939 г. и зае същата позиция  през 1941 г., когато Хитлер предаде Сталин и нахлу в СССР. Междувременно доста от украинските революционери левичари, които бяха многобройни преди войната, след като вкусиха от живота под съветско господство, се превръщаха в радикални десничари. Съветските тайни служби убиха водача на ОУН (Евгений Коновалец, бел. прев.), което доведе до борба за власт между двете главни групи, водени съответно от Степан Бандера и Андрей Мелник.

През 1941 г. украинските националисти се опитаха да осъществят политическо сътрудничество с Германия и претърпяха поражение. Стотици украински националисти се присъединиха към германците при нахлуването им в СССР като разузнавачи и преводачи и някои от тях помогнаха на Германия в организирането на погроми над евреите. Украинските политици националисти се опитаха да си вземат дължимото, обявявайки през юни 1941 г. Украйна за независима. Хитлер беше съвършено незаинтересован от тази перспектива. Голяма част от водачите на украинските националисти бяха убити или хвърлени в затвора. Самият Бандера прекара по-голямата част от войната в концентрационния лагер Заксенхаузен.

По време на войната много украински националисти се подготвяха за въстание в момента, когато съветската власт смени германската. Те гледаха на СССР като на свой главен враг, отчасти по идеологически причини, но най-вече защото той печелеше войната. В западноукраинската област Волиния националистите  създадоха Украинска въстаническа армия, чиято задача бе по някакъв начин да победи Съветите, след като те разбият Германия. Междувременно през 1943 г. тя осъществи масова етническа чистка на поляци, убивайки също така и много евреи, които се криеха заедно с поляците. Това в известен смисъл не беше сътрудничество с германците, а по-скоро смъртоносната част от това, което нейните водачи смятаха за национална революция. Украинските националисти продължиха борбата със Съветите в една ужасяваща партизанска война, в която и двете страни използваха най-брутални тактически прийоми.

Brendan Hoffman/Getty Images
Brendan Hoffman/Getty Images

Политическата колаборация и въстанието на украинските националисти бяха само един маловажен елемент в историята на германската окупация. По време на войната на територията на днешна Украйна бяха убити около шест милиона души, включително милион и половина евреи. Навсякъде в окупирана съветска Украйна местните хора сътрудничиха с германците по същия начин, както по цялата окупирана територия на Съветския съюз и дори навсякъде в окупирана Европа. Хиляди руснаци сътрудничиха на германските окупатори точно както украинците.

Истинският контраст не е между украинците и останалите съветски народи, а между съветските народи и народите на Западна Европа. Изобщо съветските хора – в униформа и без нея – бяха убивани от германците много по-масово, отколкото западноевропейците. В Украйна германците убиха много повече хора, отколкото бе числото на онези, които сътрудничеха с тях, и това е нещо, което не може да се каже за която и да е окупирана страна в Западна Европа. Всъщност онези украинци, които воюваха с германците, бяха много повече от онези, които сътрудничиха с тях. Това отново не може да се каже за нито една западноевропейска страна. Огромното мнозинство от украинците, които воюваха, бяха облечени в униформата на Червената армия. В битките с германската армия (Вермахта) бяха убити повече украинци, отколкото американски, британски и френски войници, взети заедно.

Днес руската пропаганда лицемерно твърди, че Червената армия била руска. И щом Червената армия е схващана като руска армия, тогава украинците би трябвало да са враговете. Този начин на мислене беше изобретен от самия Сталин в края на войната. След като украинците по време на войната бяха хвалени за страданията и съпротивата им, след нея те бяха очерняни и подложени на чистки поради тяхната „липса на лоялност“. Тъй като късният сталинизъм се смеси с един вид руски национализъм, идеята на Сталин за Велика отечествена война имаше две цели: първата беше да се забрави съюзът между нацизма и СССР, като се приеме, че 1941 г. е истинското начало на войната, а не 1939; втората цел, преследвана с провъзгласяването на Великата отечествена война, бе да се постави Русия в центъра на събитията, макар че Украйна беше много повече в центъра на войната, а евреите бяха главните й жертви.

