Да си „българин“ в Поморие

от -
6 798
Част от малкия район, останал незасегнат от опожаряването на Анхиало през 1906 г. Снимка: CC-BY Светла Енчева.

Той е от Северна България, от град на Дунава. Изглежда почти дете. Не е разбрал кога са минали шест години, след като случайно дошъл в Поморие, срещнал жена, последвала сватба, дете… „Ние, мъжете, много обичаме жените“, казва. После се замисля и добавя: „Е, не всички мъже…“

Виртуозен перкусионист. Неравноделните ритми му се удават по-добре от правите, но лесно може да се справи с почти всичко на сцената – дори с песен, която не знае. Колкото по-засукан е ритъмът, толкова по-лесно се справя. Когато свириш с Янко Бръснаря, разбираш не само, че гръцката музика може да звучи като метъл и ска, но и че можеш да изсвириш повече, отколкото знаеш или си мислиш, че можеш.

Излезли сме на въздух пред музикалния клуб в паузата между две части на концерта. Говорим си, по-точно аз го разпитвам.

Когато не е на морето, работи в Германия. Специалист е по зидария. „И твоя портрет мога да иззидам“, усмихва се. Но предимно зида камини, не портрети. Една камина можело да излезе към 800 или 1000 евро. „Не е зле, нали?“

„Знаеш ли немски?“, питам. Замисля се. „Около 20-30 процента“, отговаря и уточнява, че като цяло се оправя с езика. Не съм си представяла, че може да има такъв отговор на този въпрос.

Идентифицира се като човек с турски произход. Бърза да уточни, без да съм го питала, че се чувства българин и че обича България. И че е християнин. „Мога да говоря добре на български. Дори литературно“ – подчертава. Става ми неудобно, че изпитва потребност да се оправдава пред мен и да ме убеждава, че не е по-малко българин от останалите.

Извинявам му се, че му задавам толкова много въпроси. Усмихва се и отвръща, че нямало проблем, че му е приятно. Но усещам, че разговорът ни не е равностоен – аз го питам, а той отговаря и през цялото време се опитва да покаже, че не е втора категория човек. Започвам да му разказвам за себе си и за гръцкия си произход по бащина линия, за етническите и статусни разделения в Поморие.

Докато му разказвам, си мисля, че Поморие е много особен в етническо отношение град. Коренното му население се състои предимно от етнически гърци. Гърци, ама не съвсем – гърците от Гърция не смятат гърците по Южното ни черноморие за едни от тях, а ги наричат „понти“, буквално – „черноморци“. Когато България още не беше в ЕС, някои поморийски гърци се опитаха да вземат гръцко гражданство. И не получиха (поне аз знам само за неуспешни опити), защото не успяха да докажат, че предците им някога са дошли от Гърция. По-възрастните „понти“ в Поморие знаят някои стари гръцки песни – толкова стари, че и гърците в Гърция не ги знаят.

Поморийските гърци биват два вида – от (бедни) рибарски семейства и потомци на (богати) собственици, които в миналото са притежавали солници, лозя, ханове… Днес първите се занимават с риболов, услуги, търговия, въртят ресторантчета в града, а вторите – основно с имоти и строежи. Някои, като например Жоро Киса, местен художник и гуру на поморийския ъндърграунд, смятат, че богатите гърци в Поморие са всъщност византийци, а рибарите – гърци, които са живели по тези земи от незапомнени времена (не че „византийците“ са се заселили в „запомнени“ времена).

Повечето етнически българи в града са преселници от други населени места. В Поморие има и роми, имало е още в края на 19-ти век, може би и преди това, но родовите истории, които съм слушала, стигат до младостта на прадядо ми, тоест – края на по-миналия век. На празника на града – Гергьовден – ромите обличат най-хубавите си дрехи и отиват на панаир. Има и потомци на бежанци от Македония и Източна Тракия. След Междусъюзническата война в Анхиалска (Поморийска) околия са заселени над 1600 източнотракийски бежанци. Изразът „гръкомакедонщина“, който Янко Бръснаря (сам той поморийски грък по бащина линия, като мен) употребява понякога, трудно може да се разбере извън региона и синтезира всички местни негативни стереотипи и за гърците, и за македонците.

От няколко години насам етническият състав на Поморие за пореден път се променя – в града се заселиха хиляди руснаци. Има квартал, на който всички му казват „руския квартал“, руски магазини, руска книжарница, менюта на руски в заведенията, а обявите за продажба на недвижими имоти са почти само на руски. В поморийските училища вече има паралелки, в които руският е първи чужд език, и се водят дебати за откриването на руско училище. В читалището е открита школа по класически руски балет. На пазара продавачи, че и клиенти, обикновено ми говорят на руски, защото вероятността да съм рускиня на това място е по-голяма от тази да съм българка.

В Поморие, освен това, има и арменци (от едно време), и украинци (дошли в последните години, когато и руснаците) и… може би пропускам някой етнос.

Поморийските гърци, между другото, имат много особена етническа идентичност – като че отнасят гръцкото до родовото, до произхода си, а иначе се смятат за българи, често пъти са патриоти, понякога – дори националисти. Това може да се дължи не само на обстоятелството, че Гърция не ги признава за „свои“, а и на етническата асимилация, на която са били подложени – кога с повече, кога с по-малко насилие.

