Дейвид Хюм, новините и бежанците

Тази публикация е създадена в рамките на проекта "Смях срещу омразата".
Тази публикация е създадена в рамките на проекта “Смях срещу омразата”.

Дейвид Хюм е шотландски философ от 18-ти век. Едно от схващанията му, които са повлияли в немалка степен на модерното познание, се отнася до причинността. Хюм настоява, че „след това” не означава „поради това”. Ние можем да опишем последователността на определени събития, но не и да кажем, че едно от тях е причина на друго. Съвременните учени са предпазливи, когато говорят за причини. Може да изглежда, че едно нещо оказва влияние на друго нещо, защото не са взети под внимание множество фактори. В статистиката връзката между определени фактори се установява със специални коефициенти; и пак винаги съществува риск да не е забелязало нещо, което би проминило цялостната картина.

Спомних си за Дейвид Хюм, когато подготвяхме стартирането на „Маргиналия” и Татяна Ваксберг ме учеше да пиша новини. Едно от най-важните неща, което научих от нея, беше, че новинарят може само да описва събития. Новинарят няма право да вади заключения и да предпоставя причинно-следствени връзки (както и да слага епитети, но това е друга тема). Когато прочете новината, читателят трябва преди всичко да разбере какво се е случило. А не как журналистът или медията го интерпретират и го оценяват.

От друга страна, познанието неизбежно зависи от гледната точка на познаващия – и в науката, и в журналистиката. Затова истинското предизвикателство е да осъзнаваме и да контролираме, доколкото е възможно, личните си позиции. В новинарството позицията проличава в детайли като подбирането и подреждането на фактите, както и извеждането на акценти. Грамотният начин в новина да се покаже, че между два факта е възможно да има връзка, е да се каже „това стана, след като…” Но „след като” не е същото като причинно-следствена връзка (макар често да внушава такава), а служи и за изясняване на по-общия контекст, в който нещо се случва.

Напоследък често мисля за Дейвид Хюм и първите си уроци по новинарство, когато чета новини, в които става дума за бежанците в Европа. От повечето български медии човек може да остане с впечатлението, че бежанците са причина за почти всичко, което се случва на Стария континент. Било с изрази като „това стана след…”, било с по-директни внушения. Така обаче, вместо да информират, медиите сеят омраза, предразсъдъци и страх.

Информацията, че Германия е осъвременила законодателството си в областта на изнасилването, идва с подчертаването, че това е станало „след Кьолн” (а за новогодишните нападения в Кьолн масово се винят бежанците, макар да има доказателства за едва неколцина бежанци, замесени в тях). И тероризмът се свързва с бежанците и със слабия контрол при приемането им, а приемането на бежанци се интерпретира като повишена заплаха от тероризъм. Резултатите от референдума за Брекзит също не биха били същите без „мигрантската криза”, ако четете нашенски медии. Противоречията между източноевропейски и западноевропейски страни пак са заради бежанците. Разбира се, последните са причина и за възхода на крайнодесните партии в Западна Европа и, разбира се, за резултатите на всички избори в Германия в последните години, които резултати са израз на провала на Меркел. А федералният канцлер се проваля, защото толерира бежанците.

Нека разгледаме тези случаи поотделно.

Вярно е, че Германия промени законодателството си за изнасилването „след Кьолн”. Но също и след като Ангела Меркел си е измила зъбите. Сега – сериозно: зад законовото регламентиране на принципа „не означава не” стои дългогодишна борба за правата на жените и на мъжете (защото в Германия изнасилването на мъже също се смята за изнасилване). Стои и промяна на ролите на половете в обществото, както и на интимните отношения. Само един детайл от промяната в немския Наказателен кодекс може да се свърже с нападенията в новогодишната нощ – по-лесното депортиране на мигранти, извършили сексуални престъпления. С доста голяма степен на условност би могла да се намери връзка с Кьолн и при дефинирането на опипването като сексуално престъпление, както и криминализирането на участието в група, извършваща сексуални посегателства (дори на хора, които не са участвали пряко, но и не са направили нищо, за да предотвратят посегателството). Но опипвания и групови нападения са се случвали и „преди Кьолн”. Всъщност голямата част от сексуалните престъпления се извършват от близки, познати, приятели, интимни партньори или съпрузи. И може да се очаква, че осъдените по силата на промените в германския Наказателен кодекс ще са най-вече сред тези групи. Не е малка вероятността сред наказаните с депортиране да се окажат повече гаджета чужденци, отколкото непознати бежанци, нападнали някого на улицата. Още повече, че практически е трудно, а понякога и невъзможно, да се депортира бежанец, когото го заплашва смърт в родината му.

