Да се сражаваш в грешна битка: в Централна Европа има криза на либералната демокрация, а не на миграцията

Враждебният начин, по който лидерите на държавите от Централна и Източна Европа реагират на перспективата да бъдат приети сирийски бежанци в техните държави, е показател за това, че в тези страни има по-широк проблем с демокрацията и либерализма.

Когато Европейската комисия на 15 април 2015 г. разкри плана си за разпределение на квотите за бежанци, някои очакваха, че правителствата на бившите комунистически страни, в които няма никакви общности на хора от Близкия изток или от Африка, ще посрещнат с ентусиазъм схемата. Обаче интензивността, истерията и лицемерието на антимигрантската бурна враждебност стресна мнозина, включително някои в страните от Вишеградската четворка[1]. Политическото малодушие и популярното недоверие към предполагаемите либерални елити позволи една отровна реторика, насочена към мигрантите, да господства, което носи риск от политическа изолация и силно затруднява общото европейско действие за справяне с мигрантската криза. Но е окуражително, че в страните от Централна и Източна Европа започна да се появява съпротива срещу ксенофобската реторика и коравосърдечния политически опортюнизъм. Междувременно натискът върху правителствата на Вишеградската четворка, събрали се в петък на извънредна среща в Прага, се увеличава, и при това става все по-ясно, че подходът на тези държави към бежанския и мигрантски проблем не само е в противоречие с моралните отговорности на Европа, но също и с политиката, която следват по този въпрос ключови европейски държави като Германия и Франция.

Обаче тези закъснели, слаби и неефективни реакции са симптоми за по-дълбоки социални и политически проблеми в четирите държави. Мигрантската криза разкри съществуването на друга – криза на либералната демокрация в посткомунистическите общества.

Достойно е за съжаление, дори е „скандално”, както окачестви ситуацията френският външен министър Лоран Фабиюс, че една от няколкото теми, по които Вишеградските държави успяха да накарат останалия свят да чуе колективния им глас, е тази за мигрантите и бежанците. Този глас противоречи на европейските ценности и на етоса на Европейския съюз. Като се има предвид историята на този регион, явно е, че сега централноевропейците са по-скоро чест от проблема, отколкото част от решението му.

Сега Европейската комисия настоява за приемането на една разширена схема за преместване. Настояването ѝ се натъква на енергичната съпротива на водещите политици от Вишеградската четворка, които се борят стотиците бежанци, идващи от Западните Балкани, да не останат в държавите им. Това показва, че обществената сцена е готова за задълбочаване на разлома по оста Изток-Запад, за противопоставяне на новите страни членки на ЕС на Берлин, Париж и Брюксел. Освен това, позицията на противопоставяне по въпроса за бежанците и мигрантите и вътрешнополитическите течения, които стоят зад нея, заплашват да подкопаят постигнатите с много усилия и труд постижения на посткомунистическия преход и на европейската интеграция.

Провал на политическото лидерство и на моралния авторитет

Страните от Централна и Източна Европа дълго време се съпротивляваха на идеята да поемат дела си от бремето да бъдеш част от Шенгенската зона по същия начин, по който се радваш на предимствата й. Да си част от Шенген за този регион е една от най-популярните страни на членството в ЕС. Правителствата на тези страни с голямо нежелание се примириха с идеята за разпределение на съвсем малък брой бежанци в страните им. Но дори това водеше до публични протести.

Политическият дискурс е почти сюрреалистичен. Президентът на Чехия Милош Земан призовава за разполагане на войски с цел да се поддържа реда по протежение на границите на Шенгенската зона, а министърът на финансите Андрей Бабис настоява НАТО да наложи затварянето на външните граници на зоната, което означава да се анатемосат както логиката на зоната и идентичността на ЕС като власт на гражданите, която се ангажира с позитивни отношения със съседите си. Премиерът на Словакия Роберт Фицо с оглед на парламентарните избори следващата пролет настоява, че страната му ще приеме само „двеста християни“, привидно обосновавайки се с това, че в Словакия няма джамии. Унгария се сблъска с най-значимия приток на бежанци и мигранти, въпреки че по-голямата част от тях я разглеждат по-скоро като транзитна страна, а не като крайна цел на пътуването си. Обаче това не попречи на правителството на Орбан злонамерено да заяви, че практически всички бежанци са „икономически мигранти“, да укрепва границите на страната и да финансира антиимгрантска кампания в обществото.

