Украйнският Майдан две години по-късно

Блясъкът и нищетата на Революцията на достойнството

Украинският Майдан две години по-късно

Политологът  Владимир Пастухов обяснява какъв исторически шанс не трябва да изпуска Украйна, за да се избави от старата „добра дама“ и да запази достойнството си.

Трудно е да се повярва, че вече цели две години ни делят от едно от най-значителните събития в най-новата европейска история, което развълнува континента, прокарвайки върху развалините на Берлинската стена нова граница между Запада и Изтока.

„Цената“ на революцията в Украйна, точно както става с доброто вино, само ще нараства с годините: истинският й смисъл няма скоро да стане ясен на историците и философите, ако въобще някога се проясни. Не бяха малко оптимистите, които смятаха, че две години след февруари 2014 г. Украйна ще стане „европейска държава“. Имаше и много скептици, които предполагаха, че тя просто няма да доживее до втората годишнина от своята революция. Както винаги, истината се оказа по средата: страната е жива, но приближаването й към Европа изглежда е по-скоро риторическо, отколкото практическо.

Често ме обвиняват в предвзето отношение към събитията отпреди две години, при това такива обвинения чувам и от двете страни – както от тези, които одобряват Майдана, „майданолюбите“, ако мога така да ги нарека, така и от тези, които са против него, т.е. „майданофобите“. Като изпреварвам измислиците от всякакъв вид, веднага ще кажа, че се отнасям с огромна симпатия към украинската революция и предполагам, че метафоричното й означаване като „революция на достойнството“ има съвсем реални основания. Каквото и да казват критиците й, тя наистина беше движение на широките маси, водени от националната интелигенция, в защита на човешкото достойнство, тъпкано от развихрилата се корупция, от огромната грубост и простащина, от алчността и невежеството на управляващата клика.

Никакви „допълнителни“ обстоятелства, между които и опитите за манипулиране на масите, стремежът на отделни лица и групи да забогатеят за сметка на революцията или с нейна помощ да разчистят сметките с конкурентите си, въвлечеността на чужди държави (и от двете страни на барикадата) не могат да намалят историческите заслуги на украинската революция и подвига на тези, които направиха възможна победата й.

Сагата на тази революция още не е дописана, никой не знае какъв ще е финалът. Но има едно нещо, което не буди съмнения: революцията пробуди украинското общество, подарявайки му исторически шанс.

Защото там, където има движение, има и надежда. Засега е открит въпросът ще съумее ли Украйна пълноценно да се възползва от този шанс, но едва ли евентуалният неуспех може да бъде приписан на самата революция.

Като казвам това, въпреки всичко смятам за необходимо да добавя, че да симпатизираш на революцията не означава да се отнасяш към нея безкритично и еднозначно. Украинската революция е също толкова противоречива, колкото са и движещите й сили. Тя никога не е била последователна нито в избора на задачи, нито в начина на постигането им. Ако се откажем от критика на нейната непоследователност, ние наистина ще й направим мечешка услуга, защото така ще усложним допълнително и без това сложната обстановка. Тази революция има достатъчно реални достойнства, за да има нужда да й приписваме фалшиви, още повече сега, когато съдбата й се намира в решаващата точка.

Моментът на революционната истина

Сега украинската революция влиза в най-драматичната си фаза – тази на конфликта между идеите и ценностите. Това е изпитание, което нито една революция досега не е успяла да избегне. Революциите, които са съумели да го преминат, са открили нови страници в историята. А тези, които не са „взели“ този изпит, така и са си останали в качеството на трагична фраза на старата страница на историята. В действителност съдбата на революцията не се решава в самия й ход, а много по-късно, когато за нея настъпи моментът на истината. Всяка революция има своя преломна точка, след която няма връщане назад. В тази точка, ако се изразим с една самолетна метафора, трябва или да се набере скорост и да се преодолее звуковата бариера, или самолетът да се приземи. Тъкмо в тази точка се намира украинската революция сега,  две години след Майдана.

Революционните идеи, като правило, са много симпатични. В историята на човечеството едва ли ще се намерят много революции, които биха увлекли масите с призив за установяване на ред, още по-несправедлив от този, който вече съществува.