Случва терористи да влизат в на територията на Европейския съюз заедно с бежанците, но те се озовават в Европа и по много други начини. Най-често са родени или отраснали в нея. А терористичните актове не се случват в Европейските страни, в които има най-много бежанци – Германия, Гърция, Италия. Френският град на Лазурния бряг Ница, в който снощи човек, каращ камион, уби над 80 души, не е типична дестинация за бежанци.

Вероятно някои британци са гласували за Брекзит от страх страната да не бъде „залята от бежанци”. Но само българите и румънците във Великобритания са повече от всички бежанци в страната, взети заедно. А сирийските бежанци, дошли в страната от 2011 г., когато ескалира кризата в Сирия, са около 5000. Нежеланието да се приемат хора, търсещи убежище, може да бъде фактор за гласуване на референдума. Но той е само един от многото други фактори, между които далеч повече се открояват примерно настроенията срещу мигрантите от Източна Европа, неприемането на идеята Европейският съюз да налага регулации (стигащо до манипулации като тези за правите краставици или изискванията за възглавници). Отвъд редица актуални поводи за гласуване в полза на Brexit, могат да се търсят основания и в устойчиви елементи на британската културна традиция, които в сегашния етап са взели връх. Разбирането, че Островът си е самодостатъчен, винаги е имало почитатели. Една от героините на последния роман на Вирджиния Улф „Между действията” например изразява съжаление, че развитието на самолетната индустрия сближава Великобритания с континента.

И без бежанците, между страните от бившия Източен блок и тези от Западна Европа съществуват редица различия – икономически, политически, социални, културни. В зависимост от контретната ситуация тези различия могат да се изразяват в едни или други напрежения. Освен това, не може да се гледа нито на страните от бившия Източен блок като на нещо единно (и като обща група, и като вътрешна диференциация във всяка от страните), нито на отношението им към бежанците.

Крайнодесните партии и организации в Европа, разбира се, експлоатират темата за бежанците. Това обаче не означава, че бежанците са причина да съществуват такива партии и да намират привърженици. Крайнодясното не си е отишло от Европа след края на Втората световна война, но доста време то е било редуцирано в главите на хората, помнещи с носталгия нацизма и фашизма (и свързващи младостта си с него, както в България мнозина идеализират социализма заради личните си спомени), както и в определени субкултури. Възходът им не ще да е без връзка с промяната в отношението към редица човешки права – например на жените, на цветнокожите, ЛГБТИ хората, на хората с увреждания, както и с процесите на европейска интеграция. „Трън в очите” на крайнодесните е и ставането на обществата много по-мигрантски и мултикултурни отпреди. Не трябва да се пренебрегва и руската пропаганда, громяща Европейския съюз и „еврогейските ценности”. „Бежанската криза” е един от многото детайли в цялостната картина.

Преди няколко месеца в повечето български медии можеше да се прочете за краха, преживяла Ангела Меркел на изборите в три от федералните области в Германия и за възхода на „Алтернатива за Германия”, както и че всичко това е заради бежанската криза. А всъщност и в трите области изборите бяха спечелени от партии, които подкрепяха политиката на Меркел за бежанците. А „Алтернатива за Германия” отбеляза ръст (в Източна Германия – очаквано повече), но никъде не победи.

В интерес на истината, новини в този дух могат да се прочетат не само в български медии (повечето български новини на международни теми са преводни, все пак). В България обаче те преобладават. От медиите в държава, в която отношението към бежанците се свежда до това колко „мигранти” са били „задържани” на границата, трудно може да се очаква друго. У нас няма как да стане новина, че близо 100 хиляди бежанци в Германия работят, около 30 хиляди са намерили работа в страната само за последната година, а притокът на бежанци е отворил десетки хиляди работни места и за германци.

Освобождаването на новините от предпоставени причинно-следствени връзки не само би ги направило по-професионални и по-добре изпълняващи основната си функция – да информират. То би било и по-адекватно към многообразния човешки свят, в който зад едно събитие стоят разнородни контексти. Лесните решения и изводи не водят до разбиране, а най-много до стереотипно мислене. А хората често действат така, както мислят.

Проектът „Смях срещу омразата. София като топос без реч на омразата“ се изпълнява с финансовата подкрепата на Столична община. Програма Европа, 2016 г. Сдружение "Маргиналия"
Проектът „Смях срещу омразата. София като топос без реч на омразата“ се изпълнява с финансовата подкрепата на Столична община.
Програма Европа, 2016 г.
Сдружение “Маргиналия”
Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.