Deja vecu и краят на бежанеца

Оставката на Георги Лозанов от 25 февруари все още кънти из социалните и електронни медии и е често подправяна с думички като „достойнство,” „мъжка чест,” „героизъм” и прочее хиперболи. Нека се обърнем за миг отново към посочените от Лозанов причини за подаване на оставката му:

За да не „легализирам в електронните медии агресивната риторика на едноименната онлайн медиа, която лесно минава в регистрите на враждебната реч, макар и не непременно по расов, етнически или религиозен признак.”

От това изказване някой би заключил, че СЕМ, и в частност Лозанов, изпълняват мандата на иначе невидимата политически коректна полиция, която регистрира враждебна реч и санкционира изпълнителите ѝ. Лозанов стана герой. Според Дневник, представата на „мнозина интелектуалци” за жеста на Лозанов съвпада с гореизброените думички. Оставката на Лозанов набързо бе окачествена като протест срещу враждебната реч, пък и даже срещу тази по етнически или религиозен признак. Само две седмици по-късно в предаването „Здравей, България” по Нова ТВ, Андрей Райчев и Михаил Константинов се превъплътиха в радикализирана интелектуална версия на Динко Вълев. Радикализирана, защото ако Вълев лови мигранти „с голи ръце”, то според Константинов срещу тях трябва да се стреля. И докато Райчев почти неуловимо се опита да се разграничи от призивите към гранични убийства, консенсус цареше по всички останали въпроси. Как идват мигрантите? Под формата на „нашествие”, „нахлуваща маса”. Защо идват мигрантите? „Идват за храна и голи жени.” Искаме ли ги? „Само ако са автентични бягащи сирийци” или „ако докажат, че са образовани”. Как да се справим с тази маса: „стрелба”, „да спрем да бъдем привлекателна страна”. Не вярвам, че последното има нужда от коментар. Не само защото твърдението „България е привлекателна страна” е оксиморон, но и защото подобни стратегии са ползвани по отношение на мигрантите от поне 20 години и очевидно не работят.

Повод за тези изказвания станаха бунтовете на гръцко-македонската граница, които привлякоха вниманието ни на 29 февруари тази година, както и реакцията на Доналд Туск, който за пореден път призова „нелегалните икономически мигранти” да не идват към Европа.[1] Като че ли това затвърждаване на идеята, че само икономически мигранти се целят към границите ни се превръща в „истинност” до така степен, че може спокойно да наблюдаваме историческото свиване на понятието за бежанец. Всъщност, и по-вероятно, това което наблюдаваме е дискурсивна практика, която не само свива това понятие, но даже го изблъсква в посока на неговото изчезване. На преден план излиза втората категория от така познатата ни дихотомия истински бежанец/нелегален икономически мигрант. Чрез нея се придава ново значение както на функцията на границите на ЕС (от полу-пропускливост до абсолютна непропускливост), така и на субекта, който има възможност да търси убежище (от индивида към населението на дадени региони, които са дефинирани като опасни поради военни конфликти), която е залегнала в Европа от поне 20 години.[2] Разбира се, границите и системата за убежище постоянно менят формата си, но днес, смея да твърдя, те са радикално променени. Въпреки илюзорното противопоставяне на бюрократите на ЕС, Райчев и Константинов имат абсолютно еднакъв разказ. По-долу ще се опитам да историзирам този разказ и да очертая част от идеологическия апарат, който стои зад него.

Това да си „бежанец”, „икономически мигрант”, „търсещ убежище”, просто „мигрант” или „нелегален имигрант” не са някакви наследени отличителни качества, както предполагат разказите на Райчев и Константинов, от една страна, и на Туск, от друга. Въпросните качества са следствие на обществени отношения. Производството им следва определена историческа конюнктура, върху която ще се спра накратко в долните редове и която, както ще видим, бива радикализирана днес. Тук е важно да бъде посочено, че категориите изброени горе, заедно с подобните им „турист за социални помощи”, „мигрант по бедност” и прочие, са подкатегории на главната опозиционна двойка политически бежанец/трудов мигрант. Изследванията, насочени към развитието на институцията бежанец и управлението на бежански потоци, са изключително добре засегнати както в историческата, така и в социологическата литература и за това аз няма да се спра на тях. Тук ще обърна внимание на една специфична страна от създаването на международните режими за управление на миграцията, а именно разделянето на бежанеца от трудовия мигрант. За жалост, разказите относно това разделение са все още малко на брой. Ще разчитам изключително на Каратани, за да проследя това институционално разделение на труда спрямо управлението на движението на хора, но също така и за да насоча вниманието на читателя към представите на европейските изследователи след Втората световна война за миграцията.[3]

