Чия е тази кауза?

Откога правата на човека са кауза?

Правата на човека са политическа кауза вече отдълго, но не чак от времето на Магна харта (1215), а от модерното време на демократичните революции. Магна харта либертатум е харта за свободите на аристокрацията по отношение на короната и принципът за ограничаването на властта на короната оттогава започва да се разпространява. Но ще минат още няколко столетия, за да може тези свободи да се признаят на по-широк кръг от индивиди – първоначално само свободните граждани, а после всички. Едва отскоро (след Втората световна война), понятието „неотменими права“ – такива, с които се раждаш и никой не ти е предоставял, затова и не може да ти отнеме, ще станат част от разбиранията и правото.

Правата на човека се превръщат в политическа кауза и заедно с това стават терен на остри политически сблъсъци – не само между диктаторите и свободолюбивите граждани, но и между самите граждани. Тези права се и разширяват, така че първоначалните права от типа на тези в Bill of Rights (1689) като свободата за подаване на петиции до краля, свободата на словото и дебатите в Парламента или забраната на жестоките наказания, започват да се допълват непрекъснато с нови права: правото на развод или аборт, свободата на словото и събранията без оръжие, правото да говориш на майчиния си език и много други.

В европейската и световната история обикновено мрачни събития като световни войни съпътствани от масови престъпления срещу човечеството (геноцид, Холокост, употреба на смъртоносни газове или напалм) са водели до граждански мобилизации за разширяване на гарантираните права. Двадесети век е изпълнен с такива събития: Всеобщата декларация за правата на човека от 1948 г. и последвалите Международни пактове за гражданските и политическите, както и социалните и икономическите права; Европейската конвенция за правата на човека (1949); Заключителният акт от Хелзинки (1975). Но също така и масовите движения от 1968 г., които многократно разширяват проблематиката на правата на човека с темите за равенството на половете, свободата на аборта, зачитането на правото на сексуална ориентация и други.

Припомням познати неща, но често по тях има неразбиране. Това са все права, извоювани в сблъсък не само с властите, а и предразсъдъците и утвърдените представи в обществата. Последното изглежда дори много по-трудно от противопоставянето на едно авторитарно управление. Във всеки случай, на страната на онези, които за искали и са се борели за повече и по-широки свободи (индивидуални или колективни, частни или публични) са заставали либералните среди в обществото, били те леви или десни.

Лявото и дясното са ситуационни категории

Когато през 1791 г. в Националния конвент във Франция гласуват дали кралят може да бъде съден, депутатите, които приемат това, се нареждат отляво на председателя, другите, които смятат краля за неприкосновен – отдясно. Така възникват категориите „леви“ и „десни“ в политиката. Оттогава европейската история е изминала дълъг път и съдържанието на тези категории се е променяло многократно. Затова трябва да ги смятаме за ситуационни, а не за веднъж завинаги дадени.

Днес най-често разграничаването на леви и десни върви по икономически теми: „за“ или „против“ по-голяма намеса на държавата (публичната власт) в икономиката. В този случай десните обичайно са както консерваторите, така и либералите, а левите – социалистите. Но има и една друга ос на разграничаване, която винаги е била валидна и е разграничавала забранителните и позволителните практики и свързаните с тях ценности в дадено общество. Свобода за развода, свобода за съжителството без брак, равни права на извънбрачните деца, свобода за жената сама да реши дали да прекъсне бременността си или не, свобода да избираш сексуалната си ориентация и изобщо свободата да избираш какъв да бъдеш – това винаги е противопоставяло една консервативна и една либерална нагласа. В много общества това е и разделителната линия между десните и левите, като десните в случай са консерваторите, левите – либералите, но и социалистите (които в началото са били едни радикални либерали).

Когато говорим за свободи, добре е да различаваме частни и публични свободи. Френският мислител Бенжамен Констан ги разграничава в една реч от 1819 г.: свободата на древните е публична, свободата на модерните е частна. За древните е било най-важно да бъдат свободни граждани, за модерните – да имат свобода в частното си пространство. Днес и двете свободи имат еднакво значение, но не са еднакви.

Частните свободи се практикуват индивидуално. Публичните – публично, колективно. Личната неприкосновеност или тази на жилището се гарантират като частни, индвидуални свободи (приемам, че правата и свободите са една категория, макар първото да се отнася до условията за упражняване на liberum arbitrum, а второто е границата на това упражняване). Но свободата на словото не е частната свобода да говориш, а свободата да говориш публично. Както и правото да ползваш майчиния си език – не става дума да правото да го говориш у дома, в частното пространство, а да го употребяваш публично.

