Да избираме магистратите! Защо не?

Случката от преди няколко дни, когато членовете на Висшия съдебен съвет (ВСС) се надпреварваха да хвалят съдия Нели Куцкова в процедурата за заемане на мястото на председател на Софийския апелативен съд, а след това – при тайното гласуване – я бламираха, демонстрира за кой ли път съществени пороци в нашата съдебна система. Коренният проблем тук е ниската степен на доверие на обществото в съда. Едва 8% от анкетираните в края на януари от „Алфа Рисърч” граждани вярват, че „ако срещу тях бъде извършено посегателство, то съдът ще направи ще направи всичко възможно извършителите да получат справедливо наказание”. Това се казва в отчета на агенцията за състоянието на обществено политическите нагласи у нас.[1] Всички други институции – парламент, правителство, президент, полиция, армия, църква, са получили по-високо доверие от съда.

На практика това означава, че българските граждани са зачеркнали съдебната система от списъка с институции, към които има смисъл да се обърнеш в случай на нужда. Съдът се приема като досадно и, за жалост, необходимо зло. Всъщност народът ни, макар от много години вече да няма особено високо доверие и в парламента, и в правителството, и в политиците, и в партиите изобщо, просто е обърнал гръб на съда и е убеден, че нещата там се решават по всякакви други критерии, но не и в съответствие със закона и справедливостта.

В това няма нищо ново. Затова, след поредица от унищожителни критики от страна на Европейската комисия, след върволица от шумни скандали във ВСС (някой спомня ли си още за скандала с прословутия Красьо Черния, който по същество открито – макар, разбира се, да беше само изпълнител на скрити политически и корпоративни щения – кадруваше в съдебната система?), от които случката с Нели Куцкова е само финалният епизод, правителството, подтиквано от енергичния министър Христо Иванов, се зае с нова, рекламирана като коренна, съдебна реформа.

Разбира се, около нея веднага се завихриха политически битки и боричкания, това е естествено. Най-накрая, в последните седмици, въпросът опря до промяна в Конституцията. Основните идеи са за разделянето на ВСС на две части – съдийска и прокурорска, за намаляване на броя на избраниците на Парламента в съдийската колегия на ВСС (от тринадесет члена само петима ще бъдат избирани от НС), за намаляване на мандата на ВСС и за въвеждане на явно гласуване във ВСС. Дали ще минат през Народното събрание тези конституционни промени, е трудно да се предскаже. Това е свързано със сложни сметки, с баланси и отстъпки, защото управляващата коалиция няма не само мнозинство от 180 гласа, необходимо за по-бърза промяна на Конституцията, но няма дори и 160 гласа, които са нужни за така нареченото „бавно” изменение. Възможно е конституционното мнозинство изобщо да не бъде достигнато и така съдебната реформа – за кой ли път – да се прати в „пета глуха”. Дали пък не е това скритият замисъл на идеята за съдебна реформа чрез промяна на Основния закон?

Но аз тук няма да се занимавам с политически гадания, нека оставим това на кохортата от така наречените „политически наблюдатели”. Това, което ме вълнува, е въпросът дали предложените конституционни промени гарантират изпълнението на поставената цел – постигане на съдебна система, способна да въздава справедливост в обществото?

Според мен отговорът тук следва да е отрицателен. Защо?

Защото не решава главната причина за недостатъците в съдебната система. А тя е в нейната херметичност, в това, че съдиите по същество са се превърнали в каста на недосегаеми.

Какво значи това? Ами нещо много просто. Сега, според Конституцията, след като имат пет години стаж като съдия, прокурор или следовател и след атестация, с решение на ВСС магистратите стават несменяеми.[2] С други думи, след като не друг, а ВСС те назначи – след конкурс – на съдийска, прокурорска или следователска длъжност, никой не може да те уволни. С трупането на стаж се откриват и възможности за повишение, защото Законът за съдебната власт изисква повече прослужени години за всяко по-горно кариерно ниво (за назначаване на член или ръководител в окръжните и апелативните съдилища, както и в окръжните и апелативни прокуратури, а освен това и в двата върховни съда и в Главна прокуратура).

С една дума – влизането в системата може да е сложно, но веднъж влезеш ли – от нея няма излизане. Освен това, магистратското съсловие се самовъзпроизвежда, защото то – по подобие на преподавателите в университетите – само рекрутира попълнения в системата на мястото на отпаднали или пенсионирали се свои членове. Това е принципът на корпорацията, или ако искате – на занаятчийските еснафи, съществували у нас още преди Освобождението. Сравнение с университетите може да се направи, но има разлика, и тя не е в полза на магистратското съсловие. Защото, ако не ми харесва обучението в един университет, понеже преподавателите са слаби и/или корумпирани, мога да опитам късмета си в друг, а мога да реша да потърся възможности за получаване на висше образование въобще вън от България. Но – докато живея тук – нямам никаква възможност да се обърна към друго правосъдие, освен към нашето, към българското. Принуден съм да го приемам такова, каквото е.

