Деноминация на историческите митове: Процесът срещу ген. Владимир Заимов

Който контролира миналото – контролира бъдещето.
Който контролира настоящето – контролира миналото.

Джордж Оруел

Избирам този банален цитат умишлено, защото в определени моменти именно баналните истини трябва да бъдат напомняни. И защото книгата, която предлагаме на вашето внимание, най-малкото има за цел да бъде остроумна.

Тя не е поредното четиво, което разказва поредната  версия и налага поредните собствени интерпретации за историческите събития и по-специално за един скандален (и до ден днешен) съдебен процес, завършил със смъртна присъда и безпрецедентен, светкавичен разстрел. Наблягам на думата пореден, защото около делото и името на ген. Владимир Заимов политическите и идеологически спекулации, наслоени през годините, наистина са много. Само за „предсмъртните му думи” са лансирани около 20 версии, а истината е една: „Умирам за България!”

Създателите на тази книга си поставиха за цел да завършат делото на дъщерята на ген. Заимов – Клавдия Заимова, която ни напусна на 1 юни 2007 г., по Божията воля в деня на разстрела на баща си – като се придържат изцяло към нейните принципи за възстановяване на историческата истина. А според тези принципи публикуването на оригиналните архивни документи и свидетелски показания трябва задължително да предхожда всяка една възможна интерпретация. Затова и тази книга бе писана толкова дълго – официалните архиви, както в България, така и в Руската федерация, бившия СССР, дълго мълчаха и отказваха достъп до информация.

Освен това създателите на книгата – автор, издател, редактори, съмишленици,  нямаха за цел да се превръщат в апологети на една конкретна историческа  личност, а по-скоро чрез неизвестни досега източници, да дадат възможност за нов прочит на значими за родната ни история събития и факти. Събития и факти, пречупени през призмата на една трагична лична съдба. Идеята ни беше да се движим от частното към общото, от персоналното към обществено значимото и се надяваме това да е достатъчно видимо за читателите. Защото такава е социално-политическата и историческа логика на нещата – един показен процес и един бързо последвал го шумно огласен разстрел на невинен човек, определено не се организират за „лично ползване”. Когато видимата цел на една присъда, издадена и приведена в изпълнение в разрез с всякакви юридически и етически норми, е общественото назидание и контрол на общественото мнение, то жертвата на тази присъда предварително е „обречена” на героизация. Героизация, от която новите властимащи, които поеха контрола над миналото и бъдещето на нацията ни след 9 септември 1944 г., удобно се възползваха. Така се стигна до парадоксалния факт тленните останки на генерала да бъдат погребвани и препогребвани общо три пъти – един път тайно и два пъти показно – винаги пряко волята на семейството му. Днес, от дистанцията на времето, този антихристиянски акт придобива смисъла на твърде зловеща метафора. Метафора, която няма как да остане само в миналото ни, тя продължава да бележи настоящето ни. Защото го препогребваха произволно, докато костите му им бяха „потребни”. После се разигра краткото синьо-червено политическо дерби и хора с еднодневни биографии, чиито единствен принос към добруването на страната ни беше т.нар. „демонтиране”,  демонтираха бронзовия бюст-паметник на генерала от парка „Заимов”  и преименуваха централния столичен булевард, който носеше неговото име. Бронзът, излят някога по фалшифицираната снимка със съветски пагони, каквито той никога не е носил, прерязан през средата, беше захвърлен на гробище за цветни метали. По молба на майка си, Михаил Заимов, внук на ген. Заимов, успя да го прибере навреме, преди да бъде претопен. Днес, завит с амбалажна хартия, остатъкът от бюст-паметника на генерала стои под стълбите на кооперацията в кв. „Лозенец”, където дълги години живееше семейството му.  Имената на „демонтажниците” вече никой не помни. Това вече не е метафора.

