Чистилището на Мишел Турние

В понеделник на 91-годишна възраст почина големият френски писател Мишел Турние. Желанието му е било да бъде погребан в клоните на голямо дърво; познаващите първия му роман „Петкан или чистилището на Пасифика“[1] вероятно ще намерят аналогия. Не знаем каква би била съвременната философия, ако Турние не беше отхвърлен от академичните ѝ кръгове. Знаем, че литературата, фотографската критика и, по-общо, културата, нямаше да са същите без смущаващо-обаятелното присъствие на този „неуспял философ“.

В творчеството на Мишел Турние човешката ценност се постига по трудния начин. Човекът не е зададен като готов модел – така, както е в наивните измерения на дискурса за правата на човека. До човешкото се стига. Стига се през различни измерения на не-човешкото – през природата, през чудовищното, през стигмата… По същия начин, до обществото се стига посредством неговите „отрицателни“ форми (в съзвучие с мислители като Мишел Фуко и Зигмунд Фройд), каквито са например войната и боклукът. Това не пречи на Франция да признае постиженията му в детската литература – Турние се изучава във френските училища.

В двата си романа за Робинзон и Петкан („Петкан или чистилището на Пасифика“ и детския му вариант – „Петкан, или дивият живот“[2]) Турние показва един Робинзон, който постига себе си в „лабораторната“ ситуация да бъде в компания само с природата и едно-единствено друго човешко същество. Дотук – нищо различно от оригинала, но идеята на Турние е пряко противоположна на цивилизаторския патос на Даниел Дефо. След като се спасява от „подивяване“, възпроизвеждайки механизмите на власт и еманципаторските ценности, в които е социализиран, Робинзон се освобождава от тях в чистилището на самотния остров. Накрая за цивилизования свят заминава Петкан, а Робинзон остава на острова.

В „Горски цар“[3] чудовищното е представено по начин, по който да го съпреживееш, дори на моменти да се идентифицираш с него. Расизмът е показан може би не толкова емпатично, но отново гледната точка към него е вътрешна, а не външно-обективираща. Расизмът присъства не само като идеология, а и като естетика и дори – особено – като метафизика. Главният герой Абел Тифож намира попрището си в рекрутирането (често пъти – на практика отвличането) на арийски момченца, които отвежда в лагер на Хитлерюгенд, където те стават верни воини на фюрера. Изкуплението идва в срещата с еврейско дете, което Тифож се опитва да спаси от чудовищния свят, в чието създаване сам е участвал и който свят междувременно сам рухва по чудовищен начин.

В „Метеорите“[4] динамиката на света и на човешката история, изразена чрез диалектиката между хронология и метеорология (по Аристотел), се разгръща чрез инцестната връзка на двама братя, еднояйчни близнаци. Единият въплъщава ритъмът, постоянството, идеята за свят като окръглено, затворено пространство, неподвластно на промяна (хронологията). Другият – стихиите, непрекъснатата промяна, отвореността и незавършеността (метеорологията). Напрежението между двете начала се изразява и чрез проиграването на гледната точка на дете, чието съзнание е, както бихме казали днес, в аутистичния спектър. Разривът между хронологията и метеорологията настъпва – физически – с изграждането на Берлинската стена. Близнаците пък имат “скандален” чичо гей, който по стечение на съдбата се оказва шеф на компания за преработка на боклук. От позицията на маргинализирания заради сексуалността си „боклукчийски денди“ едно общество може да се разчете по боклука, който той изхвърля, а копието е по-ценно от оригинала. Естествено, и чичото намира своето чистилище.

Турние е чувствителен към мощта на техниката, медиите, публичността. Неговият разказ „Саваните на Вероник“[5] се изучава в академични курсове по фотография, включително и в България. И е полезно да се изучава, защото в него се тематизира чудовищността, с която фотографът може да превърне „модела“ си в обект, лишавайки го от самоценност и живот. Фотографката Вероник превръща младия Ектор в проекция на собствената си естетика. Всеки от десетките хиляди портрети, които му прави, ограбва част от неговата същност. Стига се дотам, че Ектор физически, с кожата си, се отпечатва във фотографиите ѝ, а съществуването му като отделно същество губи смисъл, а с това и, подразбира се, реалност.

В разказа „Тристан Вокс“[6] се разказва за чудовищната сила на медиите не само да „отразяват“, но и да създават реалност. В него радиоводещ създава такава представа за себе си, по-точно за лицето, което представя под псевдоним, че тя заживява собствен живот и в един момент го измества. Подвластни на митичния образ се оказват дори най-скъпите и най-доверените му същества. Творението се превръща във всичко, а създателят – в никой.

Мишел Турние не просто пресъздава философски концепции чрез литература. За произведенията си той се запознава с изключително богата е детайлна фактология от различно естество – историческа, медицинска, психиатрична и т.н. Текстовете му – тогава, когато сюжетът го налага – са респектиращо исторически и фактологически плътни. В „Метеорите“, например, освен всичко друго, може да се прочете прецизна информация за технологиите за преработка на боклук към съответния исторически период.

По-важен обаче е ангажиментът към човешкото, който, по един или друг начин, присъства във всяко негово произведение. Човешкото, с разбиране към всичките му форми, но най-вече към онези, които излизат отвъд общоприетите идеи за нормално и приемливо. Това може да помогне на читателите му да възприемаме смъртта му отвъд нормалната и приемлива рамка на скръбта. Турние ни дава „сламка“ в това отношение. В разказа му „Девойката и смъртта“[7] става въпрос за младо момиче, което решава да се самоубие, защото мисълта за смъртта е единственото, което го кара да се чувства живо. Докато се чуди кой точно метод на самоубийство да избере, момичето умира… от смях.

Това се нарича сублимация[8].

 

[1] Турние, М., 1985, „Петкан или чистилището на Пасифика“. Издателство „Георги Бакалов“, Варна.

[2] Турние, М., 1987, „Петкан, или дивият живот“. Издателство „Отечество“, София.

[3] Турние, М. 1994, „Горски цар“. Издателство „Парадокс“, София.

[4] Турние, М. 1997, „Метеорите“. Издателство „Хемус“, София.

[5] В: Турние, М. 1982, „Дивият петел“. Издателство „Народна култура“, София, сс 109-132.

[6] Пак там, сс 79-108.

[7] Пак там, сс 133-164.

[8] Това е последното изречение на романа „Метеорите“ на Турние. Цит.съч., с. 533.

Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.