Но това, което се отразява на политиките към паметта много повече, отколкото опитът от войната, е пропагандата от 70-те години на миналия век. Сегашното поколение руски политици са деца на 70-те години и по този начин на култа, в който бе въздигната войната по времето на Леонид Брежнев. При Брежнев войната стана много повече просто руска и вече не включваше украинци и евреи. Евреите страдаха много повече от който и да е друг съветски народ, но Холокостът бе вън от главното течение на съветската история. Вместо това съветската пропаганда, насочена към Запада, подчертаваше, че украинските и други националисти, които живееха на територии, завоювани от Сталин като съюзник на Хитлер през 1939 г., и които се съпротивляваха на съветската власт, когато тя се завърна през 1945 г., са виновниците за страданията на евреите.

Това е традиция, към която руската пропаганда се върна в днешната криза в Украйна: пълно равнодушие към Холокоста с изключение на полезността му като неполитически ресурс за манипулиране на хората от Запада.

Най-голямата заплаха за съществуването на украинската идентичност дойде може би от периода на Брежнев. Вместо да подчинява украинците чрез глад или да ги обвинява за войната, политиката на Брежнев се състоеше в това да погълне съсловието на образованите украинци и да го влее в съветската хуманитарна и техническа интелигенция. В резултат на това украинският език беше прогонен от училищата и по-специално от висшето образование. Украинците, които настояваха да се спазват правата на човека, бяха наказвани със затвор или с вкарване в отвратителни психиатрични болници. В тази атмосфера украинските патриоти и дори украинските националисти възприеха едно гражданско разбиране на украинската идентичност, омаловажавайки по-старите аргументи за произход и история в полза на по-прагматичен подход към общите политически интереси.

AKG-Images 1942. През време на Втората световна война германските войски регистрират украински селяни.
AKG-Images 1942. През време на Втората световна война германските войски регистрират украински селяни.

През декември 1991 г. повече от 90 процента от жителите на Съветска Украйна гласуваха за независимост (във всички области на Украйна мнозинството беше за независимостта). Русия и Украйна тогава бяха поели всяка по собствен път. Приватизацията и беззаконието доведоха до създаването на олигархия и в двете страни. В Русия олигарсите бяха подчинени на централизираната държава, докато в Украйна те създадоха един странен вид плурализъм. Съвсем доскоро всички президенти на Украйна се колебаеха между Изтока и Запада във външната си политика и между различните олигархични кланове по въпроса, на кого вътре в страната да бъдат лоялни.

Необичайното при Виктор Янукович, избран за президент през 2010 г., беше, че той се опита да сложи край на всякакъв плурализъм. Във вътрешната политика той създаде една имитация на демокрация, в която негов любим опонент беше крайнодясната партия „Свобода“. След това той създаде ситуация, в която да спечели изборите и да каже на чуждестранните наблюдатели, че най-малкото е по-добър от националистите. Във външната политика той бе тласкан към Русия на Путин не толкова защото искаше това, а защото неговата клептократска корумпираност беше толкова голяма, че едно сериозно икономическо сътрудничество с Европейския съюз би означавало икономическата му  власт да бъде изправена пред предизвикателството на закона. Изглежда Янукович е откраднал толкова много от държавната хазна, че самата държава беше пред прага на банкрута през 2013 г. и това го направи уязвим пред Русия. Москва искаше да си затвори очите пред практиките на Янукович и на цената на политически отстъпки му зае парите, от които той се нуждаеше, за да осъществи незабавни плащания.

Към 2013 г. люшкането между Русия и Запада вече не беше възможно. В този момент Москва престана да бъде просто държавата Русия с повече или по-малко изчислими интереси, а започна да демонстрира много по-величествената визия на Евразийската интеграция. Евразийският проект има две части: създаването на блок за свободна търговия, състоящ се от Русия, Украйна, Беларус и Казахстан, и разрушаването на Европейския съюз чрез подкрепата на европейската крайна десница.