Една от темите, за която официалната ни историография гузно мълчи, е именно отношението към етническите гърци по Черноморието. Мълчи за случаите на насилие към тях в началото на 20-ти век, мълчи и за насилственото им „българизиране“ през 30-те години. Българската историческа памет помни „баташкото клане“, но не и опожаряването на Поморие (по онова време – още Анхиало). Самите поморийци също рядко говорят за този случай.

Но градът помни. Поморие е полуостров. Точно на носа му има останали няколко стари къщи. Те са единствените в централната част на града, които не са изгорели в пожара през 1906 г. За този пожар разказва един от малкото изследователи в България, които се захващат с неудобни за националистическия мейнстрийм теми – Румен Аврамов – в изследването си „Анхиало, 1906: Политическата икономия на един етнически конфликт“ (може да се прочете онлайн в „Либерален преглед“ – първата и втората му част).

Ако търсите информация за пожара в Уикипедия, ще научите, че той е бил „в отговор на андартското клане в Загоричани“. Ще научите също, че „антигръцките вълнения в България от началото на 20 век са в резултат от водената гръцка политика и въоръжена пропаганда в Македония“. Думите „отговор“ и „резултат“ са евфемизъм на „заслужили са си го“. А че субекти на гръцката политика и действия в Македония са едни гърци, а в Анхиало живеят съвсем други гърци, е дребна подробност. По същия начин днес ромите в България се държат отговорни за цар Киро, както и за всички роми, които са извършили някакво престъпление.

От изследването на Румен Аврамов обаче става ясно и че, освен антигръцките настроения поради събитията в Македония, има и други предпоставки за етническо напрежение. От една страна, след Освобождението гърците по българските земи стават малцинство, а има процес на етническо хомогенизиране, свързан, включително, с изгонване на малцинства (основно – на турското). Второ, етническите гърци и, по-специално, тези в Анхиало, в голяма степен държат основни икономически ресурси, каквито са солниците и църковните имоти. На тях се е гледало като на „богати изедници“, от които „народът“ трябва да се „освободи“. Да ви напомня това отношението на нацистите към евреите?

Подпалена е конкретно гръцката махала на Анхиало. Ако са пострадали български къщи, те са били в близост до нея. Което не попречило после гърците да бъдат обвинени, че сами са си я подпалили1. Четири години след пожара от 6 училища през 1905 г. в града имало две, от 12 църкви и манастири – 4, от от 25 работилници и фабрики – 4, от 21 фурни – една. След опожаряването голяма част от поморийските гърци заминават за Гърция, където основават два-три града, между които Неа Анхиалос, чийто фолклорен състав гостува понякога в Поморие през лятото.

Гърците, които след всички опити за прогонване, освен пожара през 1906 г., остават в града, биват подложени на асимилация, чийто апогей е през 30-те и началото на 40-те години на миналия век. През 1934 г. се издава забрана за говорене и пеене на гръцки и турски език в Анхиало2. Същата година и Анхиало сменя името си и става Поморие – буквален превод на „Анхиало“ на български език.

Баща ми е роден през 1938 г. и първите му спомени са именно в контекста на този период. Когато, докато му помагах с електронното преброяване през 2011 г., го попитах какъв е майчиният му език, той отговори – „гръцки и български“. „Ама тук мога да запиша само един език, татко.“ „Не знам – отговори баща ми – майка ми ми е говорила по равно на гръцки и на български.“ Гръцкият език обаче се е говорел само вкъщи – баща ми разказва, че глобата, ако те чуят да говориш на гръцки на улицата, била сравнима с една учителска заплата.

Забраната да се говори на майчин език водела и до анекдотични ситуации. Ето една, която знам от баща ми. Госпожа Ефросина гледа от терасата, отдолу минава госпожа Евлампия (не съм сигурна за имената, но няма и значение):

– Госпоза Ефросина, докарали са попсета!

Госпожа Ефросина слиза да провери какво са докарали, след което казва:

– Но, госпоза Евлампия, това не са попсета, това са попеси!

В превод на правилен български – не били попчета, а пъпеши.

Като цяло обаче не е било смешно. Баща ми се прибирал вкъщи разплакан от това, което е чул навън, и нареждал: „Мръсни гърци, връщайте се в Гърция! Защо сте ме направили грък? Искам да съм българин!“

По време на Втората световна война за гърците в Поморие имало вечерен час, какъвто за евреите. „Само жълти звезди нямахме“, спомня си баща ми. Дядо ми обаче бил мобилизиран в българската армия да се бие в Гърция, където, за свое щастие, никого не убил. Веднъж се върнал в отпуска и вечерта извел баба ми на разходка. Понеже бил с българска униформа, полицаят, който го видял, рекъл:

– Какво си я извел на разходка тази гъркиня? Има вечерен час!

– Дай ми твойта жена да изведа нея – невъзмутимо отговорил дядо ми.

Такива неща си припомням, докато перкусионистът-зидар до мен се опитва да ми докаже какъв българин е всъщност. И си мисля – колко странно е точно в Поморие да се опитваш да се правиш на по-българин от българите. Град, в който руска реч се чува ако не по-често, то колкото българската, хората знаят древни гръцки песни, а ако някой е „чист“ етнически българин, почти със сигурност не е кореняк помориец.

Лека-полека и събеседникът ми започва да ми задава по някой въпрос. Нощта е тиха и топла, с онзи упойващ аромат на леко загниващи водорасли и миди. Почивката свършва. Слизаме в клуба да послушаме музика и да посвирим още малко.