Това е само следствието от определени измислени през годините идеологеми, а по-важното за нас в тази книга беше търсенето на генезиса и анализа на събитията, предхождащи  процеса от 1942 г. – пак според завета на Клавдия Заимова. Така, макар и фокусирана върху този процес, книгата представя подробно, по документи,  духовното, професионално и политическо израстване на една многопланова и сложна личност. Личност, малко разбрана приживе, малко разбирана и до днес, затова и обикновено свеждана до политическо клише и обяснявана с клишета. Какво да се прави – това е единственият възможен начин, според един съвременен философ, „да вложиш много сложен свят в много малки глави”.

Документалните материали в тази книга са издирвани в продължение на почти четири десетилетия. Основната част от тях са събрани от Клавдия Заимова, която започва дейността си още през седемдесетте години на миналия век. Поради ограничения по онова време, а и дълго след това достъп до определени архивни фондове, първоначално тя започва да издирва останалите живи свидетели, преки участници в процеса от 1942 г. и да записва техните спомени, достоверността на които са удостоверени с личните им подписи.

Предсмъртното писмо на генерал Заимов, което публикуваме за пръв път, е предоставено на семейството му от архива на МВР повече от 50 години след разстрела му.

Разшифрованите телеграми от съветската легация в София до Разузнавателното управление при Генералния щаб на Червената армия в Москва са получени от Централния архив на Министерството на отбраната на Руската федерация, благодарение на неколкогодишните усилия на Михаил Заимов.

ВСИЧКИ ДОКУМЕНТИ В ТАЗИ КНИГА СЕ ПУБЛИКУВАТ ЗА ПЪРВИ ПЪТ, което я прави по своему уникална.

И именно това ни дава основание да говорим за деноминация на историческите митове. Защото въпросът не е да развенчаваме определени, експлоатирани през различни времена митологеми, като ги заменяме с нови. Само отварянето на архивите и публикуването на конкретни документи може да претендира за подобен социален жест. Историята не е фикция, тя няма право да борави с метафори и ние не можем непрекъснато да се отнасяме към нея като към изцапана салфетка, която небрежно захвърляме на масата след обилния си обяд. Това не само е вредно, това е смъртно опасно за съвременното политическо здраве на нацията.

Затова тази книга е скромен опит не да се „реабилитира” една конкретна личност, а да се реабилитира историята като такава с присъщите й регалии – факти, архивни документи, свидетелства на времето.

Доротея Монова, издател

ИЗ ПРЕДСМЪРТНОТО ПИСМО НА ГЕН. ВЛАДИМИР ЗАИМОВ

“…Ти, Анечка, знаеш какъв краен славянофил не от вчера съм бил… Когато стана германо-руският пакт, аз бях луд от радост, че се разбраха тия сили и че ние ще бъдем тяхното галено дете. Тогава – през зимата  1940-41 г., когато те бяха заедно и почнах да обяснявам в разговори на г-дата Савченко и Середа (помощник на военния аташе) какво е настроението на нашия народ. Но настъпи, уви, войната между тях. Русия стана официално наш противник, а аз продължих да ги срещам. Защо съм продължил – ето въпроса, който всички ще искат да зададат? За пари – ще викнат мнозина, които не ме познават, но вие всички виждате колко ги имахме, че постоянно бяхме в недостиг, че големите дългове… си стоят. Знайте вие – не е за пари,… а за друго нещо – за една идея, която малцина ще разберат.

Аз съм славянофил, но все заради България бих желал германската победа, защото и с германците няма да ни е добре, но без тяхна победа ще сме много зле. И сърби, и гърци да дойдат, и болшевици (заедно с наши комунисти) да дойдат – зле. А в мен се е вкоренила тая мисъл, че ще се повтори 1915-1918 г. и накрая противниците ще победят. И кой ще дойде тогава да ни съди и наказва? Ако Лондон прати гърците и сърбите – тежко ни, ако дойдат нашите от крайните квартали да горят сухо и сурово – ужас! Кой ще ги спира, кой ще се застъпва, кой ще може да прокара една възможна умереност?”

