Да не инсценираме историята във фотографски студия

Мартина Балева е изкуствовед и от 2012 година професор в най-стария швейцарски университ в гр. Базел. Автор на книгата “Образът на България. Създаването на балканските нации в изкуството на 19 век” (2012), съставител на няколко сборника, между които “Балканите не съществуват. Наследства в Югоизточна Европа” (под печат).

Госпожо Балева, изминаха няколко години от огромния скандал в българското патриотично пространство породен от вашето изследване „Митът за Батак“. Сякаш и досега срещу вас се отправят заплахи, че отнемате на българина „иконата“ на неговото мъченичество. Как се чувствате, с какво се занимавате?

Благодаря за интереса – чувствам се добре. В момента пиша нова книга със заглавие “Революция в тъмната стая”, в която се занимавам с други известни “икони” на българина и неговото мъченичество – фотографските портрети на българските революционери от османския период и тяхното значение от края на 19 век до днес. Интересът ми към тези визуални свидетелства беше породен от съвсем елементарни въпроси – като кога, къде, как, от кого, защо и с каква цел са заснети тези многобройни портрети, като все пак става въпрос за около няколкостотин снимки, т.е. за един вид фотографски жанр. Тъй като нито в научната или енциклопедичната, а още по-малко в популярната литература намерих отговори на тези мои въпроси, се заех с тяхното систематично проучване. Липсата на изследвания по тези въпроси, а и, съответно, липсата на каквито и да било данни за портретите, ме учуди, при все че става въпрос за образи, които са залегнали дълбоко в колективната памет на българина и са изключително популярни, дори сред децата на предучилищна възраст. От друга страна, тази липса на интерес е съвсем естественa, защото колкото по-популярен и известен е един образ, особено ако е портрет, толкова повече го приемаме като даденост и толкова по-малко се запитваме за неговата “направеност”. А може би и даже не искаме да знаем или си признаем, че един такъв образ в истинския смисъл на думата е създаден – от някого, някъде, някога и най-вече с определена цел!

В хода на проучванията ми се утвърди тезата, че тези портрети ни най-малко не ни показват националните герои от тяхната същинска страна. По-скоро героичният им вид е плод на инсценировката във фотографското студио. Оттам идва и заглавието на книгата, което цели да покаже, че националноосвободителните борби, така както ги помним и знаем от фотографии днес, са се състояли единствено и само в тъмната стая на фотографа. Цели въстанически групи например са се снимали в една и съща униформа, която в зависимост от телосложението стои на всеки различно. Нека да дам само един пример от много подобни: Никола Обретенов, Георги Апостолов, Поп Харитон, Йото Фандъшки, Сидер Грънчаров и Тодор Кирков се снимат във фотоателието Теодорович & Хитров в Букурещ малко преди Априлското въстание, всички в униформата на румънски граничар. На малките на ръст Обретенов и Апостолов тя е видимо голяма, на Поп Харитон панталонът е прекалено тесен, а на Йото Фандъшки е дълъг. До този извод стига и историка Христо Йонков още през 1976 г. Подобен е случаят с може би най-голямата ни национална икона, портрета на Васил Левски в т.нар. униформа на първата българска легия в Белград 1862 г. Портретът обаче не е заснет в Белград, а в Букурещ, и то почти десет години след първата легия, около 1871 г., от придворния румънски фотограф Карол поп де Сатмари. На него Левски е облякъл австро-унгарска хусарска кавалерийска униформа, в която се снимат също Бранислав Велешки и Цеко войвода. Междувременно мога да твърдя, че Левски избира точно тази униформа неслучайно. Малко преди него в подобна униформа – и в същото фотоателие – се снима румънският княз Куза I. А с каква цел прави това Левски, можете да узнаете от книгата ми, живот и здраве, да излезе на бял свят.

