Даниела Дикова: Българинът е човек на „не“-то, бои се от препятствията

от -
1 467

DSCF8285 copy (1)

Даниела Дикова е концертиращ партниращ пианист, създател на трио „Арденца“ и на международния конкурс за непрофесионални пианисти Vivapiano. Председател е на първата частна фондация за камерна музика „Арденца“, организатор на фестивал „АмБъл” на американска и българска музика и на „Ethno Rila music exchange”. Защитила е докторат на тема „Клавирният акомпанимент” в Националната музикална академия „П. Владигеров”, в която работи. Инициира проекти за развитието на музикалното образование и възпитание. Вярва в съвместността. За постиженията си като артист и организатор е удостоена с отличията „Кристална лира”, „Златно перо” и „100 години Борис Христов”.

Международният конкурс Vivaрiano вече бе започнал, когато се срещнахме. Освен за музика разговаряхме и за литература. Ти си спомни как в Музикалното училище „Любомир Пипков“ през далечната 1979 съм те накаралa да се замислиш какво е това комунизмът. Преподавах ти руски класици, разисквахме „Война и мир“…

Даде ни тема за Наташа Ростова . Написах есе, от което ти ме забеляза. Беше ни говорила много за Сталин, за сталинизма в българското общество. В моето семейство се мълчеше какво е това тоталитарен режим. Писах за страха, за границите, които се поставяха пред развитието на всяка личност. Ти ме предизвика. Разбунтувах се срещу параметрите, в които ни поставяха. Искаха от нас всеки да си знае мястото, това беше непоносимо!

Какво беше семейството ти?

Дядо ми беше николапетковист. В къщи имаше непрестанни спорове. Татко до края на режима беше член на партията. Комунист, но честен, почтен. Беше лоялен към партията. Унифицираше собствения си път с нейния. Той е хидрогеолог. Смяташе, че партията му е дала старт да напредне в този живот. Виждаше какво става, пишеше писма за несъвършенствата на партийното ръководство. Не съзнаваше, че живеем в тоталитарен режим, вярваше,че може да промени нещо. Когато дойде 10 ноември, хвърли партийната си книжка омерзен. Предлагаха му „куфарче с пари“, за да развие частен бизнес за благоустрояване на водните ресурси на страната. Мечтата му беше да изчисти водите на България. Отказа куфарчето, разбира се.

Десет години по-късно падна Берлинската стена. Какво стана с теб?

Бях от първите „сини викащи“. Радвах се на свободата. Започнаха предложенията от чужбина. Съблазнителни . Много от моите съученици и колеги заминаха. Аз отказах. Знаех, че тук ми е мястото. Останах , въпреки че страдах от всякакви дефицити, препятствия, обществото „затихна“, не му беше до музика.

Били са част от голямата вълна на 90-те години, ясно. Досега не можем да се оправим от това изтичане на мозъци…Значи това се е случило с моите ученици от випуск 81/82? Спомням си Симеон Пиронков, Росен Миланов, Диана Дафова, Явор Димитров, Ани Вълчанова, Борислава Танева …Разкажи подробности.

Те бяха от другите класове. За Росен Миланов знаех, че ще стане това, което стана (Росен Миланов е сред най-уважаваните диригенти в света – б.а). В моя клас бяха Снежана Шойкова, сега музицира в Париж , Евгения Радославова е във Виена, цигуларката Ана Добрева свири в Испания. Успехът им не е изненада. Нивото на музикалното изкуство в България винаги е било много високо. Впрочем, все повече започнаха да се завръщат.

Режимът ухажваше музикантите…

Да, искаше да покаже, че в комунистическият свят музикантите имат повече шансове да се развиват. Непрестанно се изявявахме и печелехме награди на международни клавирни и певчески конкурси. Системата ни на обучение беше много добра.

Демокрацията и пазарната икономика не подействаха ли като нов стимул?

И да, и не. Оставени сме без внимание, но има възможности за инициатива и развитие. Например в присъединителните споразумения не са включени фондове за културата. Работехме на „тренажор“, непрекъснато липсваха финанси. Държавата ни стана „европейска“, но изкуството върви още във „възрожденски“ стил, повече възторг, отколкото постижения. Няма лошо. Това развива. Кара те да мислиш как да реализираш идеите си. Човекът на изкуството може да си изкарва прехраната по много начини, но вътрешното му устройство го кара да развива таланта си. Ако правиш компромиси, се чувстваш неудовлетворен. Нашето изкуство трябва да е конвертируемо.

Това е нормализация на средата.

Да, да. Сега всички мислят как да финансират идеите си. Ако има нещо, което не ми харесва, това е че българинът е човек на „не“-то. Той казва веднага какво няма да стане. Все мисли за препятствията, бои им се, плашат го. А препятствията пред таланта го предизвикват да бъде изобретателен, да се справя с трудностите. От комунизма са останали и комплексите ни, че не можем да се справим сами. Някой трябва отвън все да помага. Държавата беше „меценат“. Това ограничава инициативата, човек заживява несмело, посредствено.

