Да си гей в Берлин и да си гей в София

от -
2 953
През витрина в квартал "Шьонеберг", Берлин. Снимка: Светла Енчева.

Този репортаж е втората публикация от цикъла „Берлински истории„.

Тази публикация е създадена в рамките на проекта "Смях срещу омразата", съфинансиран по програма "Европа" на Столична община. Цялата отговорност за съдържанието се носи от „Маргиналия” и при никакви обстоятелства не може да се приеме, че той отразява официалното становище на Столична община.
Тази публикация е създадена в рамките на проекта „Смях срещу омразата“.

Исках в навечерието на София прайд да разкажа за отношението към гей хората в Берлин. Берлин, наред с Кьолн, си оспорва титлата „гей столица на Германия” и по мои (доста частични, признавам) впечатления я печели. Когато се случи трагедията в Орландо, се разколебах. Има ли смисъл да разказвам за Берлин след най-сериозното хомофобско престъпление в американската история? Има ли значение, че там има мемориал на хомосексуалните жертви на нацизма и цял гей квартал, след като медиите в България се занимават с това дали атентаторът е бил от „Ислямска държава”? И дали и той е бил гей (вътрешната хомофобия е не по-малко страшна от „обикновената”)? Вместо да обърнат внимание, че става дума за престъпление от омраза. Какво от това, че бившият дългогодишен кмет на Берлин е открит гей, след като Столична община допуска София прайд и хомофобското шествие против него да засекат маршрутите си? Систематичното незабелязване на омразата върви ръка с ръка с допускането й.

Мечката, символ на Берлин, боядисана в цветовете на дъгата. Квартал "Шьонеберг", Берлин. Снимка: Светла Енчева.
Мечката, символ на Берлин, боядисана в цветовете на дъгата. Квартал „Шьонеберг“, Берлин. Снимка: Светла Енчева.

Мислих, мислих и реших, че има смисъл. Когато видим какъв е животът другаде, какво е отношението към едно малцинство и правата му, може да се замислим за ситуацията в България и тя да престане да ни изглежда толкова безвъпросна. Може да забележим степента на омразата в обществото си и в публичните си институции. А може и да поискаме да ги променим, за да заживеем в един поне малко по-отворен и човешки свят.

В Берлин признаването на ЛГБТИ (лесбийки, гей, бисексуални, трансполови, интерсекс) хората не се случва само в приятния квартал „Шьонеберг”, за който ще разкажа малко по-късно. Нито се свежда до легализирането на еднополовите връзки и нелегитимността на хомофобията – било на улицата, било в училище, в университета или на работа. Признаването им е въпрос на държавна и на местна политика. То е видимо далеч не само в „Шьонеберг” и по време на тамошния прайд.

Берлин и Германия помнят и друго отношение към различните – преследване, лагери и смърт. Не само помнят, а и определено правят всичко възможно, за да не забравят.

За презентацията е нужен JavaScript.

Мемориалът на хомосексуалните жертви на националсоциализма е на неслучайно място. Той се намира точно срещу известния мемориал на убитите евреи, през улицата, в началото на парка. Състои се от един каменен блок, който има квадратна вдлъбнатина. Когато си сложите главата в нея, виждате видео с двама целуващи се влюбени. Двама влюбени, които режимът е унищожил.

Отношението към хомосексуалните по време на режима на Хитлер и след него се припомня и на други места, например в музея „Топография на терора”. Той е изграден на място, където има останала част от Берлинската стена, както и остатъци от сграда на Гестапо.

За презентацията е нужен JavaScript.

За разлика от музеите като цяло, които имат такса за вход, посещението в „Топография на терора” е безплатно. Заради паметта – защото хората трябва да знаят, за да не повтарят. Човек може да разглежда на открито или да влезе вътре, да слуша разкази на различни теми, да вземе безплатни информационни брошури, да ползва библиотека. Само ако реши да си купи книга или да се подкрепи в кафенето, ще му се наложи да даде пари.

През 20-те години в хомосексуалността в Берлин е широко приемана и са отворени много барове и клубове за гей мъже.[1] В същото време, хомосексуалността между мъже била незаконна поради Параграф 175 от Наказателния кодекс на Германската империя от 1871 г. По този параграф, който, преживявайки различни редакции, съществува до 1994 г., са осъдени общо около 140 хиляди души. 60 хиляди от тях – по времето на нациисткия режим, когато те са преследвани, пращани по лагери и намерили смъртта си заради хомосексуалността си.