Но проблемът се състои в това, че революциите се правят от хора, които са възпитани от същия този стар и несправедлив ред, който революцията има намерение да премахне.

Тези хора още с майчиното си мляко са всмукали ценностите на старото общество и съответстващите им модели на поведение. Веднага след победата на революцията тези ценности и модели влизат в остро противоречие с идеите и целите й.

В някаква точка този конфликт следва да се разреши от само себе си – или в едната страна, или в другата – т.е. или новите идеи разрушават старите ценности, или старите ценности разтварят в себе си новите идеи. За съжаление, точно това е случаят, когато има само две противоположни възможности и трета няма. Печалният пример на северната съседка на Украйна сега съвсем нагледно ни демонстрира как може да се осъществи втория сценарий. Революционният процес, започнал в Русия много по-рано, отколкото в Украйна, първо тръгна към задънена улица, а после се превърна в пълномащабна контрареволюция точно защото не успя да разруши йерархията на ценностите на старото руско общество. Повторението на подобен сценарий в Украйна би имало още по-трагични следствия, отколкото в Русия. Сега няма нищо по-разрушително за обществото от една несъстояла се революция.

Идеите на втория Майдан[1] в основата си са модернизационни. Има една, може би не съвсем забележима, но според мен, принципна разлика между Оранжевата революция (2004 г.) и Революцията на достойнството (2014 г.). Ако първата беше по-скоро национална, отколкото социална, то втората е по-скоро социална, отколкото национална. Въпросът за самостоятелността беше ключов за първата украинска антикомунистическа революция. И макар лозунгите на първия Майдан външно да се отличаваха малко от лозунгите на втория (борба с корупцията, със социалното неравенство, с неоколониалната зависимост) политическият контекст в рамките на който съществуваха тези лозунги, десет години по-късно, беше вече съвсем друг.

Знаменитият „европейски избор“, заради който се надигна Украйна, наистина е нещо повече, отколкото прост стремеж за дистанция от Русия и желание за интеграция в ЕС. Тук има скрита интенция към изменение на самия формат на социалния и политическия живот, към новата им постройка върху съвсем различни принципи от предишните, има импулс към модернизация на обществения и държавния живот. От самото си начало украинската революция се оказа по-обемна и по-дълбока, отколкото им се искаше на някои от нейните водачи. Мисля, че между революционерите имаше доста хора, които предполагаха, че революцията е просто ритуал. Но те сбъркаха, защото обществените очаквания към нея бяха много по-високи.

Но се оказа, че украинското общество, жадуващо толкова много от тази революция, е готово да й даде много малко. То не бърза да изменя нито привичките си, нито установения начин на живот. Виждайки това, правителството тъпче на място, като създава само илюзия за движение.

Две години след славната й победа в резултат от спирачките пред революционния процес, господстващи в обществото станаха разочарованието, раздразнението и засега латентната, но отчетлива готовност за реставрация.

Ще рискувам да предположа, че сега в Украйна се формира контрареволюционна ситуация. Разразилата се в навечерието на двегодишнината от революцията правителствена криза ми се струва и логична, и неизбежна. Никога досега в тези две следреволюционни години Украйна не се е сблъсквала с толкова сериозни вътрешни и външни предизвикателства. Даже по времето на най-острата фаза на военния конфликт в източната част на страната, Украйна се ползваше, ако не с друго, то с единодушната подкрепа на световната общност. Сега страната е заплашена от международна изолация в условията на продължаваща гражданска война. Революцията в Украйна или трябва да направи крачка напред, или окончателно да се превърне в мит.