Принципът за корпоративност и несменяемост на магистратите беше регламентиран с Конституцията от 1991 г. Това си имаше своите основания. В онова бурно време новите демократични ветрове вееха в платната на отрицание на комунистическото наследство. В съдебната област то включваше изборност на съдиите и на съдебните заседатели. Вече почти сме забравили, но на местните избори през годините на така наречения „социализъм” се гласуваше за „народни съвети, съдии и съдебни заседатели”. Сигурно никой не помни за какви именно съдии е гласувал, защото това, както, впрочем, и самите избори, нямаше никакво значение. Съдиите бяха номенклатура на съответните комитети на БКП и те решава кадровите въпроси, а народът, разбира се, винаги даваше 99,9% подкрепа за партийния избор. Присъдите по важните дела също се решаваха вън от съдебната зала, това беше известно, макар за това никой никога не е говорил тогава официално. Е, с цел да се премахне зависимостта на съдебната власт от политиката и от политиците, Конституцията от 12 юли 1991 г. въведе принципа на несменяемост[3].

Но не минахме ли от едната крайност в другата? Нека се запитаме: пред кого носят сега магистратите отговорност за деянията си? Отговорът е прост – пред самите себе си. Единствено ВСС може да ги повишава, понижава и наказва, ако, разбира се, деянието, за което става дума, не е истинско престъпление. Вярно е, че във ВСС има и квота на Парламента, но това не изменя принципа, защото и избраниците на НС се подбират измежду действащите магистрати. Това положение фактически вади магистратския корпус от полето на обществения контрол. В същото време, поради това, че са несменяеми, магистратите са изложени на изкушението да се поддават на най-различни външни влияния. Казано просто – изложени са на все по-нарастващата опасност да бъдат оплетени в невидимите мрежи на корупцията.

Това важи, разбира се, не само за тях. Но, макар и у нас основните принципи на либералната демокрация да действат в осакатен вид, все пак народът (избирателите) има възможност да сменя – чрез избори – народните представители, правителствата, общинските съвети и кметовете, за които Негово величество избирателят реши, че не си вършат добре работата. Вярно е, че, както показва най-новата ни история, в редица случаи смените не докарват на власт по-добри заместители от тези, които са си отишли, но това, все пак, е друг въпрос. Важното е, че принципната възможност за обществена оценка и смяна на властниците има.

Не би ли могло това да се приложи и към магистратите? Не би ли могло те – най-вече основната им маса – районните съдии, но и по-горните нива, да минават през оценка на обществеността, изразена в периодични избори? Дали не е време да се замислим за възможността да върнем изборното начало за съдии и прокурори?

Това би „отпушило” системата. Съдии и прокурори, които трябва пред избирателите да се борят за местата и длъжностите си, по необходимост следва да поддържат прозрачен за обществеността начин на живот. Те биха се стремили материалното им положение да съответства на заплатите, които получават (те по правило са много по-високи от средните за страната). Биха полагали усилия публичните им контакти да са чисти. Дали, ако трябваше чрез избори да потвърждават мандата си съдии и прокурори, биха се осмелили да пируват на една маса с местни бандити, информация за което периодично излиза в медиите? Ако трябва да доказват – например веднъж на пет години – чисто лице пред избирателите, дали биха се появили скандалните имоти на съдии или на техни роднини по морския бряг, купени на многократно по-ниски от пазарните цени?

Съдът на избирателя, на местната общественост, е възможно най-строгият. Да, и той може да бъде манипулиран, но, както е добре известно, нито можеш безкрайно да лъжеш, нито можеш да излъжеш всички.

Срещу тази идея може да се изкажат редица възражения. Най-важното е, че би могло избирателите да се произнасят за избираемите магистрати не според моралния им интегритет, неподкупност, вярност към закона и съответстващо на доходите им материално положение, а според наказателната им политика. С други думи, възможно е избиратели, които не са прависти, да възнегодуват срещу присъди, които са в строго съответствие със закона, но по някакви причини не се харесват на местната общност и така да принудят съдиите да съобразяват решенията си според променливите настроения на електората. Въпрос на организация на евентуалните избори е да се напишат за тях такива правила, които да изключват от предизборната агитация обсъждането на конкретни дела, а в центъра на дебатите да стоят личните качества, честността и неподкупността на магистратите.

