Близкото минало като шанс

Как да разказваме собственото си минало? Около 10 ноември това се превръща в актуален въпрос вече 25 години и всички проявяваме известно нетърпение – нямаме все още обща визия за миналото: разказите за него радикално се разминават и се движат от регистъра на лимоновите резенки до лагерите на комунизма; от свободата, която сме спечелили, до работата, която сме изгубили. Мнозинствата оценяват позитивно близкото си минало[1], елитите са разделени – някои от тях говорят за диктатура и тоталитаризъм, други – искат да се признае множествеността на историята[2].

Самото питане за „обща визия за миналото” обаче е леко анахронично. Така изглеждаше миналото преди, така ни се разказваше в учебниците по история. Отдавна вече не близкото, дори далечното ни минало се е размножило. Изглежда напълно излишно да припомняме скандалите и страстите, свързани с историята (всеки може да си спомни поне три). Траките, турците, Самуил са далеч по-горещи теми от тези върху социалните политики или данъчните реформи. Превърнахме се в „историческо” общество, малко след като Фукуяма сложи края на историята (или поне малко, след като ние прочетохме книгата в превод на български). Размножаването на миналото (въобразено, близко, далечно) е просто синхронно на оттеглянето на националната държава. Именно публичните институции придават общото на миналото и създават видимостта на „националния консенсус” около историята. Няма как едновременно с оттеглянето на държавата да се удържа обща визия за миналото. Всъщност „историческите” ни дебати се превръщат в сцена, зад която можем да скрием фрагментирането на обществото, разбягването на социалните актьори, отказа ни да придаваме смисъл на случайния факт, че сме родени на една територия.

И все пак в близкото ни минало като че ли има нещо по-особено. Нека да припомним само несигурността на имената[3] – социализъм, комунизъм, соц… Социализмът си отиде с края на еднопартийното управление на БКП и се превърна безвъзвратно в близко минало (носталгията е сигурен знак, че нещо си е отишло завинаги).

Соц-ът (позволявам си така да наричам социалистическото всекидневие от последните му години) е далеч по-интересен. Голяма част от хората живеят в панелни блокове и в жилищни комплекси, строени по времето на социализма; съвсем до скоро магистралите бяха единствено започнатите от соц-а; а с популярността на Лили Иванова едва ли може да се похвали някой друг. По-любопитното е, че пазарът започна да ни връща изчезнали соц-продукти, частните телевизии да придават нов блясък на стари естрадни звезди, а президентът да награждава соц-елити (последният пример е наградата на академик Антон Дончев). Вероятно глобалната модна тенденция по преоткриване на 60-те ни изигра лоша шега и ние, поради липсата на друг избор, преоткрихме „винтиджа си” със социалистически лозунги, образи, продукти в нов контекст. Екологията пък ни върна практиката да си носим мрежички – този път не за да сме подготвени, ако „пуснат” нещо, а за да пазим околната среда. Соц-ът е жив и като руина – паметникът „1300 години България” пред НДК владее както управленското, така и популярното въображение, повтаряйки един стар соц-мотив – паметникът е грозен. И докато публичните институции избират най-лесната стратегия по отношение на близкото ни минало (ако премахнем всяка следа, може би 45 години от историята ще се изпарят), то гражданите тактически го присвояват. Панелните блокове се разширяват към балконите, изолират се на кръпки в причудливи цветове, отразяващи индивидуалните вкусове на обитателите си или финансовите им възможности, приютяват магазинчета и офиси (според предприемчивостта на гражданите), обрастват с домати и лози[4]. Множествеността на близкото ни минало е станала практически осезаема.

Комунизмът пък с леко закъснение от плана настъпи с падането на Берлинската стена. Не че преди това за комунизъм не е ставало дума – имало е пропаганда за него, обещания, вицове, но… постигнатото в България не е било определяно като комунизъм (нищо, че ръководната партия нарича себе си комунистическа). Вероятно тъкмо затова „комунизмът” се превърна в залог за публични битки, а близкото минало стана тежък и винаги актуален политически проблем. Хора гласуват, за да не дадат властта на комунистите, други – защото са били членове на БКП; някои смятат, че преходът е провален, защото е подменен от комунистите, други не харесват прехода, защото при комунистите е било по-добре (комсомолците отдавна са потънали в забвение); и така стигаме до замерване с „комунистическо робство” и „демократично робство”[5]. Най-безопасно е да прибягваме до „робството” – с него сме свикнали отдавна и знаем как да подредим разказа (само един Левски ни липсва).

Дебатът върху „близкото минало” е шанс да се опитаме да разказваме сложно историята си – да разказваме каузите, битките, победите и загубите на различни социални групи (тогава и различните имена на миналото ще придобият плътен смисъл). Всъщност „общата история” върши работа – националната държава хомогенизира през нея „народа”, за да вкорени един политически проект за бъдещето. Днес националната държава е подкопана – от глобалната свързаност, от локалния патриотизъм, от подвижните граждани, свободни от територията; „народът” се е превърнал тайно и полека в „гражданско общество”, педагогическият проект за хомогенизиране на населенията е отстъпил на пазарния ангажимент с индивидуалното различие. „Народът” може да има обща история, гражданите могат да имат общи публични пространства за дебат, през които да се дефинират като политическа общност. Стига да измислят проект, който ги превръща в „ние, гражданите…”.

[1] Виж данните на агенция “Афис” в публикация на в. Труд от 21.10.2014.
[2] Тези позиции могат да се видят и в дебата в Червената къща за левите и десните перспективи към паметта за комунизма, публикувани в портал Култура.
[3] Представителна в тази перспектива е статията „Комунизмът в учебниците” на Любомир Пожарлиев.
[4] Трябва да признаем, че тактиките по опитомяване на социализма са започнали още по негово време, откогато са и първите остъклени балкони. Книгата на Джералд Крийд „Опитомяването на революцията” разказва българския социализъм тъкмо през усилията на хората да опитомят системата.
[5] И двете са цитати от различни форуми.

Avatar

Мила Минева

Мила Минева е асистент в СУ "Св. Климент Охридски" - катедра "Социология", и изследовател в Център за либерални стратегии.