Според Каратани, разделението между бежанци и (икономически) мигранти е плод на конфликт, който се разгръща между, от една страна, САЩ, и ООН и Международната организация на труда (МОТ) от друга. Конфликтът следва различните виждания на двете страни относно управлението на движението на “излишъците от население” в Европа. Тогава понятието „излишъци от население” приютява всички движещи се, независимо от причините. През 1947 година, общото разбиране за „проблемите на миграцията” е, че МОТ, в сътрудничество с ООН, трябва да монополизира решенията на „проблеми от социално и икономическо естество”, що се отнася до мигриращи населения (МОТ, цитирана в Каратани). Вторичните организации (например Международната банка за развитие и възстановяване, Световната здравна организация, Организацията по прехрана и земеделие) са мислени като организации, които да контролират подобни населения при възникването на „инцидентни” ситуации (пак там). Една от тези второстепенни организации е и Подготвителната комисия на Международната организация за бежанци. Това означава, че миграцията в този момент е дефинирана в своя общ характер, а бежанството в своя инцидентен характер. Този подход към международни движения се установява трайно не единствено по отношение на бежанеца. Нека дадем пример с гастарбайтерските програми, организирани в Германия. В корена на тези програми е идеята, че в крайна сметка т.нар. гастарбайтери ще напуснат територията на Германия и няма да се установят трайно, което от своя страна би спестило пари на държавата по отношение на тяхното и на техните деца възпроизводство. Тази несъвместимост между концепцията, стояща в основата на гастарбайтерството и съществуващата практика е добре описана в основната строфа в песента на турския певец Джем Караджа, „те извикаха работници, но човеци пристигнаха”. Ако понятието за миграция препраща към нейния постоянен характер, то особеностите ѝ (напр. трансфера на работници, бежански движения) са разглеждани в тяхната инцидентност.

В крайна сметка, през 1947 година, МОТ и ООН съгласуват разделението на труда по следния начин (тук ще си позволя да цитирам надълго официалния бюлетин на МОТ в детайли):

 

  1. Компетенциите на МОТ да включват –
  2. Правата и ситуацията на мигрантите в тяхното качество на работници, като например:

(i) подбор и селекция; (ii) професионална подготовка; (iii) грижи по време на транспортирането им; (iv) заетост; (v) условия на труд; (vi) социално осигуряване; (vii) формалности във връзка със заминаването от страната на жителство и приемането в страната на местоназначение;

  1. b) като цяло, съветване и подпомагане на правителствата по отношение на програми за миграция, където МОТ е в състояние да даде своя опит.

 

  1. В компетентностите на ООН да се включва:
  2. Миграционните проблеми от гледна точка на населенията (демографски нужди, последствия и възможности);
  3. Права и ситуация на мигрантите в тяхното качество на хора с чуждо гражданство[4] като например – (i) условия на пребиваване; (ii) експулсиране, депортиране и репатриране; (iii) натурализиране; (iv) помощ в случай на немотия; (v) изпълнение на задълженията по издръжка;
  4. c) икономически и финансови аспекти на миграцията;
  5. d) политически и законови аспекти на миграционните движения в тяхната обвързаност  техните социални и икономически аспекти (МОТ, “Паметна бележка относно координирането на международната отговорност в областта на миграцията, споразумение на ниво секретариат между ООН и МОТ, 1947.30 Официален бюлетин: 419)[5]

От горната бележка, виждаме, че в първите години след ВСВ и по време на институционализирането на т.нар. бежански режими, чужденецът, като субект на управление, е отделен от мигриращия работник. В следващите няколко години, международната координация на усилията във връзка с международното движение е организирана според гореспоменатия мандат. В същото време обаче САЩ са заставени да се справят с проблемите, произтичащи от увеличаващия се брой на бегълците от Европа през 30-те и 40-те години на миналия век, едновременно с рестриктивната им политика по отношение на имиграцията. В следствие на обществения натиск, САЩ подпомагат създаването на няколко организации, сред които Междуправителствения комитет за бежанците (МКБ), Администрацията за помощ и възстановяване на ООН (АПВООН) и временната Международна организация за бежанците (МОБ) като техен наследник (пак там). МОБ е разглеждана от Каратани като конкурентна на подхода на МОТ и ООН.