Целта на Путин беше и продължава да бъде във висша степен проста. Неговият режим зависи от продажбата на въглеводороди, доставяни по тръбопроводи в Европа. Обединена Европа, подложена на натиск от руската непредсказуемост или  от глобалното затопляне, или от двете заедно, би могла да генерира истинска политика на енергийна независимост. Но разединена Европа ще продължава да бъде зависима от руските въглеводороди (природен газ и нефт, бел. прев.). Едва бяха формулирани тези простиращи се много надалеч амбиции, когато надменната евразийска поза катастрофира, сблъсквайки се с реалностите на украинското общество. В края на 2013 и началото на 2014 г. опитът да се вкара Украйна в евразийската орбита произведе точно обратния резултат. Първо, Русия публично забрани на Янукович да подпише споразумение за търговия с Европейския съюз. Това предизвика протести в Украйна. Тогава Русия предложи голям заем и благоприятни цени за своя газ в замяна на смазване на протестите. Суровите, написани в руски стил, закони против протестите, приети през януари, превърнаха протестните акции в масово движение. Милиони хора, които участваха в мирни протести, внезапно бяха превърнати в престъпници и някои от тях започнаха да се отбраняват срещу нападенията на полицията. Накрая Русия даде ясно да се разбере, че Янукович трябва да очисти Киев от протестиращите хора, ако иска да получи от нея пари. Последва масовото избиване от снайперисти през февруари, което доведе до ясна морална и политическа победа на революционерите и принуди Янукович да избяга в Русия. Опитът да се създаде в Украйна проруска диктатура доведе до противоположен резултат: връщане на парламентарното управление, насрочване на президентски избори и външна политика, ориентирана към Европа.

Така революцията в Украйна беше не само катастрофа за руската външна политика, но и предизвикателство за режима на Путин в самата Русия. Слабостта на политиката на Путин е в това, че тя не може да отчете действията на свободните човешки същества, които, в отговор на непредсказуемите исторически събития, избраха сами да се организират. Руската пропаганда представяше украинската революция като нацистки преврат и обвиняваше европейците за това, че поддържат тези предполагаеми нацисти. Тази версия, въпреки че е нелепа, беше много по-удобна в мисловния свят на Путин, защото отклонява пълния провал на собствената му външна политика в Украйна и представя спонтанното действие на украинците като заговор на чужденци.

Пълзящата руска инвазия в Крим, Донецк и Луганск е фронтално предизвикателство към установения порядък на сигурност в Европа, а също и към самата украинска държава. Тази инвазия няма нищо общо с народната воля или със защитата на права: дори в Крим проучванията на общественото мнение никога не са регистрирали мнозинство в полза на присъединяване към Русия, а рускоговорещите в Украйна са много по-свободни от говорещите на руски в Русия.

Руската анексия беше извършена – и това е много характерно – с помощта на екстремистки съюзници на Путин от цяла Европа. Нито една достойна за уважение организация не стана наблюдател на изборния фарс, в който 97% от жителите на Крим като че ли гласуваха за това да бъдат анексирани. Но една разнолика делегация от десни популисти, неонацисти и членове на германската партия „DieLinke” (Лява партия) бяха щастливи да пристигнат и да потвърдят резултата. Германците, които пътуваха до Крим, включваха четирима членове на Лявата партия и един от „NeueRechte” (Нови десни). Това е забележително съчетание.

„DieLinke” действа в пределите на виртуалната реалност, създадена от руската пропаганда, в която задачата на европейската левица (или по-скоро на „левите”) е да критикува украинската десница, но не и европейската десница и съвсем не руските десничари. Това също така е и американски феномен, видим например в иначе твърде изненадващото съгласие относно природата на украинската революция и уместността на руската контрареволюция, изразено в изданието на Линдън Ларуш[1] „ExecutiveIntelligenceReview”, в Института за мир и процъфтяване на Рон Пол[2] а също и в списание “TheNation”.

Разбира се, има известно основание за загриженост относно крайнодесните в Украйна. Партията „Свобода”, която беше „придворната опозиция” на Янукович,  държи три от общо двадесет министерски портфейла в сегашното правителство. Това е позиция, която е пресилена, защото нейната електорална подкрепа спадна и е не повече от 2%. Някои от хората, които се биха с полицията по време на революцията, въпреки че съвсем не са мнозинство, бяха от една нова група, наречена „Десен сектор”, част от членовете на която са радикални националисти. Според допитванията до общественото мнение нейният кандидат за президент получава по-малко от един процент подкрепа, а самата група има около 300 членове. Така че крайнодесните в Украйна имат известна поддръжка, но тя е по-малка, отколкото в повечето страни от ЕС.

