Бивш министър на вътрешните работи: каква е дефиницията на националната сигурност?

ВЕСЕЛИН ВУЧКОВ

Роден е на 26 декември 1968 г.

Магистър по право от Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ (1994).

Следовател в Столична следствена служба – ІV районна сл. служба (1994 – 1996).

Преподавател в Академията на МВР (1996 – 2009), хоноруван преподавател в други университети.

Зам.-министър на вътрешните работи (2009 – 2013).

Депутат в 42-то ОНС (2013 – 2014) и в 43-то ОНС (2014 – 2015). Членува в комисиите по вътрешна сигурност и обществен ред, и за контрол над специалните служби.

Министър на вътрешните работи (ноември 2014 – март 2015).

Доктор по право (2003). Доцент по наказателен процес (2010). Професор по наказателен процес (2016).

От м. април 2015 г. преподава в Югозападен университет-Благоевград и в Академията на МВР-София.

Професор Вучков, книгата „Държавна сигурност – предимство по наследство: професионалната биография на водещи офицери“ е предизвикателство за учените и онези от нас, които се интересуват от миналото на комунистическия режим и неговия репресивен апарат. Кажете, на кого е служила ДС?

Мисля, че по този въпрос споровете трябва да притихнат: Държавна сигурност е най-могъщата част от репресивната идеологическа машина през тоталитарния период! Това е безспорно за изследователите, които безпристрастно анализират достъпните документи – цялата машина „ДС“ е подчинена в обслужване на ръководната партия и на съветския идеологически блок по времето на Студената война и малко преди нея.

Били ли са водещите офицери от системата на ДС  „пазители на националната сигурност“? Поне това   са упоритите легенди  на днешните носталгици по комунистическия режим…

Всичко е въпрос на критерии и разбирания за понятието „национална сигурност“. Дори в днешно време, дори след приемането на четирите закона в сферата на Сектор Сигурност, в сила от 01-ви ноември 2015 г., аз още не намирам категоричен отговор на въпроса: каква е дефиницията за Национална сигурност? Някои нормативни опити в тази посока (Закон за защита на класифицираната информация от 2002 г., Стратегия за национална сигурност от 2011 г., Закон за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност от 2015 г. …) отново, според мен, подсилват противоречията в теорията и практиката, вместо да ги преодолеят. Но ако разположим явлението към времената на тоталитарния период след 1944 г. – намирам за безспорно, че машината на ДС, „подхранвана“ непрестанно с бюджетни финансови потоци и набъбващ кадрови потенциал, е имала за задача да „пресече“ всеки опит за инакомислие, всяка идея на отделния гражданин (доколкото понятието „гражданин“ изобщо може да се обвърже с тоталитарната система) да мисли по различен начин. Аз лично в това намирам най-трагичните последици от дейността на репресивните служби: потискането и репресията срещу свободната воля на човека! И тъй като свободната воля на човека е безгранична, така и репресивната машина трябва непрестанно да обновява, разширява и уголемява средствата за реакция – тя не само се възпроизвежда, но и разклонява в нови и нови репресивни звена, подплатени с кадрови назначения, и изпълняващи нови и нови задачи.

Огромният изследователски труд на Момчил Методиев и Мария Дерменджиева с кадровите дела, съдържащи професионалната биография на 47 от най-известните офицери на ДС,  променя фокусът на вниманието на обществото: излиза , че не  толкова агентите и секретните сътрудници, колкото техните водещи офицери са зловещото лице на Държавна сигурност. Така ли е?

Да, приносът на Момчил Методиев и Мария Дерменджиева е безспорен, тъй като кадровото развитие на един офицер от репресивната машина (подбор, проучване, назначаване, повишаване, пенсиониране…) е същностен белег за функционирането на целия апарат. Познанието за ДС няма да е пълноценно без анализ на професионалната дейност на кадровите офицери.

Говори се, че офицерите са съставяли истинска „кастова“ система. Как са се назначавали хората в нея? Имало ли е идеализъм, само високите заплати ли са мотивирали хората да се борят да станат част от ДС?

Възнагражденията на служителите на ДС са били по-големи от възнагражденията на служителите на милицията и това е намирало израз в прояви на институционална „ревност“ и периодични изблици на напрежения. Съжалявам, че трябва да направя това припомняне, но създаването на днешната ДАНС през 2008 г. „стъпи“ върху същия подход относно възнагражденията, чиито последици не са преодолени и до днес! Аз нямам детайлен поглед върху системите на заплащане през тоталитарния период, но мога да предположа, че идейни подбуди за работа в службите е имало, макар – все пак – привилегиите да са били определящи.

Кой е основният характер на могъщия апарат на службите: произволът, играта със съдбите на хората през заплахите от репресии?