***

ОТКЪС ОТ КНИГАТА „УМИРАМ ЗА БЪЛГАРИЯ! Процесът срещу генерал Владимир Заимов от 1942 г.”
от Борислав Дичев, предстоящо издание на „Парадокс”

Vladimir-Zaimov-PRESS

Борислав Дичев e автор на множество публикации на историческа тематика. Завършил е българска филология и история през 1985 г. в СУ “Св. Климент Охридски”. Изследванията му са преди всичко върху войните за национално обединение на българския народ от 1912-1918 г., Първата световна война, периода между двете световни войни и Втората световна война. Автор е на две книги – “Генерал Георги Тановски. Воин, патриот, гражданин” (Издателство “Захари Стоянов”. София, 2003) и документалния сборник “Говори Лондон. Предавания за България през Втората световна война” (Книгоиздателска къща “Труд”. София, 2004).

ГЛАВА VIII

АРЕСТЪТ

В началото на 1942 г. във Вашингтон 26 водещи държави в света начело със САЩ, Съветския съюз и Великобритания подписват договор за всестранно сътрудничество и обединяване на икономическите и военните усилия за пълния разгром на нацизма и японския милитаризъм.

В България расте тревогата за бъдещето на страната – Хитлер трескаво се готви за пролетната офанзива на Източния фронт. България е единствената страна, член на Тристранния пакт, която не участва в бойните действия на Източния фронт. Цар Борис и правителството са подложени на скрит и явен натиск за изпращане на български войски на фронта. Вътре в страната организациите на легионерите, ратниците и др., запасни военни като генералите Христо Луков (водач на легионерите) и Никола Жеков, открито агитират за участие на България във военните действия на Изток. В дълбока тайна се подготвя посещение на цар Борис в главната квартира на Хитлер, където не се знае какво ще поиска германският диктатор.

