Дебатът за ценностите е големият отсъстващ в предизборната надпревара

В обстановка на официален траур след два дни ще си избираме нов парламент. Дали експлозията в барутния завод в село Горни Лом не е ужасяващ знак за състоянието, в което се намира държавата ни? А то е състояние на ценностен разпад. Сега от всички телевизии се леят реки от аналитични слова, разкриващи купища нарушения в този завод, докато всевъзможни контролиращи и предписващи инстанции се оправдават, че всъщност са си свършили изрядно работата. След седмица, увлечени в следизборни сметки и комбинации в новия поток от думи на тема „кой с кого ще прави правителство”, всички ще са забравили 15-те жертви, само близките им ще си спомнят за тях, почвайки ходенето по мъките, наричащо се „процедура за получаване на помощ от държавата”. А е ясно, че експлозията е резултат не толкова на технически, колкото на дълбоки ценностни пропуски – много хора, гонени от печалбарство, егоизъм, бюрократично равнодушие, нехайство, безхаберие, просто не са си свършили работата. Не е трябвало да вършат геройства, а просто да имат чувство за дълг. Той е фундамент на морала. Когато  е на изчезване, обществото почва да се разпада. И ако се поогледаме, ще видим, че подобни случаи на  липсата на чувство за дълг, могат да се видят  навсякъде.

България посреща четвъртвековния юбилей от преврата, извършен на 10 ноември така – с избори, за които предварително се знае, че няма да решат нито един от големите въпроси на държавата и в състояние на морална разруха, на разпад на дължимото поведение на хората. То все повече се превръща в куха черупка, в наметка от любезност и лицемерие, зад които има пустота и най-вече липса на каквото и да е уважение към човека.

Това се наблюдава особено ясно в предизборния дебат, доколкото има такъв. Действително, в тази кампания ги няма гръмките компромати и бомбастичните разкрития, тя е някак вяла и приглушена. Ала тя се отличава много повече с липсите си, отколкото с това, което традиционно има в нея.

Главната липса е именно тази – липсата на дебат за достойнството на човека извън крясъците за цената на тока и ниските доходи. Цената на тока е важно  нещо, от които същностно зависи дали ще продължаваме да сме бедни или не. Въпросите за свободите и правата ни обаче са същностен въпрос.

В предизборните дискусии партиите и дума не обелиха какви са намеренията им относно разширяването на свободите на хората, ако те вземат властта. А обществото, свикнало партиите редовно да забравят това, съответно не намери за нужно да ги попита. Дали да има повече референдуми, или да няма, дали те да бъдат с повече решаваща власт и да се свикват при по-леки условия, как да се разшири местното самоуправление, да станат ли прокурорите, съдиите, местните полицейски и образователни началства избираеми, или да си остане сегашното положение на силно централизирана държава със слабо местно самоуправление – всичко това отсъстваше от предизборното говорене.

Отсъстваха и други теми – как да се овластят жените, как да се противодейства ефективно на домашното насилие, как да се „изостри” приложението на Закона за защита от дискриминация, така че от него действително да почнат да се боят потенциалните дискриминатори, защото силата на този закон не е в глобите, които се налагат за осъществена дискриминация, а в страха от последствията от дискриминирането.

За да има работеща демокрация, следва да има свобода на словото. Но страната ни трайно се настани в графата „страни с частична свобода на словото”. Но никой не забеляза във въпросите, които се обсъждаха, вяло и безжизнено, в предизборната кампания, да фигурират и тези за преодоляването на медийната концентрация, достигнала всъщност до медиен монопол, когато в ръцете на един „преуспял млад човек на 33” се намират горе-долу 90% от тиражите и почти сто процента от разпространението на печата. Тези медии, формиращи мнението на стотици хиляди, които нямат достъп до Интернет, винаги са с победителя, те са много удобни за властимащите, които и да са те, и вероятно това е причината въпросите за свободата на словото да ги нямаше в предизборния дебат.

Неотдавнашният доклад на Европейската комисия против расизма и нетолерантността (ЕКРН) с голяма тревога констатира, че у нас свободно си веят байрака няколко крайнонационалистически и дори фашистки партии и че това не среща никакво противодействие от държавата. Не е само това – държавата ни, в качеството си не толкова на силова, колкото на морална общност, не реагира адекватно и на изстъпленията в Катуница преди три години, когато разярени тълпи подпалиха къщите на един ромски мафиот (че цар Киро е мафиот няма спор, но да сте забелязали подпалени къщи на „бледолики” български мафиоти?), не реагира на етническото прочистване, извършено срещу бежанци в село Розово, отмина с безразличие безобразието родители от село Ковачевци да протестират срещу присъствието на деца на бежанци в училището им. Впрочем в това няма нищо ново – ксенофобските изстъпления (например бясната кампания срещу сирийските бежанци, „гражданските патрули” на Боян Расате, фактите, изнесени от „Амнести интернешънъл” за пребивани и ограбвани бежанци на границата) у нас редовно биват отминавани с мълчание от държавата и нейните водачи. Реагират граждани, протестират и се опитват да помагат, но държавата нито осъжда изстъпленията морално, нито прилага съответните за целта наказателни закони. У нас антирасистките клаузи в НК служат по-скоро за украшение, това е видно и от тези, които вършат зулуми и затова те, вместо да притихнат уплашени от силата на закона, проглушават все по-мощно публичното пространство с омразата си към „чуждото”.