Посещението на старата дама

Перифразирайки Алексей Турбин, героя от „Бялата гвардия“ на Булгаков, като че ли най-„киевския“ от всички романи на писателя, можем да кажем, че през тези две години в държавното и международно положение на Украйна „настъпиха резки и внезапни промени“. Не съм уверен, че в самата Украйна са много хората, които днес напълно осъзнават цялата сериозност на станалите промени, следствието от които е осезаемото отслабване на международната поддръжка за страната и охлаждане на отношението към украинската революция. Отношенията в триъгълника Украйна – Русия – Европа напомнят на сюжета на известната пиеса на Фридрих Дюренмат „Посещението на старата дама“. За да не изобретявам отново велосипеда, ще се възползвам от много краткото изложение на този сюжет в „Уикипедия“: „Действието се развива в някога богатия, а сега разорен град Гюлен. В него пристига бившата му жителка, възрастната мултимилиардерка Клара Цаханасян. Тя предлага на жителите на града милиард, а в замяна иска те да убият Алфред Ила, с когото в младостта си е имала връзка, но след това той е отказал да признае тяхното дете. Поради това Клара била принудена да напусне града и да се заеме с проституция. Първоначално жителите отхвърлят предложението й, но тъй като са убедени, че някой от тях все пак ще убие Ила, започват да харчат и потъват в дългове. Когато те достигат застрашителен размер, на закрито събрание жителите на града, прикривайки се с възстановяването на справедливостта, осъждат на смърт Ила и веднага го убиват. Цаханасян, която, както става ясно, е всъщност разорителката на града, връчва на кмета чек и си заминава. Днешна Европа много напомня на дюренматовския град Гюлен – вече твърде овехтял, но както преди горделиво амбициозен и като че ли непреклонен в „принципите“ си.

Две години след Майдана неотдавна прикованата чрез санкции към „позорния стълб“ Русия се връща в Европа с блясъка на нефтените си милиарди (тук й пречи кризата, а можем да си представим какво би било, ако цената на нефта беше, както и преди, сто долара за барел). И ето вече в Мюнхен (и не само там) дава да се разбере, че е готова по всякакъв начин да помогне на Европа – Гюлен (да се оправи със Сирия, да преодолее миграционната криза, да инвестира), но в замяна изисква смъртта на Украйна – Ила, която коварно я е „захвърлила“ преди две години.

Европа –Гюлен на думи, разбира се, отхвърля предложението на това парвеню Русия – Цаханасян, но все повече и повече затъва в дългове… И ето вече ту тук, ту там се чуват все още плахи възгласи за историческите права на Русия над Крим. Италия отдавна се съмнява в ефективността на санкциите срещу Русия, Франция даже не се и съмнява, а открито говори за необходимостта от отмяната им колкото се може по-скоро, докато госпожа Русия – Цаханасян не е размислила дали да не вложи някъде другаде, а не в Гюлен милиардите си. И веднага си спомниха, че Украйна – Иля въобще не е безгрешна: и корупцията там се шири, и олигарсите след революцията не изчезнаха, и реформите не стават…

Диагнозата, която сега можем да поставим на европейските елити, се нарича „умора от Украйна“. Очарованието на украинската революция изчезна. Това, от което най-вече се интересуваше Европа, стана: Украйна сега не е с Русия (трябва да отдадем дължимото на Русия – тя самата най-много от всички е виновна за това). Европа не е готова да плати постфактум твърде висока цена за това. Както и следваше да се очаква, тя е щастлива да помогне с добра дума. При това разочарованието от резултатите на революцията обхваща все по-широки слоеве от европейското общество. Предстоящият през април в Холандия референдум може въобще да постави кръст върху плановете за евроинтеграция на Украйна. Но дори и това да не стане, нервната обстановка, в която върви подготовката за него, представлява много сериозен индикатор за смяната на настроенията на Запада. Инцидентът със силно тенденциозния филм за революцията в Украйна, показан по френска телевизия въпреки официалните протести на Киев, също така не е случайност, а само отразява общата тенденция. В Европа нараства носталгията по „старите добри времена“, когато „руската мечка“ тихо седеше в сибирската си бърлога и изпращаше на Европа „даровете на тайгата“. Европейският еснаф сега предполага, че от всичко това той е лишен поради украинската революция, която освен това и не оправда надеждите му.