От срещата на Владимир Заимов със словачката Стефания Шварц са минали три месеца. Забавянето на очаквания в София куриер на словашката съпротива е дълго, но не е известно дали това е предизвикало някакви съмнения у хората от съветската легация, очакващи този пратеник. Мнимият куриер – криминалният асистент Ернст Флориан, заедно с Ото Козловски, инспектор от отдела на Гестапо в Бърно, пристигат в София на 20 март 1942 г. Ото Козловски ще ръководи цялата операция. Ернст Флориан е настанен в хотел „Индустриал“. В този хотел е пребивавала и Стефания Шварц при идването си в края на 1941 г. Същия ден следобед Ернст Флориан се явява в дома на ген. Владимир Заимов с паролата „Нося Ви много здраве от Карл Михалик!“. Вечерта на 20 март Владимир Заимов и Евгени Чемширов (извикан от вуйчо си, за да превежда, тъй като мнимият „словашки куриер“ говори само немски?!), се срещат с Ернст Флориан в ресторант „Сердика“, откъдето тримата тръгват за уговорена среща със секретаря на съветското военно аташе Савченко в наетата квартира на бул. „Тотлебен“ № 2. Но Савченко така и не се появява тази вечер. След като се разделят, „куриерът“ отива право в Дирекцията на полицията, където го чакат неговият началник и директорът на полицията Христо Драголов, на които докладва всичко. На 21 март се провежда срещата със Савченко, който обяснява, че не могъл да дойде, понеже непрекъснато бил следен от полицейски агенти. Този ден пътя на Савченко е необичайно „чист“, не го следи никой, но той не е особено впечатлен. По този повод има достатъчно основания да се допусне, че в съветската легация може би вече са били наясно, че т. нар. словашки куриер всъщност е провокатор. Въпреки това от легацията не предупреждават Владимир Заимов. Предложението на руснаците е да приемат „куриера“ в съветската легация, ако се окаже невъзможно изготвянето на нови фалшиви документи за самоличност (документите, с които пристига „куриера“ в България умишлено са подправени така, че фалшификацията да се вижда с просто око). На срещата присъства и племенникът на Владимир Заимов – Евгени Чемширов, който превежда (Савченко също говори слабо немски). Решава се на другия ден следобед Евгени Чемширов и „куриерът“ да се срещнат пред едно фотоателие за направата на снимки за документите. Ернст Флориан отива отново в Дирекцията на полицията, където са се установили със своя началник Ото Козловски, и предлага да му бъде разрешено да приеме предложението на руснаците да го настанят в съветската легация. Той смята, че така ще може да проникне дълбоко в съветската разузнавателна мрежа. Не е наясно обаче, че това е контраход от страна на хората от съветската легация, които вероятно са разбрали същността на изпратения „куриер“ и с предложението си да го укрият, всъщност целят да го накарат да разкрие картите си. Неговият началник Ото Козловски и директорът на българската полиция Драголов обаче не се съгласяват. Вместо това е решено незабавно да се пристъпи към арестуването на Владимир Заимов и Евгени Чемширов. Спрямо служителите в съветската легация, имащи отношение към случая, е решено да не се предприемат никакви действия, които биха могли да „предизвикат дипломатически усложнения“. Евгени Чемширов е арестуван пред фотоателието, където трябва да се срещне с „куриера“. Владимир Заимов е задържан на 22 март 1942 г. в 16,30 ч. Арестът е извършен въз основа на полицейско нареждане за задържане, без прокурорска заповед. В следващите дни са задържани още журналистът Генчо поп Цвятков, Янко Янков, Никола Белопитов – хора, с които по един или друг повод Владимир Заимов е контактувал, без техните разговори и срещи да имат белега и характера на някаква „съзаклятническа“ или типично шпионска или разузнавателна дейност. Инженер Никола Белопитов например е арестуван чак на 26 март 1942 г. Възниква въпросът – ако Никола Белопитов е принадлежал към някаква група на информатори или сътрудници на някое разузнаване, би ли чакал толкова време, без да вземе мерки за своята безопасност и да се укрие? Вместо това, той „изчаква“ един вид арестуването си, което става няколко дни след задържането на Владимир Заимов и Евгени Чемширов. Всички са посочени от племенника на Заимов – Евгени Чемширов, който още с довеждането си в Дирекцията на полицията предлага да стане сътрудник на Гестапо. По това време чуждите радиостанции вече са съобщили за арестуването на генерал Владимир Заимов – радио Лондон съобщава за това в емисиите си на 25 март 1942 г. Арестът на Владимир Заимов е извършен в деня, в който цар Борис отпътува на посещение в главната квартира на Хитлер – заминаването става на 22 март 1942 г. в 6,30 ч. сутринта в пълна тайна. На обяд същия ден в София пристига посланикът на Германия в Турция Франц фон Папен, който трябва да присъства на срещите на Хитлер с цар Борис. Цар Борис преднамерено избягва съвместното пътуване с германския посланик и предпочита да пътува сам, обмисляйки стратегията си в преговорите с Хитлер. За да отклони евентуалното искане за българско участие на Източния фронт, цар Борис непрекъснато се позовава на опасността от нападение от страна на Турция и необходимостта да се поддържат достатъчно български войски на българо-турската граница. Цар Борис има основание да се безпокои, защото вече месеци наред слуховете за предстоящото му пътуване се носят в страната и чужбина, коментират се от световните радиостанции и в пресата. До този момент на посещение при Хитлер са били всички държавни ръководители на страните от Оста. Деликатността на ситуацията допълнително се подсилва от поредица статии във в-к „Зора“, посветени на турско-българските отношения. Директорът на вестника, Данаил Крапчев, публикува на 17.III.1942 г. статия, озаглавена „Турско-българско приятелство“, която е част от политическите коментари по повод първата годишнина от българо-турската декларация за ненападение и приятелство. Статии на същата тема във вестника публикуват Андрей Тошев – „Българи и турци“, о. з. генерал Христо Луков – „Ние и турците“. Общото заключение на тези статии е, че българо-турските отношения са стабилни и не съществува заплаха от страна на Турция спрямо сигурността на България. Това може да донесе усложнения за политиката на цар Борис, насочена към неангажиране на българската армия във военни действия, и отслабва един от главните му аргументи в полза на тази политика – позоваването на опасност от страна на Турция. За да се оцени степента на заплаха от страна на Турция, по време на посещението на цар Борис при Хитлер е извикан и посланикът на Германия в Анкара Франц фон Папен. Неслучайно, когато коментира тази сложна дипломатическа игра, радио Лондон подчертава в емисия от 24.III.1942 г. деликатното положение на България.

