Да постигнеш Харвард не защото си ром!

Споделете статията:

Елдора Трайкова е режисьор на повече от 40 документални филми. Сред тях: “Положителни емоции”, (“Златен ритон” за документален филм); “За хората и мечките” (номинация за наградата “Йорис Ивенс”, МКФ Амстердам); “Неонови приказки” (най-добър документален филм на годината, МКФ на БиБиСи); “Парк за танцуващи мечки” (The Best Perspective Prize, МКФ Гуанджоу, Китай); “Родени с века” (награда на СБФД за най-добър документален филм на годината).

Елдора, не крия колко съм впечатлена от новия ви филм „Кеймбридж“. Заведохте ме в едно съвършено непознато село край Дунав, потопихте ме във всекидневието на хората там, видях през чувствителната камера на Емил Христов лицата на ромски деца и достойни възрастни хора. Филмовият разказ е структуриран с красивата музика на Антонио Вивалди и „Четирите годишни времена“, с което се постига контраст и тъга… Защо избрахте да разкажете за Долни Цибър?

Търсих обяснение за огромната бедност в Северозападна България. Статистиката показваше,че тук живеят най-бедните хора. Не само в България, но и в целия Европейски съюз.

Искали сте да покажете едно от лицата на бедността? И това да e циганското?

Сценаристът и продуцент Асен Владимиров беше прочел в интернет, че Долни Цибър е село с най-висок процент завършили висше образование. Имало и репортаж по телевизията. Не бях чувала нищо за тези крайдунавски земи и хора. Да, заинтересува ме как се съчетава очевидната бедност на населението с данните за процентно висока образованост. Какво задвижва хората и техните деца, между черната работа и типичните селски къщи, да изпращат децата си на училище. При това да ги изпращат дълбоко мотивирани, с вяра, че само образованието ще ги изкара от селото, ще им даде достъп до света.

Децата във вашия филм говорят много хубаво. Дори си помислих, че малките ученици, с които сега общувам не могат да се изразяват толкова добре…

Това беше първото ми впечатление – техният български език. По време на подготвителната ни работа имах непрестанни срещи с първолаци или с петокласници. Кметът ме запозна и с млади хора завършили магистратури. Отделни семейства ми представиха историите си, показваха ми снимки и писма. Започнах да разбирам защо Долни Цибър е „ромският“ Кеймбридж.

Филмовият разказ е разделен на сезони. Първо ни вкарвате в живота през есента, времето за първия училищен звънец, ритуалът по внасяне на българското и знамето на ЕС в училище. Веднага зрителят вижда едновременно вълнението изписано на хубавите мургави личица. Те са облечени спретнато, направо са красиви! Виждаме и учителите – вашите герои. Много интересни персонажи, наистина. Например този, който им преподава английски, Анатолий. Показвате ни църквата, чуваме неведнъж евангелски песни, проповеди на пастора им. Нека да ви питам за религиозността на селяните. Изненада ли ви?

Не, и в Столипиново евангелистите си личат. Снимала съм и други филми, свързани със циганите, всяко гето има църква. Личи си как хората от църквата са спретнати, бедните им къщи са чисти, има уют в тях. Пасторът им говори за доброто и лошото, дава им утеха за това защо е такъв животът им. Религията има важно значение за ромите.

Цялото село ли са евангелисти?

Имало е и мюсюлмани. Сега видях май само един и  стара полуразрушена джамия. Във филма снимахме повече неделните служби на едната църква, но има и друг пастор. Църквичките са малки, хората си избират в коя да ходят.

Да не забравя да спомена и действащото лице – Реката.Снимали сте невероятно тъжно-красиви пасажи на Дунава нощем, по залез, през есенното утро

За презентацията е нужен JavaScript.

Исках да покажа безвремието. Реката протича, както сезоните минават-отминават… През пролетта реката ги залива, зимните условия са тежки. Но тъкмо в този природен фон се срещаме с читави хора. Като отгърнем пластовете и ги забелязваме.

Какво означава „читави“?

Чухте ли как говорят за образованието и деца и родителите им? Всичките разказват за ученето със страст. Да си образован в Долни Цибър е истински култ. Колко деца от 5 клас знаят какво е Харвард! А тези ровят в Интернет, събирали са информация…

Значи наименованието „ромски Кембридж“ идва от тази страст по ученето?

В Долни Цибър повече от 90% от населението са цигани. Те преследват личната си образованост. От много години за ромите в селото образованието е основен смисъл и ценност на живота. Не се оплакват. Срещнах и снимах пенсионери, яки, искат да работят и работят, каквото има. Искат да ходят на училище, за да довършат образованието си. Училището в това село привлича хората, мотивира ги.

Виждаме ги да ходят на училище не само да довършат средното си образование, очевидно! Учат усърдно английски. Анатолий умее да ги вкара в ситуация – разхождат се в класната стая, говорят си: „Hellow, how are you?“ Или „what is your name – My name is Tinka…” Много им се радвах като ги гледах. Някак си човек ги заобичва, стават му близки, симпатични..

Имат програми, по които да се обучават в по-напреднала възраст. И го правят. Пак ще кажа, те не очакват от никого нищо. Затова и няма нито един, който да не е завършил 8 клас.

Какво означава „от никого нищо не очакват“?

На последните избори не гласуваха. Казаха – „отказваме да ни употребяват! Защо никой няма интерес да е образовано това население?! Защо не го записват в предизборните си програми?!“ И си отговарят сами: “Защото образования човек не можеш да купиш с кебапчета”.

Е, не може без участие в изборите. Когато обикалях миналата година видинските села ми казваха, че са идвали да изслушват проблемите ми от България без цензура, от ДПС. И някак бяха повярвали тамошните селяни в обещанията им..