Мнозина (и политици сред тях) обвиняват медиите в това, че демонизират мигрантите  и разпалват страхове от ордите чужденци, нахлуващи в Европа. Други твърдят, че независимо от известния напредък вродената нетолерантност в обществата от Централна и Източна Европа просто се е преместила и сега тя не е толкова към ромите и към сексуалните малцинства, колкото към мюсюлманите и изобщо към чужденците. Даже този аргумент по един циничен начин се инструментализира с цел да се избегне моралната отговорност и да се намери извинение за политическото бездействие.

Както навсякъде, враждебността към мигрантите се усилва сред тези, които се намират  в нестабилни социални и икономически условия, ала в същото време тя се разпростира далеч отвъд пределите на групите, които са „губещи“ от посткомунистическия преход. Ксенофобите и популистите, които се стремят да използват всяко обстоятелство, което според тях ще им донесе популярност, решиха, че не е сложно да спечелят от миграцията чрез повтаряне на съвсем безспорното според тях заклинание, съдържащо куп митове за мигрантите. Лишеното от всякакво основание обединение на миграцията, тероризма и организираната престъпност, на хуманитарната помощ за бежанците с екзистенциални заплахи към европейската цивилизация и описването на мигрантите като хора, които хем са крадци на работни места, хем пресушават социалните бюджети на държавата, са широко разпространени. Малките или (в много случаи) маргинализирани мигрантски общности не могат ефективно да се противопоставят на тези твърдения.

Тези историко-културни и структурни аргументи имат известно основание, но те затъмняват главния проблем: мизерния провал на политическото лидерство, който се корени в ужасното състояние на либералната демокрация в този район на Европа. Макар че е по-скоро невъзможно да изтръгнем дебата за причините как се е стигнало до това положение от ръцете на десните популисти, можем да кажем, че то израсна на почвата на неадекватността, малодушието и явния цинизъм на играещите първостепенна роля либерални елити или на тези, които с голяма доза условност могат да бъдат наречени така.

Шикалкавенето по повод на квотите за бежанци и неуспехът в отблъсването на антиимигрантското говорене отстъпват стратегическата инициатива на групи от политическите покрайнини като Йобик в Унгария, Народната партия в Словакия и Партията на свободата в Чехия. Докато мейнстрийм лидерите търсят начин да предпазят обществото от една дори още по-злокачествена антиевропейска обществена реакция, нещата започват да излизат от контрол. Предупреждението на Фицо, че ако „демократична Европа не стигне до рационален отговор“, което означава прилагане на много по-твърд подход, „някой друг ще го направи, но с методи, близки до фашизма“, е не само несръчно прикрито лицемерие, но и също и самоизпълняващо се пророчество. Крайният резултат е едновременното развитие на антимигрантска политика и на вълна от крайнодесен екстремизъм.

Либералният отпор, изгубен в диалога на глухи

Неуспехът на центристките лидери на Вишеградската четворка е повече от явен, когато го сравним с умерената и отговорна позиция на лидера на Хърватия Зоран Миланович и дори на този на Сърбия Александър Вучич, които се застъпват за толерантност, съчувствие и европейска солидарност. Обаче има знаци, които показват, че някои от хората, влизащи в елитите, са стреснати от опасността от необузданата антиимигрантска ярост по същия начин, по който го правят и обикновените хора. Президентът на Словакия Андрей Кишка смъмри правителството, че се опитва да изклинчи от европейската си отговорност и предупреди пристигането на „малко количество“ бежанци да не се представя като „катастрофа в областта на сигурността, културата и социалната сфери“. Важни фигури в правителството на Чехия, между които е и министърът на външните работи Любомир Заоралек, неотдавна изразиха загрижеността си от тоналността на дебата за бежанците, а вицепремиерът Павел Белобрадек описа чешкото общество като нарастващо „фашизиращо“ се. В Полша правителството на Гражданската платформа се примири с това да приеме 2000 сирийски бежанци, въпреки тревогите си, свързани с наближаващите избори.