Революционната ситуация винаги благоприятства екстремистите и бдителността е напълно оправдана. Удивление буди обаче фактът, че Киев се върна към един нормален ред веднага след революцията и че новото правителство запази едно почти немислимо спокойствие пред лицето на руската инвазия. Сега в Украйна има съвсем реални разлики в политическите мнения, но насилие има само в районите, които са под контрола на проруските отцепници. Единственият сценарий, при който украинските екстремисти действително биха излезли на предна линия, е този, при който Русия би се опитала да нахлуе в останалата част от страната. Ако президентските избори се състоят, както е планирано, през май, тогава непопулярността и слабостта на украинската крайна десница ще се разкрие[3]. Това е една от причините, поради които Москва се противопоставя на тези избори.

Хората, които критикуват само украинската десница, често не успяват да забележат две много важни неща. Първото е, че революцията в Украйна дойде отляво. Тя беше масово движение, подобно на тези, за които сега европейците и американците знаят само от книгите по история. Неин враг беше един авторитарен клептократ, а основната й програма се състоеше в социална справедливост и власт на закона. Тя беше инициирана от един журналист от афгански произход, първите две жертви бяха един арменец и един беларус и освен това тя бе подкрепяна от мюсюлманската общност на кримските татари, както и от много украински евреи. Между убитите в снайперската касапница имаше евреин, ветеран от Червената армия. Многобройни ветерани от израелската армия се биха за свобода в Украйна.

Майданът функционираше едновременно на два езика – на украински и на руски, защото Киев е двуезичен град, Украйна е двуезична страна, а украинците са двуезични. Разбира се, моторът на революцията беше рускоговорещата средна класа в Киев. Сегашното правителство, при всичките си недостатъци, е по презумпция мултиетническо и многоезично. Всъщност сега Украйна е мястото с най-много и най-свободни рускоезични медии, защото влиятелни медии в Украйна излизат на руски и защото свободата на медиите е много голяма. Идеята на Путин за защита на рускоговорещите в Украйна е един многопластов абсурд и един от пластовете е този: хората могат да кажат каквото си поискат на руски в Украйна, но не могат да направят същото в самата Русия. Отцепниците от украинския изток, които, съгласно серия от допитвания до общественото мнение, са малцинство от населението, протестират за правото да се присъединят към страна, където протестът е вън от закона. Те работят с цел да спрат изборите, в които легитимните интереси на украинците от изтока могат да бъдат огласени. Ако техните региони се присъединят към Русия, населението им може в бъдеще да забрави за процедурата на разпределение на гласове, които имат наистина значение, т.е. за действително свободните избори.

Второто нещо, което остава незабелязано от тези, които критикуват единствено украинската десница, е, че авторитарната десница в Русия е невъобразимо по-опасна, отколкото тази в Украйна. Първо, тя е на власт в Русия. На второ място, тя няма значим конкурент. Трето, на нея не й е нужно да се приспособява към избори вътре в страната или към очакванията от чужбина. И тя сега провежда външна политика, която открито се основава на етнизацията на света. Няма значение кой като индивид какъв е съгласно закона или според собствените си предпочитания: фактът, че той говори руски, го прави един Volksgenosse[4], който изисква защита от страна на Русия, или с други думи, руска инвазия. Руският парламент даде на Путин властта да навлезе в цяла Украйна и да преобразува нейната социална и политическа структура, което е една изключително радикална цел. Думата също така изпрати официално послание до полския министър на външните работи, предлагащо разделянето на Украйна. По една много гледана руска телевизия евреите бяха обвинени за Холокоста; в централния вестник „Известия“ Хитлер бе реабилитиран като разумен държавен деец, отговарящ на несправедливия натиск на Запада; на Първи май маршируваха руските неонацисти.

Всичко това е в съгласие с основополагащата идеологическа предпоставка на Евразия. Докато европейската интеграция започна с предпоставката, че националсоциализмът и сталинизмът са отрицателни примери, то евразийската интеграция започва с много по-циничната и постмодерна предпоставка, че историята е торба с късметчета, от която се вадят полезни идеи. Докато европейската интеграция предполага либералната демокрация, евразийската идеология категорично я отрича. Главният идеолог на евразийството, Александър Дугин, който веднъж каза за фашизма, че „е червен колкото нашата кръв”, получава сега повече внимание отколкото когато и да било преди. Неговите три основни политически идеи – за необходимостта от колонизация на Украйна, за упадъка на Европейския съюз и за това, че е желателно да се създаде един алтернативен европейски проект от Лисабон до Владивосток, сега се прокламират официално, макар и във форма не толкава дива, колкото неговата, в качеството на външна  политика на Русия. Дугин сега дава радикални съвети на лидерите на отцепниците в Източна Украйна.

