Да гледаш и да слушаш болката на другите

Няма никакъв смисъл да пишем и да говорим за това как медиите отразяват криминалните истории и престъпността. Всички се възмущаваме (и публика, и колегия), но нищо не се променя. И няма да се промени.

Последния път една млада журналистка ми довери, че май й е неприятно да притеснява близките на жертвите, но по-сигурно е, че не иска да си загуби работата. Ако не била тя, на друг щяло да се наложи да отиде да отрази болката. Има някаква героичност и саможертвеност в този разказ. На военния репортер разрешаваме да ни покаже грозното лице на смъртта, за да си вземем поука, че войната е страшна и не бива да я допускаме. А защо тогава не даваме на мирния репортер да бръкне в отвореното сърце на близките и да извади от там екстракт от чисто страдание, настояваше бъдещата/настояща звезда. Нямаме нужда от тази гледка. Тя е по-нечовечна и от войната дори. Напротив, хората искат да гледат страданието, независимо дали на площада, хвърляйки камъни, на гладиаторската арена, насъсквайки лъвовете, или просто у дома. Репортерката вече спореше заради самия спор, само и само да отклони вниманието от себе си. А мен вече не ме интересуват хората. Интересува ме тя. И другите от нейната порода и професия. Как могат да гледат болката на другите? Преди да ни я сервират в новините.

В датско радио убили деветседмично зайче. В ефир. На живо. Водещият го  пребил с помпа. Целта била да се каже нещо специално на слушателите.

Да го броим ли като насилие или е нещо друго? Може би е от значение дали болката е човешка, или животинска. Пък и по радиото публиката не вижда болката. А щом не се вижда – значи не съществува. Мисля си, че може би за журналистите съществува известна йерархия – човешката болка стои по-високо от животинската. Съчувствието към себеподобните принципно е по-голямо.

Същия ден, когато Офнюз публикуват новината за датското зайче, в студиото на телевизия „Алфа“, отново на живо, една българска професорка колабира. В ефир. Както си говори. (Няма да ви дам линк, макар в не един сайт да са се погрижили да запомнят този момент. Ако ви го дам, ще идете да го видите. Няма нужда.) Няколко секунди водещата гледа болката на събеседничката си без да реагира. Не я пита дори как е и има ли нужда от помощ. Оправя си косите (на нервна почва е – те са й оправени от коафьорката преди да започне предаването). Операторът заснема припадъка. А водещата прикрива устичка с ръка.

Значи за журналистите няма разлика между човешката и животинската болка. Еднакво стресиращо безразлични са. Тогава важна трябва да е целта, заради която отразяваме страданието. Зайчето страда с журналистическа цел. Водещият е подготвен, дори подсилва ефекта. А професорkата страда въпреки медията. Тя изненадва журналистите, изважда ги от естествената им роля и ги кара да се чувстват неудобно, че не знаят как медийно да отиграят подобно своеволие. Неочакваното страдание е като природно бедствие – няма рецепта как да реагираш.

Добре, ако журналистите изпадат в ступор при вида на болката, защо са готови да я поднесат на аудиторията в големи количества? Заради целта. Коя е журналистическата цел, когато разпитваме близките на убитите? Да покажеш, че родителите обичат децата си, дори когато са загинали.

Колкото и да е странно, това май става все по-легитимна задача, щом в следващата новина научваме за родители, които пълнят болниците с чудовищно наранените от самите тях свои деца. Телевизионното страдание на едни хора трябва да събуди човешкото страдание у други хора. Ще ми се да кажа „у някои други“ и да продължа да вярвам, че повечето не сме такива. Но, тъй като не мога да го докажа, ще се наложи да призная, че е крайно наложително да виждаме болката на другите по медиите. Друг е въпросът дали гледането и слушането на чуждата болка може да ни направи по-емпатични и състрадаващи.

Avatar

Вяра Ангелова

Вяра Ангелова е доцент във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет. Автор на текстове в областите медийна критика, радиожурналистика, журналистическа етика, медии и малцинства.