Разбира се, на официално ниво всички тези тектонически промени в отношението на „гюленския“ еснаф към Украйна засега не са много забележими, а „политическата класа“ на Европа както и преди демонстрира солидарност и поддръжка за народа на Украйна. Но ако Русия сама не обърка собствената си игра, изостряйки за пореден път ситуацията в Донбас, то „предателството“ на Украйна от страна на Европа най-вероятно просто е въпрос на време. А ако в ЕС започнат да идват на власт неоконсерватори, да не говорим за десните радикали като Марин Льо Пен, съществува риск, че не Русия, а Украйна ще се окаже в международна изолация, хваната в геополитическия капан на половината път към Европа – вече не с Русия, но и още не със Запада.

Въстанието на легионерите

Вероятно днес не бихме имали повод да разглеждаме толкова песимистични сценарии за бъдещето на Украйна, ако украинската революция се развиваше през тези две години постъпателно. Това обаче така и не стана – две години революцията буквално буксуваше на едно място, имитирайки сама себе си. Но не е справедливо да възлагаме цялата отговорност за това върху правителството (в широкия смисъл на тази дума) на Украйна. В края на краищата украинският еснаф се оказа също такъв „гюленец“, какъвто е и неговият европейски събрат. Украинците биха искали животът около тях да се промени, но от всичко най-малко искат промени в собствения си живот. Те желаят само такива реформи, които засягат ненавистните на обществото олигарси и бюрократи, но не засягащи самото общество. А такива реформи няма как да има.

Властта в страната, която не съумя да се възползва, когато му беше времето, от мандата на доверие, който за много кратко време получава всяка революционна власт, поради което сега няма никаква сериозна политическа подкрепа сред обществото, е принудена да забавя реформите, защото се опасява от социален бунт. В този смисъл войната беше както смъртна заплаха за украинските власти, така и неин политически „спасителен пояс“. Тя позволи върху нея да бъде хвърлена вината за отсъствието на напредък в реформите. Прекратяването на активната фаза на антитерористическата операция в рамките на „минския процес“ стана не само облекчение, но и ново политическо изпитание за правителството. В условията на относително мирното време стана очевиден политическият застой на революционната власт.

С изтикването на войната на втори план, на първия започнаха да се издигат спекулации за самата война. В известен смисъл Украйна се превръща в „обърната Русия“, където социалната мобилизация е необходимо условие за политическата стабилизация. Резултатът е, че нито обществото, нито правителството искат прекратяване на войната, за да не са принудени да застанат лице в лице с нерешените икономически и социални проблеми. Войната много неща усложнява, но и много други опростява: в условията на непрестанна военна заплаха е по-лесно да обясниш на хората защо около тях нищо не се променя. Стратегическите цели на украинската революция встъпиха в противоречие с тактическите цели на движещите й сили. От гледна точка на стратегията е необходимо на всяка цена да се осигури мирът, за да може страната да си поеме дъх и да се съсредоточи върху задълбочаването на революцията. Тактически обаче е по-удобно тя да бъде забавена, като за това бъде обвинено военното време. Засега преобладават тактическите цели. Обществото е замряло, не искайки да наруши неустойчивото равновесие. Вниманието му е погълнато от гражданската война и от интервенцията, а не от това, че нищо не се прави и че реформите така и не почват. Всички говорят, но никой не действа. Това почти италианско „dolce far niente“ („сладко нищонеправене“) би могло да продължава вечно, ако не беше стремително влошаващото се състояние на украинската икономика.

Няма нищо удивително в това, че в тези условия с още по-пищни цветове отколкото преди, разцъфтяха хроничните болести на украинската държавност – корупцията и неефективността на държавния апарат. Разбира се, никой не е правил точни „измервания“, но от постъпващите от Украйна коментари може да се направи извод, че нито едното, нито другото са поне намалели в сравнение със състоянието преди революцията. В главата на обикновения човек все по-често възниква мисълта: ако нищо не се е променило, то за какво беше всичко това? Така, стъпка по стъпка, се готви реставрацията: както и разрухата, тя първо съзрява в главите, а след това идва на улицата (в украинския вариант – на Майдана).