ИЗ ПРЕДАВАНИЯТА НА РАДИО ЛОНДОН
ЗА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ м. МАРТ 1942 г.
24.III.1942 г.
Емисия 08,10–08,20 ч.

[…]
„…Що се отнася до българското участие във войната срещу Русия, това, което интересува особено Турция, е фактът, че покрай русофилските чувства на българския народ, българското правителство представя пред Берлин и така наречената опасност от турска намеса срещу България като претекст да държи българската войска в самата страна. Бързото заминаване на Фон Папен за България, преди да се срещне с Хитлер в главната квартира, се смята в Турция, че той желае да се увери в истинността на така нареченият български страх от Турция. Тази игра на криеница между България и Германия се следи с голям интерес сред дипломатическите кръгове в Анкара. Подчертава се, че ако Германия запита Турция за нейните отношения спрямо България, няма никакво съмнение какъв ще бъде отговорът: той ще бъде, че Турция се придържа към постановките на Турско-българската декларация от м. Февруари 1941 г., и че България не трябва да се страхува от Турция.“

При пътуването си в Германия през март 1942 г. цар Борис прави необходимото, за да отстрани атаките срещу следваната от него политика и правенето на дипломация „зад гърба му“. Освен това царят пристига при Хитлер с още един аргумент в полза на неангажирането на българската войска извън Балканите – телеграмата за арестуването на генерал Владимир Заимов и съобщенията на чуждите радиостанции за този арест вече лежат пред него.

ИЗ ПРЕДАВАНИЯТА НА РАДИО ЛОНДОН
ПРЕЗ МЕСЕЦ МАРТ 1942 ГОДИНА
26.III.1942 г.
Емисия 13,45–14,00 ч.

[…]
„…Коментирайки посещението на цар Борис и това на германския посланик в Турция Фон Папен и срещата им с Хитлер, в-к „Таймс“ днес пише следното: „Вярва се изобщо, че българският цар Борис – поканен, както и Фон Папен, да чуе това, което Хитлер е пожелал да му съобщи, ще бъде заставен да изпрати български войски за пролетната офанзива срещу Русия.“ „Той може би ще се съгласи – пише в-к „Таймс“, но няма нищо друго, което да е по-малко желано от българския народ. Хитлер съзнава много ясно, че българите не ще се бият с голяма охота срещу своите братя славяни в Русия, но той желае силно да освободи колкото е възможно повече германски дивизии за пролетната си офанзива. Даже и войските, които се изпратят против тяхното желание, могат да бъдат използвани резултатно за пазенето на съобщителните линии, за изпълняване на полицейска служба по базите. Това е начинът, по който Хитлер използва главно унгарците и словаците. Може би Хитлер ще настои да получи български войски за същата задача. Българският народ обаче знае, че ако той позволи неговите войници да бъдат използвани дори и за тези цели, те освобождават германски войски за фронтовата линия и по този начин подпомагат дейно германците в борбата им срещу техните освободители.“

