Да обвиняваме ли самоубийците?

от -
1 022
Крис Корнел. Снимка: CC BY-SA Josh Jensen, Flickr.

От самоубийството на Крис Корнел на 18-и май минаха две седмици. Вече са възможни коментари за смъртта на музиканта, известен с групите „Саундгардън“ и „Аудиослейв“, както и със соловата си кариера, които са поне малко дистанцирани от първоначалните емоции. Коментари са възможни, но дали са необходими? Смъртта на Крис Корнел стана обект на множество интерпретации в медии и социални мрежи, догадки, че и оценки. Някои противопоставиха самоубийствата на Робин Уилямс и Корнел – докато първият е знаел, че е неизлечимо болен, вторият е бил все още в разцвета на силите си, тоест нямал е достатъчно „уважителна причина“ да сложи край на живота си. Именно оценките ме карат да мисля, че коментар е нужен.

Да се говори за самоубийството е много трудно и много отговорно. От една страна, ако представяме самоубийците в романтична или героична светлина, така може да се създаде риск към подражателство. От друга страна, ако категорично ги осъждаме, това може да бъде жестоко не само към близките им, а към всички, които са преживели самоубийството на скъп човек. Може и да направи така, че хора, обмислящи самоубийство, да се почувстват допълнително неразбрани и отхвърлени.

В говоренето за самоубийството, мисля, на първо място трябва да стои уважението към човешката ценност. Ценността на човека не е тъждествена с живота му. И амебата е жива, но човекът има и достойнство, и свободна воля, и други, чисто човешки, характеристики.

Трудно, ако не и невъзможно, е човек да „влезе в кожата“ на някого, който е отнел живота си. Освен за хората, които са преживели такъв опит. За някои от тях това е било най-вече вик за помощ, други осъзнато са искали да умрат. Някои са щастливи, че опитът не е успял, други биха опитали (и опитват) повече от веднъж. Но дори човек, който е минавал през опит за самоубийство, може да не разбира друг, направил същото.

Възприемаме собствения си опит по един начин, а опита на другите – по различен. За някого собствената му напреднала възраст, съчетана с дразнещ сърбеж, може да е по-сериозно основание за самоубийство от нечия клинична депресия.

Преди години се самоуби мой скъп приятел. Споделих това с възрастен роднина, който не прояви никаква емпатия. От призмата на ценностите, в които е възпитаван, той осъди приятеля ми, без дори да го е познавал – сам си бил виновен, нямало какво да се скърби за него, животът е най-ценният дар, как може някой да направи такова нещо? След години роднината ми пукна кост и трябваше да бъде известно време с превръзка. След няколко дни започна да настоява да му махна превръзката, защото дразнела кожата му. Отговорих, че не мога да поема такъв риск, че превръзката е сложена от лекар и най-добре лекар да я свали, когато прецени.

– Непоносимо ме сърби гърбът! Не издържам повече! Ще се самоубия! Ще се хвърля от балкона! – закрещя роднината ми, живеещ на седмия етаж, без да си дава сметка какво ми причинява в този момент.

– Когато мой приятел се самоуби, ти не изрази никакво съчувствие – напомних му аз с надеждата, че роднината ми е здравомислещ човек, който обича себе си и не би направил такова нещо.

– Да, но приятелят ти е бил млад, здрав и прав човек, а аз съм стар и болен. За какво да живея повече? – беше отговорът.

Роднината ми не от самоубийство почина, за разлика от приятеля, който до последно казваше, че няма да сложи край на живота си. Не бях в състояние обаче да разпозная признаците на депресия у приятеля, които бяха пред очите ми, за да си дам сметка колко е сериозно положението. Не бях наясно, че той може да има нужда от помощ, която аз не мога да му дам.

Самоубийството на скъпи хора не е нещо, което се преживява. То се превръща в хронично страдание, с което човек се научава да съжителства. Колкото и с времето острата болка да е преминала, все се връщат моменти, в които човек не знае дали се чувства повече виновен, че не е направил достатъчно, или повече изоставен и предаден. Нито чувството за вина е лесно да се превъзмогне, нито липсата, нито въпросите, тормозещи отново и отново.

За самоубийството трябва да се говори с особено внимание. Защото не е ясно от коя страна са и от коя страна могат да се окажат и аудиторията, и самите говорещи. Някои болки са по-силни от хората, които следва да ги понасят. Някои депресии са по-дълбоки, отколкото човек може да изплува. Някои зависимости са по-силни от това, което човек може да пребори. Понякога въпросите за смисъла не водят до отговор, достатъчно мотивиран, за да се продължи напред.

А да се произнасяме и да съдим хора, които дори не познаваме, само защото например те са известни, и за причините за чието самоубийство можем само да гадаем, е безотговорно. Ако човекът и човешкият живот са важни за нас, има други неща, които бихме могли да направим. Можем да се опитваме да бъдем по адекватен начин до близките и скъпите си хора, когато имат нужда от помощ. Да си даваме сметка кога не сме в състояние да помогнем и да се опитаме да насочим човека към подходящ специалист. Да допускаме близките си хора до себе си, когато самите ние имаме нужда от помощ, и да знаем, че не с всичко можем да се справим сами. Да обичаме и да позволяваме да ни обичат.

И да не забравяме, че няма никаква гаранция, че ще успеем, колкото и да се опитваме. Да знаем, че това, което ни остава, е да се надяваме. Да ценим онова, което тези, които си отиват от нас, ни оставят, и да се стараем и ние да оставим нещичко на свой ред.