Чии са човешките права?

Тази неделя „Маргиналия“ става на две години. Две години, в които всеки работен ден, а в редки случаи и на празник, в сайта излизат поне две публикации – една новина и един текст от друг жанр – коментар, интервю, дискусия, анализ или репортаж. Позволихме си всичко на всичко една седмица почивка, през която не оставихме читателите напълно, а припомнихме няколко избрани публикации. През по-голямата част от тези две години сме работили без финансиране и единствено заради убеждението, че някой трябва да го прави, а нас ни бива в това.

Две години след официалния си старт „Маргиналия“ продължава да е единствената медия в България, специализирана в темите, свързани с човешките права. В страна, в която на човешките права се гледа като на нещо, наложено отвън и нещо, от което имат полза само малцинствата, липсата на конкуренция е колкото тъжна, толкова и обяснима.

Доколко са верни обаче доминиращите представи у нас за човешките права?

Отвън ли ни е наложено зачитането на човешките права?

Колкото и да ми е неприятно да го кажа, в известна степен отговорът ми на този въпрос е положителен. Доколкото има ангажимент към спазването на определени човешки права в България (доколко те реално се спазват, е друг въпрос), това става основно по силата на международно законодателство, което България е ратифицирала, европейски директиви и поради факта, че страната ни е член на Съвета на Европа, към който е съдът в Страсбург.

Не е наложено отвън зачитането на онези човешки права, за които гражданите сами са се преборили. За колко права, които български граждани са извоювали със собствени усилия, можете да се сетите, без да се замислите особено? Лично аз се сещам най-вече за връщането на имената на етническите турци в България след масови протести в началото на „прехода“.

Въпреки засилващата се сегрегация на ромите, малко от тях протестират. Има ромски активисти, които участват в протести срещу дискриминацията, словото на омраза, престъпленията от омраза. Голяма част от ромското население обаче не ги припознава като свои представители. Ромите от гетата протестират най-вече в критични ситуации – примерно тогава, когато им се събарят къщите. Протестите им бързо биват задушавани от контрапротестите на националисти, футболни агитки, рокери.

Колкото повече ромите сами се борят за правата си – на равен достъп до работа и до образование, на зачитане на човешкото достойнство – толкова повече правата им ще се имат предвид не само за да се замажат очите на международните институции и съдилища. САЩ няма чернокож президент, защото някой отвън така е заповядал. Това е резултат на дълги десетилетия борба на афроамериканците за собствените им права.

Същото важи и за ЛГБТИ хората например. В България е видимо, че има такива, най-вече около София Прайд (Денят срещу хомофобията, който е на 17 май, традиционно се отбелязва от една шепа активисти). На последния прайд отидоха над 1500 души, което го прави най-масовия от първия през 2008 г. насам. И все пак, това означава, че повече от 350 хиляди души, които не са хетеросексуални или които не се идентифицират с пола, с който са родени (или този, написан в документите им), са си останали по домовете.

350 хиляди е сравнително консервативна прогноза, изхождаща от предпоставката, че поне 5% от населението е с различна сексуална ориентация или полова идентичност. Огромната част от тези хора обаче не ги виждаме. Въпреки че звучи като проява на индивидуализъм (и нерядко действително е това), твърдението „интимният ми живот си е моя лична работа“ върши услуга най-вече на онези, които казват „нямам нищо против тях, стига да не ги виждам“.

Така една шепа хора изпадат в ситуацията да се борят за правата на група, която е практически невидима. Наскоро например активисти помагаха на журналисти в издирването на хомосексуална двойка, която да се съгласи да разкаже за живота си по телевизията. Поне доколкото успях да проследя историята, не се намери такава. Как тогава обществото да си представи човешките лица на онези, за гарантирането на чиито права полагат усилия активистите? Кой например би си правил труда да легализира еднополовото партньорство, след като дори не се вижда чие партньорство да бъде легализирано?

В първото интервю на Виктор Лилов за „Маргиналия“ го попитах защо няма български политици, които открито да заявяват хомосексуалната си ориентация. Защото не чувстват опора от ЛГБТ общността и защото ще бъдат бламирани в собствената си партия, отговори той. Когато даде второто си интервю, този път – пред Емил Коен, вече имаше партия, която да го подкрепи, и той произнесе знаменитата си реплика „нито крия своята ориентация, нито се срамувам от себе си“. Партия се намери, но общност – не.

Кой протестира най-силно срещу орязването на избирателните права на българските граждани? Протестът, резултатът от който беше президентско вето, се повдигна от българи в чужбина. Тоест – български граждани, но пак „отвън“, които, макар и бидейки физически на много различни места, се организираха по начин, че действията им имаха ефект. Затова и ветото беше конкретно за тези промени в Изборния кодекс, които ограничават правото на глас на българите зад граница. Нямаше вето срещу превръщането на избирателното право за всички български граждани в задължение, неизпълнението на което практически ги лишава от право на глас. Нямаше и вето против забраната на местните коалиции. Защо? Защото нямаше и кой да се бори – на протест излязоха има-няма хиляда души.

Само малцинствата ли имат полза от спазването на човешки права?

Хората, които са против идеята за човешки права, тъкмо така смятат – човешките права са за ромите, чужденците, хомосексуалните, хората с увреждания, не и за „нормалните хора“. Някои причисляват към „не-нормалните хора“ и жените, понеже се говори и за техните права.

Колко може да се разширява кръгът на хората, чиито права се ограничават или отнемат? На практика, неограничено. Най-лесно е първо да се пробва с най-недолюбваните малцинства. Ако мине, отнемането на права се разширява и обхваща повече хора, уж пак заради недолюбваните малцинства. Ако и това мине, тогава вече е лесно да се ограничат правата на всички.

Промените в Изборния кодекс са прекрасен пример в това отношение. Уж за да се затрудни правото на българските граждани в Турция да гласуват (все едно те не са български граждани и все едно нещо би им попречило да дойдат с автобуси да гласуват в България), българи по целия свят се оказват в неспособност да упражнят правото си на глас. Помежду това се орязва правото на глас на всички, като задължението да гласуваш се изразява в… отпадане от избирателните списъци.

Неотдавна дадох и друг аналогичен пример. В България много хора, които не са си поставили за цел да сключат брак, не могат да легализират съжителството си, защото през 2009 г. депутатите се уплашиха, че ако се разреши регистрираното партньорство за хетеросексуалните, могат да поискат и хомосексуалните.

Както е тръгнало, в скоро време българските граждани няма да имат и равно право на здравеопазване – независимо дали цял живот съвестно сте се осигурявали, достъпът ви до определени здравни услуги вече ще зависи от това, дали имате повече пари. Разбира си, има хора, които няма да смятат, че правата им са нарушени – тези, които са достатъчно богати, за да си позволят допълнителен пакет здравно осигуряване (или да платят на място) и тези, които не боледуват. Така обаче правото на здравеопазване се превръща в привилегия.

По същия начин – децата, които имат нужда от лечение в чужбина, на теория продължават да имат право на такова, но на практика процедурата се усложнява многократно, а родителите им може да се наложи сами да си плащат, за да ги придружават, което в немалко случаи би направило лечението невъзможно. Ако нямате дете, което боледува от рядка и тежка болест, това не ви засяга.

Но никога не знаете кога отнемането на някое право ще опре лично до вас. И дали тогава ще се намерят хора, на които да им пука.

Затова продължаваме

да пишем за човешки права – всеки работен ден. Не само защото има безправни групи, за които искаме да разказваме, да ви показваме техни представители и да ги каним като автори. А и защото човешките права се отнасят до всички.

Дори до онези, които не ги ценят.

Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.