Темата за расизма и ксенофобията също отсъстваше от предизборните дискусии. Или, ако я имаше, то беше само под формата на клетви и заплахи срещу бежанците и малцинствата. Те биваха озвучавани от „Атака” (какво да кажем за безобразния й антисемитски предизборен плакат?), от т.н. „Патриотичен фронт” и от партията на Бареков, но другите партии (с изключение на ДПС) учтиво изслушваха техните расистки „мнения” и ни най-малко не ги разобличаваха. Те знаят, че въпросните позиции не са мнения, а са всъщност престъпления, но знаеха също така, че ще изгубят избиратели, ако им се противопоставят и затова благодушно си траеха.

И на тези избори въпросът за правата на малцинствата се превърна в политическа дъвка. Никой не чу да се дискутират темите за „ромската интеграция”, ромите в тази кампания, както впрочем и в предишните, присъстваха единствено като хора, които продават гласовете си. Никой, дори и ДПС, не постави въпроса за това какви мерки за „позитивна дискриминация” трябва да се въведат, за да се изравнят шансовете на ромите и турците за участие в управлението на държавата. Вместо това бяхме свидетели на втръсналата вече игра „за” и „против” гласовете на изселниците от Турция. Те, видите ли, са „лоши”, „вредни са”, защото са, така или иначе, биха казали, ако посмеят да отговорят откровено, „Атака” и „новите” патриоти, „второкачествени” гласове, на второкачествени и опасни хора, които гласуват само за ДПС.

А ДПС, по традиция, вместо ценностно да разобличава този расистки възглед, „свири” на своята си цигулка с плашеща обикновените турци мелодия. От нея на хората в Кърджалийско, Търговищко и Шуменско става ясно, че не им е необходимо да се борят за индивидуалните си права, защото си имат колективен защитник – ДПС, без когото биха пропаднали в „робство”. Истинското преодоляване на последиците от „възродителния процес” е в развитието на етнокултурната идентичност на турците у нас, в обогатяването на културата им като част от културата на гражданската българска нация. Но българската държава не се грижи за това, а онова, което ДПС прави в областта на културата на турското малцинство, е едва забележимо, меко казано. Така правата на малцинствата, вместо да са основополагащ за демокрацията в една мултикултурна страна въпрос за дебат, се превръщат в оръжие за всяване на страх и   сплотяване на редиците: ДПС плаши „своите” с настъплението на българските националисти  и така постига скупчване около своето знаме на електоралната маса на турците. Обратно, националистите плашат „етническите българи” с опасността от „ислямизма” и от „новия поробител” и така постигат увеличение на гласовете за себе си. И двете страни са много доволни от тази неписана „сделка”, защото и двете печелят. Но отвратителното лицемерие на всичко това лъсна съвсем ясно през дните на предишния парламент, когато ДПС и „Атака”, тези на теория люти врагове, бяха във фактическа коалиция помежду си заедно с БСП, която преди 9 години, чрез тогавашния си председател  Станишев, бе заявила, че „Атака” е опасност за България, защото се родее с фашизма. Днес има един отвратителен прагматизъм, според който в името на властта можеш да се съюзиш дори и с неофашисти.

Изводът е, че големите ценностни въпроси са вън от полето на българския политически дебат. В него дискусията за правата и свободите тотално липсва. А тя би трябвало да е постоянна в едно демократично общество, защото спомага за развитието на демокрацията му. Човекът, с неговото достойнство, свобода и права е „забранена територия” за българския политически дискурс. Той е сведен единствено до важните, но крайно недостатъчни за живеенето  му въпроси около цените и доходите. Когато достойнството се сведе до доходи, под заплаха са и те самите. Но нашето общество, четвърт век след избухването на демокрацията, все още не е разбрало това. Демокрацията му беше по-скоро подарена, беше по-скоро резултат на геополитически трус, а не на вътрешен бунт, какъвто наблюдавахме в Чехия, Полша и Унгария. По същия начин демокрацията беше „спусната” и в бившия СССР – там, при липсата на спирачка, каквато у нас е Европейският съюз, се стигна до Путин и авторитарния му милитаристичен режим.

Обнадеждаващото в мрачната картина е едногодишният  протест, започнал на 14 юни 2013 г. Този протест беше за „повече морал” в политиката, а двигателите му бяха новата средна класа от образовани и либерално мислещи граждани. Искането за „повече морал” няма как да не опре в перспектива и до искане за дълбок ценностен дебат. Защото на все повече хора им става ясно и предстои да им стане още по-ясно, че „моралът в политиката” не може да се отдели от правата, от въпроса за достойнството на човека и уважението към него.

Avatar

Емил Коен

Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Повече от 20 години след 1993 г. работи в различни неправителствени правозащитни организации, работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”.