Непосредствено след края на Втората световна война гей хората не получават подкрепа заради това, че са били преследвани. Дори напротив. От експозицията в „Топография на терора” може да се научи, че още на първото си заседание през юли 1945 г. Върховният комитет за жертвите на фашизма, създаден в Берлин, за да оказва подкрепа на жертвите на режима, отказва да признае гей хората за жертви. Според комитета само хора, преследвани по политически причини, имат право на помощ. Хомосексуалните или „асоциални елементи”, както и хората, подложени на насилствена стерилизация, не са сред тях.

За презентацията е нужен JavaScript.

Гюнтер Ебелинг е гей, който се осмелява да се обърне към Комитета за жертвите на фашизма. През 1946 г. той е публично опозорен в медиите – в статия, озаглавена „Фалшива жертва на фашизма”. Аргументът на Върховния комитет е, че 36-годишният мъж не е преследван по политически причини, а… заради хомосексуалността си. Той не само не получава подкрепа, а е осъден на една година затвор – за измама. Съдебното решение е публикувано за назидание и за да възпре други в неговата ситуация да търсят правата си.

След разделянето на страната, Източна Германия наследява Параграф 175, макар да го смекчава спрямо прилагането му по времето на нацизма. На хомосексуалността се гледа като на нещо, което противостои на „здравите нрави”, като на „буржоазен остатък”, „морална слабост и заплаха за социалното и политическо здраве на нацията”. През 1968 хомосексуалността е декриминализирана в Източна Германия, а през 1969 – и в Западна.

Днес в Германия няма еднополови бракове, но е легализирано партньорството между хомосексуални, което им дава почти всички права, които имат хетеросексуалните семейства, освен (засега) правото да осиновяват деца.

За презентацията е нужен JavaScript.

Ако си гей в Берлин, голяма е вероятността да живееш в квартал „Шьонеберг”. Там, впрочем, живеят не само гей хора, защото кварталът е хубав не само по име (Schöneberg идва от schön, което означава „хубав”, „красив”). В доста части на района почти няма как да разберете, че сте в „гей квартал” – от тях лъха почти бюргерско спокойствие. Има църкви, училища, френска гимназия, руски театър… Има и градинки с фонтани, и много зеленина. Само ако се вгледате в хората, ще забележите, че двойките, които виждате, по-често са от един пол, отколкото на други места.

За презентацията е нужен JavaScript.

Разбира се, има части на „Шьонеберг”, в които е очевидно, че сте в гей квартал. Най-вече на улица „Мартин Лутер Кинг”, но не само.

В „Шьонеберг” е и гей музеят, който така се и казва – просто „Гей музей”. Той е частен, сравнително малък и очевидно не много богат, но в него се организират интересни изложби. Аз попаднах на експозиции за транссексуалността, както и за хомосексуалността в комиксите.

За презентацията е нужен JavaScript.

Прайдът в Берлин не се провежда в „Шьонеберг”, та да е видим най-вече за гей хората, а в центъра на града, на широката улица „17 юни”, която отвежда до Бранденбургската врата. (Само обръщам внимание, че в София всяка година маршрутът на прайда се пази в тайна. От съображения за сигурност.)

Между другото, докато в България ежегодно се водят дискусии да се провежда ли София Прайд и не може ли някак тъй да се направи, че никой да не вижда различните, в Германия има прайдове съвсем не само в Берлин. Освен в Кьолн (другата „гей столица”), прайдове има във всевъзможни градове. Къде по-големи и с повече съпътстващи събития, и весели, и сериозни, къде просто с раздаване на брошурки на централния площад.

Но думата ми беше за Берлин. И за София. Сега нека си представим, че столицата на България е да бъде също толкова приемащо различните и отхвърлящо омразата място.

И да си го представяме поне до утре. До прайда.

[1] Използвала съм информация както от „Топография на терора”, така и от Уикипедия: https://en.wikipedia.org/wiki/LGBT_rights_in_Germany.

Проектът „Смях срещу омразата. София като топос без реч на омразата“ се изпълнява с финансовата подкрепата на Столична община. Програма Европа, 2016 г. Сдружение "Маргиналия"
Проектът „Смях срещу омразата. София като топос без реч на омразата“ се изпълнява с финансовата подкрепата на Столична община.
Програма Европа, 2016 г.
Сдружение „Маргиналия“
ЛИЦЕНЗ: CC BY-ND Creative commons: признание, без производни
Можете да разпространявате този текст свободно, ако посочите автора по обичайния начин и на обичайното за носителя място; не се разрешават промени.
Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.