Поляци организират демонстрации в защита на мигрантите и комитети, които да улесняват разполагането на новопристигналите. Научната общност в Чехия публикува апел, подписан само за няколко дни от повече от 2000 учени, призоваващ за отпор срещу „омразата и безразличието“. Карловият университет в Прага обяви тази седмица, че ще предостави пълни стипендии и места в общежитията си за настаняване на студенти, които са получили бежански статус.

В Унгария НПО-та формират мрежи за координиране на местните прояви на загриженост с цел да постигнат ефективна хуманитарна помощ за мигрантите на основата на подкрепата, която им дават някои местни управи, най-вече в Сегед, който е основен транзитен пункт по пътя на миграцията. Кампания с плакати, които се противопоставят на правителството и на премиера Орбан, приветстват мигрантите и открито се извиняват за поведението на правителството, се разгръща в Унгария.

Обаче проблемът с много добронамерените отговори, които са приведени по-горе, особено тези на елитите, е, че вместо да спират прилива на ксенофобия, рискуват да подпалят културна война. За разлика от други предизвикващи противоречия теми като репродуктивните права, правата на ЛБГТ хората, малцинствените права, където нагласите на публиката са противоположни, но по относително мирен начин, гласовитите поддръжници на по-щедра миграционна политика изглежда представляват една малка група от либерални активисти, интелектуалци и политици. Тяхната изолация от останалото общество, снабдено с институционалн сила и привилегирован достъп до медиите, е точно това, което прави дебата за миграцията толкова зловреден.

По същия начин, по който правителствата търсят друг път или предлагат само неискрени отговори, други либерални елити често прибягват към патронизиращ език, който по-скоро отблъсква хората, отколкото да обвързва или успокоява страховете на населението от страните от Централна и Източна Европа. По такъв начин „дебатът“ се спуска до нивото на ожесточена караница, до един диалог между глухи, водещ се между едно либерално малцинство, убедено в моралната си правота, и едни популисти, предрешени като демократи и поради това населяващи дясната част на общественото мнение, които твърдят, че защитават Европа от предполагаемата екзистенциална опасност от миграцията.

Преодоляване на кризата на отчуждената демокрация

Либералните елити на централно- и източноевропейските страни е нужно да преодолеят манталитета на жертви и комплексът за малоценност, породен от прехода. Те трябва да преоформят дебата за миграцията и той да започне да се води на езика на силата и на гъвкавостта, а не на този на крехкостта на европейските ценности. Те по-скоро трябва да дават адекватен отговор на страховете на хората, отколкото да ги пренебрегват, а също така трябва прогонват ксенофобските митове за миграцията. Медиите могат да се вдъхновят от примера на германския таблоид „Билд“, а политиците би трябвало да последват начина, по който германският канцлер Ангела Меркел подчертава и принципно настоява, че миграцията е нещо позитивно с оглед на управлението на макроикономическата ситуация.

Обаче, за разлика от Германия, дебатът за миграцията в този регион показва едно опасно отчуждение на либералните елити, въплътени в чешката поговорка за „Пражкото кафене“ (бърборещата класа на пражкото „общество на кафенетата“) от по-широкото общество. Това е историята на отслабването на Гражданската платформа в Полша; на възхода на олигарха Анджей Бабич в Чехия с неговия уклон към антиполитическо и извънполитическо управление; на привидно неизбежното и самоналожено „чистилище“ на унгарските леви центристи и на изчислимото тесногръдие и разбираем интерес да си запазят властта на Земан и на Фико.

Либералните елити следва да покажат лидерство и смелост, за да оспорят, а не да сводничат на преобладаващите мнения, които подкопават европейските ценности и отговорности. Те трябва да направят това по пътища, които са твърдо основани в демократичната политика на включване. Ако не успеят, те рискуват централно- и и източноевропейските страни да бъдат изолирани, като нещата ще се обърнат в полза на по-щедрия и хуманен европейски подход към мигрантската криза. Така обаче ще бъдат поставени под риск и самите достижения, плод на приобщаването към ЕС.

 

[1] Под „Вишеградска четворка“ се разбират Чехия, Словакия, Полша и Унгария, бел. прев.

Статията е публикувана в английското електронно издание “Open Democracy” на 4-ти септември.

Превод: Емил Коен

Avatar

Михал Симеска

Михал Симеска е научен сътрудник в Центъра за европейска сигурност към Института за международни отношения в Прага, работил е като помощник на евродепутати, а докторската си степен е получил от Оксфордския университет във Великобритания.