Тежко се живее в с. Долни Цибър. Ако имаше управляващи, които да познават здравословните проблеми на хората там, щяха да започнат с проекти за пречистване на водата или за добив от други източници. Знаете ли как си вадят водата за пиене, откакто се помнят? С помпа. Във водата има пясък. Страдат от бъбреци, страдат от стомашни усложнения.

Хайде да поговорим за Анатолий. Той е страхотен, звучи като от филм за живота на ученици и учители в британски колеж! Откъде го намерихте?

Анатолий е на 25 години, от смесен брак е. Майка му е ромка, баща му е българин. Не са висшисти. Завършил е английска филология в Югозападния университет в Благоевград. Родом е от близко село – Вълчидрън. Върнал се тук, за да преподава английски език в училището в Долни Цибър. Всеки ден пътува 18 км. Вече пета година е учител. Директорът го е открил, поканил го е. Хората му викат: айде, да се махаш от тука, върви другаде, имаш голямо бъдеще. Анатолий отговаря: “Не, тук ми е добре“.

Невероятен е, наистина. Английският му е на такова ниво,че спокойно може да си намери работа и другаде. И си личат резултатите, учениците му вече имат прекрасно произношение… Разкажете и за другата си героиня – тази, която завършва вече магистратура в Шумен! Красиво момиче!

Те са две сестри. Родителите им заминали, както повечето, да работят в Испания. Оставили я когато е била в 8 клас. Чухте я как пак се разплаква от мъка от раздялата си. През лятото семейството се събира. Баба им и дядо им са ги отгледали, другото е …по скайп. Страшно ученолюбиви са и двете. И се връща обратно в селото, за стане учителка. Плаче в стаята си когато гледа стари фотографии с майка си и баща си. Много е сербез! Когато я попиташ зашо така говори на децата, строго-строго, тя отговаря: “Само в училище могат да се научат на ред и дисциплина. Казвам им – ако не се научите тук на отговорност и ред, за нищо после няма да ви бива!”

Разбиващо е интервюто ви с едно момиченце. То ни разказва със спокоен и твърд поглед, като на възрастен, че не са го приели другите деца в големия град заради цвета на кожата му!

Майка й е учила за медицинска сестра. Оженила се за съпруга си, който е станал строителен предприемач. Раждат две деца, върви им финансово. Записват голямата си дъщеря в училище в града, отличничка е, но децата не я приемат, подиграват й се, че е тъмна…че е циганче. Бащата почва да се моли на Господ да му спаси детето, всяка вечер то се връщало вкъщи и плачело. На 7 годинки е била, справяла се е в училище, но са я пъдели, не я искали…Така се случило, че бащата получил оферта за Норвегия. Заминал, успявал е, но се завърнал в Долни Цибър. Не може без децата си. Решават цялото семейство да заминат. Започнат да учат норвежки, тръгват на курс. Научават го! Непрестанно работят, за да се издържат. Сега живеят там. Само наемът за апартамента им е 900 евро. Тя работи като акушерка в две родилни отделения в Осло. Правят планове да си закупят жилище там. Нали знаете, че в България това няма как да се случи! Сега дъщеря й е 8 клас, идват си през лятото. И ни каза – вие сте я чули във филма – „искам да уча в Норвегия“.

Загубваме едно изключително дете. Сигурно никога няма да се върне в България. Не може да забрави дискриминацията…

Не, в нейния случай – не.

И другаде хората са много бедни, но сякаш ромското лице на бедността в Долни Цибър по особен начин покъртва. Знаеш, че и децата им, и децата на децата им, пак ще бъдат отчайващо бедни.

По-интересно за мен като режисьор бе да видя как те преодоляват бедността. От детската градина, още от предучилищна възраст са с книжки в ръка. Отиват на училище, почти изучили азбуката, повечето могат да четат. Успехът им е забележително висок.

Снимали сте двама близнаци. В края на срока дават на баща си бележниците си, той гледа, че по всичко имат шестица, само по история – петица. И казва: “Петица-козица“. Ще ходят през лятото да пасат козите, а в едната си ръка ще държат книжките… Толкова ли е строг?

За този баща да изучи децата си е свято нещо. И те учат, за да могат да отидат по-нататък. Да стигнат до Харвард, нали ги чухте!

Е, и той им каза, с любов им го казва, да се изучат в чужбина, да отидат да живеят в чужбина,това е мечтата му…

Сигурно така ще стане. Сигурно. Видяхте, нямат един час свободен. Свирят на йоника, участват в театрални постановки, гледат състезанията за надплуване по Дунава. Знаете ли какво е особеното за долницибърчани? Не искат даром. Казаха ми: „ние не щем да станем успешни, защото сме цигани. Ние знаем, че има програми, с които да ни подпомагат“. Не, това не им харесва, дори ги унижава.

Сигурно имат предвид програмите на Джордж Сорос…

Да, да. Не искат да са направили кариера по ромска линия. Вярват в собствените си сили.

Защо казаха на обсъждане на филма по време на фестивала “Златен ритон”, че „Кеймбридж“ поражда агресия?

Защото съм „показвала изключението“. Всички знаели какви са циганите… “Те крадат – казваха по време на пресконференцията на филма – всички сме потърпевши. Какво ни разказваш за някакви ученолюбиви ромчета!“

Предубедени са. Почти целият ни елит е предубеден към циганското малцинство. И все пак, защо да не показвате образовани роми?

Защото не били „представителна извадка“. Някакви „чудаци“… Когато показаха „Кембридж“ в най-големия фестивал за документално кино в Амстердам, имаше всякакви въпроси към нас, екипа. И нито един въпрос, който да е расистки. Циганите са същите хора като нас. Това холандците добре го знаят и… отдавна.

Въпросите зададе

Юлиана Методиева

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).