Тези изводи обаче не целят да оспорят нито съществуването на националноосвободителнте борби, нито на участващите в нея. Както и проучването ми на редица визуални свидетелства за клането в Батак нямаха за цел да поставят под съмнение самото историческо събитие и жертвите му. Като изкуствовед се занимавам с визуална история или, иначе казано, се опитвам да пиша история въз основата на визуални свидетелства. За разлика от историците, за които визуалният образ е просто илюстрация или декорация на научния текст, за мен визуалният образ е исторически извор и с това важен носител на информация. Взимайки го на сериозно като такъв, ми става все по-ясно, че този род извор съдържа друг вид информация, за разлика от писмените извори. Оттам идва според мен и голямото объркване, довело до скандала около проекта ми за Батак. Защото образът, бил той рисувана картина или фотография, бива приет от широката публика и от известна част от историците като идентичен с личността или събитието, което изобразява. Но е време да започнем да разделяме образа от тялото на личността или събитието и да го приемем като собствена реалност, към която да подхождаме както към писмени образи, т. е. със съответните критични методи.

Изследването ми за образите на Батак се казваше “Батак като място на паметта”. Названието “Митът за Батак” беше изобретено от медиите и политиката, които нямаха, разбира се, интерес, а може би и търпението да вникнат в същността на тезите ми. Бях обвинена между другото и в това, че не съм се била занимавала достатъчно с писмените извори. И действително, това не беше моята главна цел. Като визуален историк аз исках да напиша историята на клането на базата на визуалните свидетелства, която се оказа доста по-различна от тази, писана на базата на писмени извори. Въпреки че се бях занимавала и с доста от писмените, включително онези, които досега може би никой историк не беше забелязал: османските данъчни регистри на Батак от средата на 15 век до 1876 г., които се намират в османските архиви в Истанбул. Дори подготвих и статия за демографското развитие на Батак в периода от основаването на селището някъде в средата на 15 век до годината на клането въз основа на тези османски документи, най-малкото защото ме интересуваше числото на жертвите, но така и не я публикувах, по понятни причини. А и не бих искала да бъда свързвана непрекъснато с името на Батак, при положение че се занимавам и с други теми, като например с образите на Левски и Бенковски като част от историята на фотографията в Османската империя въобще.

Вие отключихте смелите питания сред немалко групи от студенти, публицисти, граждански кръгове. Включиха се към това „де-табуизиране“ на миналото дори и академични лица. Въпросите, които са много важни за голямо мнозинство българи, най-вече от младото поколение, са свързани с “робството”. Как мислите, би ли имало „митът за Батак“, ако не беше устойчивата „вяра в робството” ни като 5 века лишения от елементарни права и свободи на етническите българи в Османската империя?

Не мисля, че аз бях причината за смелите питания, защото още преди мен имаше колеги, най-вече историци, които отдавна се движеха срещу мейнстрийма на родната ни историография като Антонина Желязкова, Евгения Иванова, Александър Везенков, Румен Даскалов и други. Но аз имах злата участ да попадна по грешното време на грешното място и да бъда инструментализирана за първите избори за Европейски парламент след присъединяването на България към Европейския съюз. А че нашите днешни представи за Батак и тяхната устойчивост са не само тясно свързани с парадигмата за 500 годишното “турско робство”, а даже съставят самото ядро на тази парадигма, това е, мисля, безспорно, а и го доказаха разгорещилите се национални страсти около изследването ми.

Ако сте съгласна, бихте ли отговорили на част от питания, които получихме по електронна поща: Какво е обяснението, че “робите” са имали къщи и училища по-високи от джамиите и църквите? Например къщата на Тодор Каблешков в Копривщица. Какви са били условията, които са позволили на Васил Априлов да построи триетажна гимназия, която и до днес се ползва?

Преди да отговоря на въпроса, нека само да уточня, че в Копривщица не е имало джамии поради простата причина, че както и в редица други селища с преобладаващо християнско население (социалната структура на Османската империя между другото е основана не на етнически, а на религиозен принцип), като например Панагюрище или Котел, които имат традиционно привилегирован статут на т. нар. войнугански селища, а по-късно се превръщат във важни производствени или търговски центрове, тясно свързани с икономиката на столицата и нейното снабдяване с месо, тъкани и други, така и тук с изричен ферман градът бива управляван от местните християнски елити без външна намеса, т. е. на мюсюлмански служители. В такъв род селища съответно не се намират и представителни сгради на мюсюлманската общност като например джамии.