Радио Берлин съобщава, че цар Борис е бил приет от Хитлер в неговата главна квартира във вторник – 24 март. Съобщението прибавя, че разговорите са се водили в духа на другарството по оръжие, основано през Световната война (Първата световна война – б. м. Б. Д.) и на приятелството между Германия и България. Българският народ помни много добре нещастията, които той понесе като резултат на това „другарство по оръжие“ през миналата война и знае вече, че излиянията на германското правителство днес не са нищо друго, освен една примамка към българите да жертват плода на своя труд и дори живота си за сметка на германците и в тази война, която те не могат никога да спечелят.“

В следващите си емисии радио Лондон продължава да акцентира върху опасността от въвличане на България във войната на Източния фронт. Тази опасност не е преминала, неизвестността от изхода на преговорите между цар Борис и Хитлер засилва тревогата в обществото.

30.III.1942 г.
Емисия 13,45–14,00 ч.

„…България била в положение на война с Русия, разгласи германското радио. Почти едновременно проф. Богдан Филов заявява в Народното събрание, че България не била безучастна в борбата, която решава съдбата на Европа, и че българите трябвало да бъдат готови да понасят необходимите жертви. Болшевизмът, провиква се Филов, трябва да бъде унищожен. Какво точно е станало в срещите на цар Борис с фюрера, не се съобщава на българския народ. Истината очевидно се пази в голяма тайна. Може би Хитлер е склонил цар Борис да постави на разположение на германците около 6 дивизии, които по един или друг начин да бъдат евентуално изпратени срещу Русия. Може би Хитлер е успял да съблазни царя и правителството с обещания за известни териториални придобивки в Тракия за сметка на Турция, като по чисто германски образец обещае на Турция територии в Сирия, Ирак или Персия. Каквото и да е било извършено или казано при последните срещи в Берлин, ясно е, че германците, които никога не са били истински приятели на България, искат от нея всички необходими жертви, както сам проф. Филов казва. Нима на българския народ не се наложиха вече достатъчно жертви в името на една чужда кауза, откакто германците се настаниха като господари в България?! Ще се искат нови жертви, но за всеки съзнателен и свободолюбив българин не може да не е ясно, че тези нови жертви, под каквато и да е форма, се искат не в името на светло бъдеще за България, а в защита интересите на „Великия Райх“ – потисник на европейските народи, особено на малките държави. Дали българите ще бъдат изпратени срещу Русия на Източния фронт, или през Одрин на Чаталджа, съществува страшна опасност да пролеят още веднъж кръвта си напразно. Нека никой от вас не се мами и вярва, че ако ви пратят срещу турците, това би било в името на някакви български идеали. Не съществува по-голяма заблуда от това. Българите биха пролели кръвта си, за да отворят пътя на германците към богатата руска земя Кавказ. Достатъчни са миналите трагедии в историята на българския народ!“

31.III.1942 г.
Емисия 21,00–21,15 ч.