Самият Путин сега се представя като водача на крайнодесните в Европа и лидерите  на европейските десни партии му декларират предаността си. Тук има очевидно противоречие: руската пропаганда настоява пред западняците, че проблемът с Украйна е в това, че правителството й е екстремно дясно, а в същото време Русия изгражда коалиция с европейската крайна десница. Членове на екстремистки, популистки и неонацистки партии отидоха в Крим и одобриха изборния фарс там като модел за Европа. Както отбеляза Антон Шеховцев, изследовател на европейската крайна десница, водачът на българските крайнодесни откри кампанията на своята партия за избори за Европейски парламент в Москва[5]. Италианският Национален фронт хвали Путин за „смелата му позиция срещу мощното лоби на гейовете“. Неонацистката гръцка партия „Златна зора“ разглежда Русия като защитник на Украйна срещу „гарваните на международното лихварство“. Хайнц-Кристиан Щрахе от австрийската „Партия на свободата“ сюрреалистично приглася, казвайки, че Путин е „чист демократ“. Дори Найджъл Фарадж, водачът на английската „Партия на независимостта“, напоследък споделя пропагандата на Путин за Украйна пред милиони английски телезрители, изказвайки в телевизионен дебат абсурдната теза, че „ръцете на ЕС са изцапани с кръв“ в Украйна.

Президентските избори в Украйна трябва да се състоят на 25 май, което неслучайно съвпада с деня на изборите за Европейски парламент. Глас за Щрахе в Австрия, за Марин Льо Пен във Франция или дори за Фарадж във Великобритания е победа за Евразия. Това е простата обективна реалност: една обединена Европа може и най-вероятно би отговорила адекватно на агресивната руска петролна държава с обща енергийна политика, докато сбор от каращи се помежду си национални държави няма да може да направи това. Разбира се, връщането на нацията-държава е популистка фантазия, така че интеграцията ще продължи в една или друга форма; всичко, за което може да бъде взето решение, се отнася именно до формата. Политиците и интелектуалците са свикнали да казват, че няма алтернатива на Европейския проект, но сега вече такава има – Евразия.

Украйна няма история без Европа, но и Европа също няма история без Украйна. Украйна няма бъдеще без Европа, но и Европа няма бъдеще без Украйна. През вековете историята на Украйна разкрива повратните точки в историята на Европа. Изглежда днес това продължава да е вярно. Разбира се, какъв ще бъде пътят, по който ще се развиват събитията, все още зависи, поне още известно време, от самите европейци.

 

Оригиналното заглавие на статията е The Battle in Ukraine Means Everything. Fascism returns to the continent it once destroyed. Текстът е  публикуван в сп. New Republic, May 11, 2014. Той е преработен вариант на един по-ранен текст, публикуван в германския вестник „Frankfurter Allgemeine Zeitung”.

Превод: Емил Коен

На 4 юни т.г. от 19:00 ч. в Центъра за култура и дебат „Червената къща“ по покана на Центъра за либерални стратегии и при модерацията на неговия шеф Иван Кръстев проф. Снайдър ще изнесе публична лекция  на тема: „Минало несвършено: Историята, Русия, Украйна и Европа“.

 

[1] Линдън Ларуш (LyndonLaRouche) е известен американски левичар.
[2] Рон Пол (RonPaul) е един от най-видните крайнодесни политици в САЩ.
[3] Статията е публикувана на 11 май, две седмици преди президентските избори, които се състояха на 25 май. Техните резултати категорично потвърдиха прогнозите на проф. Снайдър за шансовете на крайнодесните (бел. на прев.).
[4] Volksgenosse – другар от народа, термин, използван от нацистите; тук в смисъл на съотечественици (бел. прев.).
[5] Става дума за Волен Сидеров (бел. прев.).

Avatar

Тимъти Снайдър

Тимъти Снайдър е професор по история в Йейлския университет в САЩ и в лондонското Висше училище по икономика, изследовател в Института по науките за човека (IWM) във Виена. Той е автор на бестселъра „Кървави земи. Европа между Хитлер и Сталин”. Издадена през 2011, книгата вече е преведена на 28 езика. Предстои да излезе и на български език.