Авторката прави важно уточнение, а именно, че избирателното членство като политика, залегнала в МОБ, дава възможност за изключването на Съветския блок и съответно вземането на решения без него. МОБ дефинират бежанец като „човек, който бяга по политически и религиозни причини”, не на последно място заради възможността да се обхванат тези, които напускат СССР и Източна Европа, подпомагайки външната политика на САЩ спрямо последните. Още повече, понятието бежанец е за първи път индивидуализирано, което означава, че колективната основа, заключена в предишни схващания на феномена ужким изчезва. И тук, Каратани стига до извода, че разделянето на бежанците (като субекти, чието бягство е по принуда) от мигрантите (бягащи доброволно като излишък на труда популации) е теоретично приемливо в този момент до голяма степен заради предходните две уточнения. В крайна сметка, ВКБООН поема грижата за бежанците след провала на МОТ да централизира управлението на миграцията. След Неаполската конференция през 1951, МОТ запазва „традиционната си роля” да „насърчава трудови и социални стандарти” (пак там: 535), тъй като мигрантите нямат нужда от „защита поради нарушаване на икономическите и социалните [им] права (539)” за разлика от нуждаещите се от защита бягащи по политичски причини източноевропейци.

Това разделение има пряко влияние и днес в концептуализирането на миграцията, при което търсещите убежище са разглеждани като че ли те са неспособни да се трудят. Години наред в България (и не само), на търсещите убежище им трябваше една година от подаване на молбата за убежище, за да придобият право на работа.[6] Има тонове литература относно трудови мигранти от една страна и бежанци от друга, сякаш бежанците не са субекти в отношения на пазара на труда.[7] Това произтича главно от широко разпространения методологически индивидуализъм в полето на изследванията на миграцията, който задължително разделя движението според неговия волеви или неволеви характер, като второто по някаква необяснима причина изтрива отношенията на труд от себе си. Подобни изследвания взимат за своя отправна точка законови категории и им дават епистемно предимство и наукообразна форма. Разделението на истински бежанци и икономически мигранти, за което често четем и през което оправдаваме изтласкванията и убийствата на хора по европейските граници, следва от институционалното разделение на труда спрямо тези категории, но е и тясно свързано с идеологията на икономическия либерализъм (за последното по-долу).

Дори когато се поставят под въпрос използването на законови категории за изходни точки, тези изследвания често възпроизвеждат предпоставките на дихотомията като се захващат с особеностите на бягството (напр. политически промени често означават и икономически такива) под общата рамка на миграцията, но не и с нейните идеологически предпоставки.[8] С други думи и с риск да посоча очевидното, подобни изследвания тръгват от същото място откъдето и техните привидни аналитични съперници. В следващата част ще се спра именно над идеологическите допускания, които правят една такава дихотомия възможна. Какво точно казваме, когато твърдим, че бежанците имат морален превес над икономическите мигранти?

Ако в зората на капитализма „икономическото” бива откъснато от „политическото”, то след Вт.св.в. идеолозите на миграцията радикализират тези процеси.[9] Нека накратко обясня първия процес. Стъпвайки на Маркс, и в известна степен на Полани, Елън Ууд показва как отделянето на „икономическата” сфера от политическата повлиява на начините, по които се разбира насилието, принудата. Ууд ни приканва да видим уникалността на капитализма в начините, по които „имуществените и класовите отношения, както и начините, по които функционира присвояването и разпределението на излишък, така да се каже, се освобождават от – и все пак се обслужват от – принудителните институции, които съставляват държавата, и се развиват автономно.”[10] Подобно „освобождаване” впримчва социалните отношения по двойнствен начин. Първо, присвояването на излишъка от труд изведнъж се привижда единствено в икономическата си форма и второ, политическата принуда, която преди е била видима в извличането на този труд, сега като че ли остава извън отношенията между капитала и труда.

Това разделение са крие също и в понятията „бежанец” и „икономически мигрант”. Налице е комплексна връзка между тези привидно отделни сфери, която информира формирането на либералните подходи към международното право, включително и управлението на движението. Както Пахуджа посочва в критичното си изследване на развитието на международното право след Вт. Св. в. опитите да се дефинират значенията на универсални категории разчитат на „конститутивната функция [на закона] да разработва и преработва определени проблематики или въпроси според това дали строго принадлежат на една група от институции или на друга – към тази на ‘икономическото’ или към тази на ‘политическото’”.[11]