Друго възражение е, че ако се въведат избори за съдии и прокурори, то те неминуемо ще се политизират. А магистратите, знае се, са деполитизирани. Това възражение обаче почива на недоразумение. Сега 12 от 25-те члена на ВСС се избират от най-политизирания орган в държавата – от Народното събрание, и никой не вижда нищо нередно в това. Нека заинтересувани групи стоят зад избора на магистрати. Няма как от съдия да се иска да обещава, според безсмъртния пример на Иван Хаджийски, да построи мост над река, а ако река няма, и река да прокара. Магистратите могат да се съревновават пред хората единствено с лицата си, с честността си, с моралния си интегритет, с развитото си чувство за справедливост. Ако има такива избори, заинтересувани групи, и в частност партиите, ще се стремят да поддържат най-добрите, най-честните, най-неподкупните съдии и прокурори. В противен случай – лошо им се пише. Избирателят е много по-нетърпим към греховете на магистратите, които по дефиниция следва да са честни и безпристрастни, отколкото към прегрешенията на депутатите, за които е известно, че лоялността към партиите е на първо място.

Изборите за магистрати биха могли да се ограничат само до избори за съдии и прокурори на първите две нива на съдебната система – районното и окръжното. Апелативните съдилища и прокуратури, както и двата върховни съда и Главна прокуратура, и без това формират състава си от магистрати, които, преди да минат на тези горни нива, необходимо са заемали длъжност в районен или в окръжен съд. И ако се случи така, че в угода на някакви конюнктурни местни настроения в районен или окръжен съд бъде избран пристрастен или нечестен или неквалифициран съдия и/или прокурор, то неговите грешни решения ще могат да бъдат поправяни от апелативните и касационни инстанции. Разбира се, съдия, на когото много решения не издържат „поправителния изпит” пред по-горните инстанции, няма шансове да бъде преизбран, нали? Той ще знае това и ще се старае да бъде в крак със закона.

Изборността е велико завоевание на либералната демокрация. Не виждам основания тя да не се разпростре и върху съдиите и прокурорите. Както, впрочем, би следвало, според мен, да се избират от местните общности и полицейските началници, и училищните директори. Ние сме наследили от края на 19-ти век в областта на образованието, охраната на обществения ред и съдилищата една много силно централизирана система. Тя не отговаря на изискването за все по-нарастващ контрол на обществеността върху властта и управлението. Само политическите избори са очевидно недостатъчни. Не може да има важни обществени сфери, които са вън от непосредствения контрол на гражданите, в това число и съдебната.

И накрая нека споменем едно последно, но силно възражение. В континентална Европа по принцип съдебните системи са устроени по подобие на нашата, всъщност по-правилното е да се каже, че нашата е скроена по техен модел. Вярно е. Но има жив и действащ пример на избираемост на основния корпус на съдиите и прокурорите, действащ вече много десетилетия. Това са САЩ. Там голямото мнозинство от съдиите и прокурорите в долните степени на сложната им съдебна система са пряко избираеми. Става дума за съдиите в отделните щати. А тези в паралелната, т.е. във федералната част на системата, са назначаеми от президента, но „по съвет и със съгласието на Сената”, т.е. са косвено избираеми, макар и не от всички избиратели, а от техните сенатори.

Знам, че изложените идеи звучат у нас непривично. Знам, че няма шанс те да бъдат отразени в предстоящия дебат за изменение на Конституцията, ако въобще се стигне до него. Но не е ли време да си отворим очите, да се вгледаме в успешно работещите модели и да почнем да мислим какво можем да пренесем от тях у нас? И без това българското законодателство по принцип е рецептивно – преди 1944 г. сме заимствали от белгийското, френското и германското, след това, от 1944 до 1989 г. – от съветското, а сега с голяма скорост преписваме законодателството на Европейския съюз. Пречи ли ни нещо да погледнем и към други успешни модели?

 

[1] Този отчет може да бъде прочетен на следната връзка: http://alpharesearch.bg/userfiles/file/0115_Public_Opinion_Alpha_Research.pdf ; цитираните думи се намират на стр. 9-та от него.

[2] Това е записано в чл. 129, ал. 3 от Конституцията на Република България.

[3] В Преходните и заключителни разпоредби на Конституцията се казваше, че магистратите стават несменяеми след като минат три години от влизането й в сила. Много по-късно Народното събрание увеличи този срок на пет години.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Емил Коен

Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Повече от 20 години след 1993 г. работи в различни неправителствени правозащитни организации, работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”.