Друг е случаят със селищата със смесено население, особено в градовете като Пловдив или Габрово. Като оставим настрана въпроса, че селищата в империята получават статута на град едва когато в тях се построи джамия и тя е не само основен белег на османския град, а и важна част от неговата правна основа, условията както за основаване на учебни заведения, така и за развитието на производство и търговия, са едни и същи – не само за българската общност, а за империята като цяло. Тези условия биват създадени в т.нар. период на Танзимата, което буквално означава Нов ред, с цел да се реформират и модернизират икономическите, правните и военни основи на империята.

От тези реформи извличат полза най-вече немюсюлманските общности като българската, гръцката и арменската, които в периода на Танзимата между 1839 и 1876 година претърпяват ускорено икономическо развитие. Така се утвърждава една растяща дребна буржоазия от скотовъдци, абаджии и търговци, като бащата на Тодор Каблешков, който натрупва голямо състояние от прекупуването на беглика (данъка върху добитъка) и от джелепчийство (търговия с добитък). За богатството на тази нова социална класа свидетелства не само гимназията в Габрово, а и частните къщи в Пловдив, Копривщица и в други османски градове и селища на територията на днешна България, които днес наричаме възрожденски.

Известно ни е, че Петко Славейков издава куп списания и вестници. Това означава, че Османската власт е позволявала „свободно изразяване“ на българите, имали са право да поддържат свой печат! Така ли е?

Развитието на българоезична култура и образование се дължи до голяма степен на условията, създадени по времето на същите онези Танзиматски реформи, които са причината и за икономическия разцвет сред част от българското население. В това число влизат и българоезичните преса и литературен печат. Съмнявам се обаче, че османските власти са позволявали свободно изразяване на мнението – не само в българската преса, както използваме термина днес. През седемдесетте години на 19 век те години биват издавани около двайсетина вестника на български, голямата част от тях в Цариград. Особено вестниците, които се печатат на територията на империята, е трябвало да се съобразяват с гледната точка на Високата Порта. Те все пак са имали официален характер и са подлежали на някакъв вид цензура. Цензурата обаче не е засягала само български, а всякакъв вид издания, и не е била на езиков, етнически или религиозен принцип, а на политически. Това важи дори и особено за периодични издания на френски, английски или османо-турски.

Като изключим самоукия Захари Стоянов, почти няма известен българин от онова време, който да не е учил във Виена, Цариград или Одеса – Найден Геров, Марин Дринов, Ботев, Добри Чинтулов, Панайот Волов, Стоян Заимов, Ангел Кънчев, Сава Доброплодни, Филаретов, Иван Богоров. Правило или изключения са тези високообразовани българи?

Тези до голяма степен високообразовани за времето си мъже, разбира се, са изключение, но не защото са българи, а защото са част от един нов османски елит, който на фона на преобладаващата неграмотност сред османското население е малцинство. Това съотношение обаче далеч не се променя дори дълги години след основаването на независимата българска държава през 1878 година. Неграмотното население, особено в селата, още през деветдесетте години на 19 век на места достига 90%, а високообразованите хора в България се броят на пръсти.

Госпожо Балева, благодаря за отделено време. Накрая само едно изречение – ще продължат ли онези среди, които ви демонизираха заради уникалното ви изследване за „Мита за Батак“, да имат толкова силно влияние върху масовите представи за нашето минало?

Несъмнено ще продължат. Тези, които контролират архивите, музеите и образованието, контролират и миналото. Като наблюдавам развитието на нещата или по-скоро липсата на някакво развитие в България в това отношение все повече се убеждавам, че въпросът за влиянието върху миналото за съжаление не е толкова структурен или идеологически, а чисто поколенчески въпрос. Погледнато от чисто биологичнa гледна точка може пък и нашето поколение да извади късмет и в някакво далечно бъдеще да доживее друго минало.

Въпросите на читателите на Маргиналия оформи и зададе

Юлиана Методиева

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).