В този драматичен момент на всеобща парализа на политическата воля, когато върховете и низините на украинското общество солидарно нито „могат“, нито „искат“[2], най-забележимото явление в политическия живот на страната неочаквано стана „въстанието на легионерите“. „Легионерите“, т.е. чужденците, приети на държавна служба с цел ускоряване на реформите, се появиха в Украйна в най-първия, „розовия“ период на нейното развитие, когато реформите все още бяха цел, а не само мечта. Те всъщност не са и чак толкова много, въпреки политическия шум, който създават около себе си. Но със забавянето на революцията, „легионерите“ все повече започнаха да приличат на „гладиатори“, пуснати на арената, за да загинат под вълната от дюдюкания и хули на публиката. Само че се оказа, че всичко на всичко няколко волеви лидери, които не са свързани с политическа пъпна връв с интересите на украинските кланове и поради това нямат дълбоки корени в архаичното украинско общество, движени от професионални и от кариерни амбиции, са способни да разбунят социалното блато.

„Легионерите“ изправиха украинското общество пред огледалото и го заставиха да говори за вътрешните предизвикателства повече, отколкото за външните. Възникна куриозна ситуация: ако сега се разрази истинска голяма политическа криза, то тези хора, нямащи пряко отношение към Украйна, имат шанс да станат сериозна политическа сила в нея, само защото не се побояха да напомнят на обществото за това, което беше изворът на тази революция – неговото достойнство. Разбира се, няма смисъл да се надценява този „бунт на кораба“. Но той е много важен индикатор за вътрешното напрежение на политическия живот, което в най-близко време трябва да намери развръзка.

Революцията на върховете и контрареволюцията на низините

В известен смисъл Русия сега представлява по-органично образувание, отколкото Украйна. Там мракобесните идеи, насаждани от държавата, се съчетават хармонично с архаичните ценности, господстващи в обществото. В Украйна ценностните ориентири не са много отдалечени от руските, но при това там господстват европейски идеи. Както писах по-горе, този разнобой не може да просъществува дълго: или ценностите ще почнат да се изменят, или идеите ще последват ценностите. На практика това означава: или нов скок на украинската революция, или контрареволюция. Очевидно е, че трето положение за Украйна няма.

Парадоксът на ситуацията, както ми се струва, днес се състои в това, че задълбочаването на революцията е възможно само като продължаването й във формата „революция отгоре“, докато всяко движение „отдолу“, всеки „трети Майдан“, с каквито и лозунги да се прикрива, ще носи контрареволюционен характер. Или властта ще преодолее страха си и, вслушвайки се в инстинкта си за самосъхранение, ще се реши на радикализация на политическия курс и ще го провежда с отчаяна смелост, разрушавайки привичните представи за това, на какво обикновено прилича украинската власт. Или умореното и разочаровано общество ще устрои нов Майдан и под прикритието на смесица от антируски и антиолигархични лозунги ще погребе Революцията на достойнството, а заедно с това и Украйна като единна държава. Всеки нов Майдан ще е легализация на разкола на страната.

Някога един човек, който разбираше от революции, написа, че само тази, която умее да се защити, си струва да се нарече с това име. Украинската революция съумя да се защити и по мярата на революционното време преживя немалък срок – две години. Но се изясни, че това е малко, че не стига.

Текстът е поместен в интернет изданието „Открытая Россия“, което е орган на едноименната, основана от Михаил Ходорковски в изгнание, организация на 21 февруари.

 

[1] Първият беше „оранжевата революция през 2004 г., бел. прев.

[2] Тук има игра на думи и алюзия към известното изказване на В. И. Ленин, че революционната ситуация е налице, когато върховете „не могат“ да управляват по старому, а низините „не искат“ да живеят по стария начин, бел. прев.

Превод: Емил Коен

Avatar

Владимир Пастухов

Владимир Пастухов е доктор на политическите науки, научен сътрудник в колежа Сент Антъни на Оксфордския университет във Великобритания. Той е изследовател на руската политика, публицист и адвокат, автор е на книгите „Трите времена на Русия“, „Реставрация вместо реформация“и „Украинската революция и руската контрареволюция“. В руската секция на Радио Би Би Си поддържа свой блог – „Блогът на Пастухов“.