Да, от всичко това е имало – произвол, игра със съдбите на хората, репресивни реакции както срещу човешки постъпки, неприемливи за властта, но така и във вид на превенция и „профилактика“ (ненавиждам този термин, ползван и днес в професионалния понятиен апарат), насочени към вътрешния свят на човека. Предстои публикуването на нов Сборник на Комисията по досиетата, озаглавен „ДС и юриспруденцията (1944 – 1975)“, който ще предизвика огромен интерес в юридическите среди, защото представя документално свидетелства за репресии и наблюдения срещу авторитетите в Юридическия факултет на СУ „Св. Кл. Охридски“ и срещу други водещи юристи, работили в периода непосредствено преди и след 1944 г. Тази всепроникваща и всепоглъщаща машина на ДС е имала нужда да държи под напрежение и „своите хора“. За мен бе интересно да прочета в книгата на Мария и Момчил информацията за кадровото развитие на генерал Петко Кипров – доцент по наказателно право и кандидат на юридическите науки. Аз познавам този човек, той е бил ректор на ВИ „Г. Димитров“ в Симеоново и – което е по-важно: началник на служба „Информация и архив“ на МВР от 01-ви юни 1990 г., когато енергично се противопоставя на предоставянето на достъп до архива на ДС и на съответното решение на действащото Велико народно събрание по този повод. Това става и причина да излезе в пенсия. Но погледнете кадровото му досие: биографичният факт, че братът на неговия баща преди 09-ти септември 1944 г. е бил общински полицай, през определени периоди от време е причина за някои кадрови напрежения и проверки, дори когато става дума за един от най-ревностните служители и пазители на режима.

Авторите на книгата въвеждат два периода на работа на службите: от 9 септември 1944 г. до началото на 50-те  (времето на големите чистки и репресии), и след това 60-те, 70-те години, тоест – краят на комунизма. Моля да ни кажете, през тези два периода на функциониране на репресивната тайна власт какъв е размерът на жертвите й?

Аз, все пак, не познавам в такива детайли и в количествени измерения дейността на тоталитарните служби. Намирам за правилна, обаче, подобна периодизация. Но ще си позволя да кажа нещо друго: изпитвам все по-голямо вътрешно удовлетворение от дейността на вътрешното министерство, когато като ресорен зам.-министър (2009 – 2013) отговарях за архива на МВР. Огромен труд положиха служителите на дирекция „Информация и архив“, за да предадем по организиран начин и чрез перфектно сътрудничество с Държавна агенция „Архиви“ и Комисията по досиетата два от най-пълноценните фонда на МВР: а) т. нар. „полицейски“ исторически архив (от 1923 г. до 1944 г.), и б) архива по линия на ДС (след 1944 г.). Ще припомня, че предаденият архив по линия на ДС съдържаше над един милион и сто хиляди архивни единици. Съжалявам, че този процес не е приключил в другите ведомства, макар обемите да са несравнимо по-малки. Така си представяхме нещата: тези два вида архиви да бъдат отворени пред очите на изследователите и четящите българи. Искам да кажа и няколко думи за дейността на Комисията по досиетата и подновения дебат за нейната институционална съдба. Сигурен съм, че дори тези, които атакуват Комисията, са наясно, че тя не е създадена като самоцел и дейността й, естествено, има краен времеви предел. Но смисълът от съществуването на Комисията се състои в това: а) създаване на централизиран самостоятелен архив на документите на ДС, изграден въз основа на разпокъсаните ведомствени архиви на ДС; б) проверка за принадлежност към ДС на публични фигури и публични дейности, както е записано в Закона за досиетата от 2006 г.; това може да стане пълноценно само при наличие на централизиран, самостоятелен архив на документите на ДС, където различните ведомствени архиви ще се допълват и обогатяват; в) осигуряване възможност за изследователски проекти (книгата на Мария и Момчил е отличен положителен пример). Естествено е, че изпълнението на тези обществено значими цели от страна на Комисията ще води и към края на нейната дейност. Но поставянето на този въпрос точно в този момент, когато обществените цели, вписани в закон, не са изпълнени, очевидно прикриват други намерения. Не бива да се пропуска този „тънък“ момент: закриването на Комисията и прехвърлянето на документите към общия държавен архив всъщност ще постигне контра-резултат – неизпълнение на общозначимите цели на Комисията.

Как ще коментирате думите на Момчил Методиев пред в. „Дневник“, че тайните служби и днес са привлекателен работодател за хората?

Има огромна разлика между тоталитарните служби, от една страна, и съвременните специални служби, от друга. Днес службите са призвани да опазват Националната сигурност, на основата на съвременната Конституция и установения демократичен правов ред. Законовата правна база, при всичките й недъзи, бе обогатена с новите четири закона, приети през миналата година. Докато „тайните“ служби до 1990 г. обслужват еднопартийния тоталитарен режим, работейки без законова база и подчинявайки се на подзаконови секретни правила С интерес слушах изказванията на представянето на книгата онзи ден (24-ти февруари, 2016 г.) във Военния клуб. Да, службите са привлекателни за работа на младите хора. Така е във всяка страна. Но всички съвременни служби у нас – Държавна агенция „Разузнаване“ (преди НРС), ДАНС, НСО, военно разузнаване – трябва да положат усилия към по-прозрачни правила за подбор и назначаване. Това ще е от огромна полза за тях самите, и – което е по-важно – за обществото. Много, много още може да се направи на тази плоскост, като реакция срещу наследени инерции и рефлекси от миналото! Дълбоко съм убеден в това, защото имам преки наблюдения върху тези процеси… И нещо друго, което е трудно разбираемо от неспециалисти. Необходима е мобилизация на огромна воля и експертен потенциал, за да се осъвременят правилата, по които работят специалните служби днес. Нормативната база, на която подчиняват дейността си, в голяма степен е подзаконова и секретна, а „външният“ контрол върху дейността на службите (включително парламентарен) е във висока степен атрофирал. Ето това е белег на съвременните разузнавателни служби, който навява аналогия с едни минали исторически периоди. Много положителна работа е свършена след 1989 г., но е нужна голяма енергия и воля за преодоляване на тоталитарните стереотипи!

 

Въпросите зададе  Юлиана Методиева

 

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).