Левите и десните са се разделяли много често и по въпроса за индивидуалните и публичните свободи. За десните са достатъчни гаранциите на индивидуалните права, левите винаги са настоявали и за особени гаранции за публичните права. Десните обичайно са смятали, че гаранциите за ненамеса в частната сфера за достатъчни. Левите – че публичната сфера (която не е само държавата, но цялото общо достояние) трябва особено да се пази от частната злоупотреба с него. Така поне изглеждат нещата от края на 1960-те години насетне.

Защо днес правата на човека разделят либералите (леви и десни) от десните консерватори?

Днес тези разграничения придобиват нови смисли и водят до нови прегрупирания в политическото пространство, при което старите етикети „ляво“ и „дясно“ придобиват ново съдържание.

От една страна, днес виждаме един активен, организиран и вписващ се в една глобална структура морален и политически блок, който приема темата за правата на човека като донякъде приключена – в демокрациите правата са гарантирани, проблемът стои единствено в автокрациите, правата са предимно индивидуални, т.е. частни, колективните права са гарантирани чрез индивидуалните. Това разбиране се основава на приемането, че защитата на частната сфера е приоритет, публичната сфера трябва да бъде ограничена и в крайна-сметка второстепенна. Това разбиране днес се застъпва от обществени среди, които се самоназовават или биват назовавани като неолиберали и либертарианци. Те смятат, за разлика от класическите либерали, че колкото повече пазарът поема от функциите на държавата (не само в разпределението, но и в такива „обществени услуги“ като изпълнението на наказанията или опазването на обществения ред), толкова по-добре. Те се застъпват днес, и в България това е доста отчетливо, за такива права като частното носене на оръжие, евентуално възстановяването на смъртното наказание, но дори и въвеждането на образователен ценз за изборите. Напоследък те са особено загрижени за „оцеляването на нациите“, запазването на „традиционните ценности“, опасяват се от ислямизацията на Европа, остро критикуват мултикултурализма, в крайна сметка приемат хипотезата на Хънтингтън за сблъсъка на цивилизациите. Така става ясно, че „неолиберали“ или „либертарианци“ са новите етикети на консерваторите, застъпниците на естествените неравенства в обществото и правото на по-богатите и по-образованите да решават общите дела и да водят по-бедните и по-необразованите. В световен план проява на това са дългото устояване във властта на лидери като Ердоган, Орбан или Путин, независимо от различията между тях.

От другата страна на този морално-политически блок е една много по-разнородна среда от либерали, социалисти, зелени и всякакви проекти, много често обединени от правозащитни каузи, които не смятат бежанците за заплаха, не се страхуват от малцинствата (както етнически и религиозни, така и културни и сексуални), не приемат, че мултикултурализмът е изчерпан. Но които настояват за една открита, общодостъпна, приятелска към човека публична сфера и всячески я защитават от посегателството на частните интереси. Това е днешният ляв блок – разнороден по генеалогия и по много други насоки, но единен в отстояването на колективните права и публичната сфера. Този блок е далече от това да осъзнава общата си кауза, но в много случаи успява да се самоорганизира по различни поводи, именно заради социалната си чувствителност. Някак между другото, в едно интервю за VeVesti Тома Биков от Института за дясна политика обобщава новата ситуация: „Навсякъде в цивилизования свят десницата се води от три начала – християнски ценности, патриотизъм и капитализъм, а левицата, независимо дали е либерална или социалистическа, се бори срещу поне две от тези три неща и се опитва да ги отстрани от пътя си.“ Така днешната разнородна левица (либерална или социалистическа) споделя светските ценности, мултикултурализма и отстоява публичните свободи и публичната сфера срещу масираната приватизация.

Дали вече лявото и дясното се противопоставят предимно на културната ос като либерално и консервативно, или „старата“ икономическа продължава да е валидна, макар и модифицирана като частни интереси срещу публична сфера, остава да видим. Но във всеки случай правата на човека в нарастваща степен са кауза на онези, които настояват както за справедливост по отношение на материалното достояние, така и за справедливост по отношение на общественото признание. Днес справедливостта е равенство, което включва и социалното признание на индивида, включително като колективен индивид.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Антоний Тодоров

Антоний Тодоров е професор по политически науки в НБУ, автор на "Граждани, избори партии. България 1879-2009" (2010) и на "Елементи на политиката" (2012). Специализирал в областта на електоралната социология.