Ти си една от най-известните „партниращи пианисти“. Заедно с виолончелиста Джефри Дийн и цигуларката Галина Койчева направихте трио „Арденца“, получихте наградата „Кристална лира” на СБМТД, после „Златно перо“, записвате компактдискове. Да се върнем на Vivapiano. Това е конкурс за непрофесионални пианисти от всякаква възраст. Доста рисково начинание. Каква е философията на този конкурс?

Музикалното образование днес е в застой. Студентите в консерваторията намаляват. Отмина времето, когато семействата искаха да развиват децата си като професионални музиканти. Аз съм убедена, че заниманието с изкуство е спонтанна психотерапия, както е написал прочутият пианист и музикален педагог Андрей Стоянов в книгата си „Пътеки към истината”. Станах член на жури на клавирни конкурси в различни балкански страни. Видях, че съседните Македония, Гърция, Албания, Косово дават възможности за изява на непрофесионалното музициране. Стартирах VIVAPIANO, като си давах сметка колко огромен е ресурсът. На първия конкурс през 2009-та очаквах 30 кандидати, явиха се 120! От тях 90% бяха българи. Популярността му и в чужбина нараства. Тази година се явиха 170 канидати!

Откъде идват музикантите?

Оказа се, че пианото е толкова популярно, колкото и преди. Читалищата бяха позападнали, но сега вече е друго. От музикалните школи към тях излизат добре подготвени музиканти. У нас има 205 музикални школи с преподаване на пиано. Търсехме клавирни изпълнители извън градовете , където има професионални музикални учебни заведения, каквито са София, Русе, Варна, Пловдив,Бургас, Стара Загора, Широка лъка, Котел . Възпитаници на тези школи, за които пианото е втори (облигатен инструмент), от градове като Генерал Тошево, Разград, Полски Тръмбеш, Казанлък, Враца, Банско, Козлодуй, Елин Пелин, Благоевград, Перник взеха участие! Vivapiano има за цел да подкрепи децата по пътя им в изкуството, към музиката. Става така, че пианото ги придружава през целия им по-сетнешен път. Имам видео интервюта с хора, които разказват какво им дава пианото. Много. Извънредно много.

Какви са практиките например в Англия?

Там всеки, който свири и иска да се дипломира, се явява на национални изпити за съответното ниво. Така отсяването става постепенно. В европейските страни има частни консерватории, в които се обучават инструменталисти. Само единици отиват в академичната сфера. У нас предстои избистряне на критериите кое е професионално, какви са възможностите за развитие на музикалното обучение. За да станем професионални музиканти, ние работим всекидневно от 4-5 годишна възраст, трудно е, но силата на таланта дава много.

Разбрах, че работиш с деца с увреждания. Това е удивително!

Идеята ми дойде от Снежина Шойкова, която работи в Париж с деца с увреждания. Тя се е дипломирала в курс за преподаване на пиано на аутисти. Във френските консерватории отскоро се предлага музикално образование за деца с дислексия. Започнах да търся контакти в мрежата и с мои състуденти в чужбина, които вече имат опит като педагози в подобни области. Оказа се, че пианото развива личността на децата със специални нужди. Музиката им дава определено нови стимулации за развитие. И не само деца аутисти се свързват с Vivapiano. През 2012 г. се яви дете с кохлеарен имплант. След операцията то започва занимания с пиано. Мозъкът му започва „да чува“! Явяват се деца със зрителни увреждания, някои от които имат забележителен музикален талант! Хората в неравностойно положение имат необходимост да не бъдат отделяни от обществото. Търсят интеграцията си в него.

От участията ти в предавания на БНР разбрах, че си разгърнала още ветрилото за онези, които искат да се занимават с пиано на по-зряла възраст?

Да, открих австрийска методология за преподаване на начални клавирни умения на хора след пенсионна възраст. Европа е последователна във философията си за „образование през целия живот“. Разбрах, че човек трудно преминава през този преход – от активна работа към принудителна почивка. На конкурса през 2012 г. се явиха две австрийки над 70-годишна възраст, започнали уроци по пиано след 68-ата си година. Изумително! Но има и друг аспект. Клавирният педагог също получава нов стимул, тъй като това е много специфично занимание, даващо радост от общуването и на двете страни. Изпитвам радост да издирвам репертоар, подходящ за тези пианисти. А българският клавирен репертоар наистина е необятен. Пианото се оказва най-естествен начин за комуникация, то изразява директно личността. Собственото ти клавирно изпълнение те извежда от консумацията, от слушането. То те социализира чрез това, което твориш. Неописуемо е чувството, когато чуеш ръкоплясканията, след изпълнението си! Осъзнаваш, че си творец, че музицираш!

ЛИЦЕНЗ: CC BY-ND Creative commons: признание, без производни
Можете да разпространявате този текст свободно, ако посочите автора по обичайния начин и на обичайното за носителя място; не се разрешават промени.
Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).