Горното разделение са запазва в опозиционната двойка, разглеждана тук. Допреди година бежанците бяха бежанци единствено ако успеят да докажат, че бягат заради преследвания от политически характер. Днес по презумпция всички са икономически мигранти и тяхното бягство не е следствие на насилие. Това конструирано и постоянно преповтаряно разделение между бежанци и икономически мигранти има последствия за това как мислим  „глобализирания пазар” и „икономиката” като цяло. Когато описваме някого като не-истински бежанец, ние същевременно конструираме обратното на това, което съставлява политическото преследване и следователно политическото насилие. Следователно, другото на политическото насилие е „икономиката”, така както е описана в понятието за икономическия мигрант. Бягащите от безработица, бедност, отнемането на възможностите им за възпроизводство, бягат „доброволно”, вместо да се стегнат, да търпят и да преглътнат „временните провали на пазарите”. Капитализмът, в тази последователност, се оказва отношение, лишено от политическо насилие. Понятието за „икономически мигрант” неотклонно следва идеологията на икономическия либерализъм. Бихме могли да кажем, че понятието за икономически мигрант е радикализираният „икономически човек” на Адам Смит или на допусканията на Рикардо, че обществото се движи от лични интереси. Разбира се, за някои тези лични интереси могат да се крият в преследването на „голи жени, храна и вода”, а за други в преследването на „икономически облаги”.

Аз бих искала да предложа различен прочит от този на Райчев и Константинов относно това, което виждаме по границите на южните ни съседки. Два месеца след медийната препирня относно значението на думата мигрант, която в крайна сметка завърши с извода, че уронва достойнството на истинските бежанци, бягащи от Сирия и за която писах тук, политиките на апартейд по отношение на тези, които бяха набедени в икономическа миграция, се установиха трайно по границите на Европа. Първоначално тези политики проличаха през съкращението СИА – сирийци, иракчани, афганистанци като единствените достойни за закрила в Европа. Преди три седмици и непосредствено преди бунтовете на македоно-гръцката граница, буквата А бе зачеркната от това понятие, набеждавайки хиляди афганистанци в икономическа миграция. Днес вече не може да говорим за него, тъй като на Турция ѝ бе отредена да решава кой е бежанец и кой икономически мигрант. Както виждаме, миграционните категории и в частност дихотомията бежанец/икономически мигрант прилича на ластик, който включва или изключва хора от дадена категория и постоянно ги размества. Бунтовете на гарата Келети в Будапеща, на македоно-гръцката граница, гладните стачки из т.нар. центрове за задържане в голяма степен са отказ от схващането на миграцията според идеологическия устрем на либерализма.

 

[1] За подробен анализ на медийното представяне на „бежанската криза”, виж Додов (2015) тук.

[2] Поне от последната по-радикална промяна, която идва с промяната на закона за убежище в Германия и изписването на т.нар. „безопасни страни”. Тук също така искам да дам едно пояснение относно индивида като субект на убежище. Въпреки идеологията на либерализма и вклиняването на индивида като такъв субект, на практика това никога не е било постигнато и може би понятието за бежанец е най-яркия пример за невъзможността за постигане на либерална универсалност.

[3] Каратани. 2005. “How history separated refugee and migrant regimes: in search of their institutional origins. Oxford University Press.

[4] Използваната дума на английски е aliens. Благодаря на Борислав Димитров за помощта при превода на термина.

[5] Преводът е мой.

[6] Този срок е в процес на стесняване и доколкото ми е известно се предвижда да стане 3 месеца.

[7] Подобно разделение се вижда и в левите движения,които се занимават с миграция и където в мнозинството от случаите, “революционният субект” е търсен из търсещите убежище/бежанците и съпротивителните стратегиите обхващат и реагират на системите за търсене на убежище като такива без да търсят историческия им характер.

[8] виж например Stigter and Monsutti Stigter and Monsutti. 2005. В Transnational Networks: Recognizing a Regional Reality. Afghanistan Research and Evaluation Unit, Kabul.

[9] Маркс в Grundrisse, Полани във Великата Трансфомация, Ууд в Демокрация срещу Капитализъм.

[10] Преводът на цитата е на Мадлен Николова и е взет от сборника The Ellen Meiksins Wood Reader (2012). Единствената работа на Ууд преведена на български език е “Аграрният произход на капитализма”, който може да бъде намерен тук, отново в превод на Мадлен Николова.

[11] Pahuja, S. 2011. Decolonising International Law. University of Cambridge Press: Cambridge, p.10. Преводът е мой.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Рая Апостолова

Рая Апостолова е докторантка по социология и антропология в Централно-европейски университет, Будапеща, Унгария.