„…Сега ще чуете един апел до българските жени, написан от една българка, живуща в Англия, която е силно загрижена за съдбата на нейните сънародници при днешните времена: Българи! Въпреки многократните увещания, въпреки официалните опровержения от София, речта на професор Филов, която приканва българския народ да бъде готов на всички жертви, е едно явно доказателство, че цар Борис е преклонил глава пред германския си господар, и че българският народ ще бъде заставен да извърши най-голямото престъпление, като вдигне ръка срещу брата, срещу благодетеля си. Призракът на смъртта отново се е надвесил над България за трети път само в един промеждутък от 30 години. Българската младеж ще бъде принесена в жертва на безумието на управниците си, на софийските дворцови клики и на амбицията на няколко военни. Свещената българска земя ще бъде отново подложена на опустошенията и разрушенията, които носи със себе си войната. Домовете ви ще бъдат превърнати в пепелища и българската жена ще увеличи числото на милионите други жени, които хитлеровата варварщина остави без деца, направи ги вдовици и сираци. Подбудена от чувството на солидарност, което свързва всички жени по целия свят без разлика на раса и народност, аз апелирам днес към българската жена, която винаги гордо е посрещала неволите, чийто висок морал и мъжественост са добре познати. Достойната другарка на героите от епохата на нашето Възраждане – това е опората и утехата в най-трагичните моменти в нашата история. Хитлер ви отне свободата и ви превърна в роби. Той иска днес да ви отнеме мъжете и синовете и да ги превърне в оръдия на незапомнени досега престъпления. Хитлер води след себе си убийства, грабежи и позор! Жената – родена, за да създава нов живот, пазителката на семейното огнище, не може да присъства безучастно пред страданията, на които са подложени днес милиони други жени – нейни сестри. Вие не бива да си затваряте очите пред безпощадната война, която Хитлер е обявил на човечеството. Не трябва да позволите, щото страшната отговорност, която ще падне върху хитлеровите съучастници, да бъде понесена от вашите мъже, братя и синове! Хитлеровият край е неминуем, но тежко и горко на България, ако неговото поражение завари нейните чада на негова страна! За спасението на родината всеки българин, който не е подлец, който иска да заслужи името „човек“, трябва да намери в себе си силата и волята да се бори с Хитлер. Съпруги! Вие днес треперите за живота на вашите мъже и синове. Но това не е достатъчно. Вие трябва да действате! Не позволявайте на вашите близки да се бият за Хитлер! Искайте от цар Борис да върне по домовете мъжете и братята ви. Помнете, че никой и нищо не може да спаси Хитлер, че всяка жертва, дадена за него, само продължава агонията на милиони жени и деца. Хитлеровото поражение е първото условие да се прекрати тази кървава война, то е единственото средство да могат вашите синове и мъже да се отдадат на мирен труд във възродена и свободна България!“

Съвпадението между посещението на цар Борис в главната квартира на Хитлер и арестуването на генерал Владимир Заимов е повод за много коментари, догадки и анализи в дипломатическите среди в София, за положението на България като съюзник на Германия и за възможността на българската страна да бъдат предявени искания за активно военно участие на Източния фронт. Тъй като България в момента е единствената страна, член на Тристранния пакт, която не е ангажирана във военните действия на съветско-германския фронт, поведението на цар Борис при разговорите му с Хитлер се приема като изпитание на пословичното му умението ловко да се измъква от сложни ситуации. В доклада си до правителството във Виши френският военен аташе в София полковник Шабание обобщава политическото положение в България в контекста на резултатите от посещението на цар Борис в Германия (22.III.–2.IV.1942 г.) и арестуването на генерал Владимир Заимов:

„Внимателното разглеждане на официалното германско-българско комюнике относно срещата между цар Борис и райхсканцлера Хитлер, както и сравняването на информации от немската и българската преса по повод на същата среща, засилват впечатлението, че има значително разминаване между представените от страна на Фюрера към Царя на България искания и отстъпките, които последния би бил готов да направи за каузата на Оста. От една страна, информацията в немската преса се позовава с особена настоятелност на бойното другарство от последната война (става дума за Първата световна война – б. м. Б. Д.) и на задълженията, падащи се на България въз основа на взетата позиция при подписването на Тристранния пакт. От друга страна, отзвукът от българската преса дава да се разбере, че сътрудничеството на страната трябва да се ограничи до територии, които пряко я интересуват, а именно Балканите, изключвайки всякакви други региони.

В крайна сметка, правителството в София, от което Германия изглежда иска включване в основните бойни действия (т. е. бойните действия на Източния фронт – б. м. Б. Д.), сякаш желае да отговори, че е в състояние да осигури ефикасна помощ за общата кауза единствено по отношение на вторичните бойни действия на Балканите.”

По-нататък френският военен аташе обръща внимание на отзвука от арестуването на генерал Владимир Заимов и значението на този факт в разговорите на цар Борис с Хитлер, водени по време, когато се подготвя пролетната германска офанзива на Източния фронт:

„Вероятно за да засили ефекта от поведението, което Царят ще има пред немския канцлер, местната полиция е сметнала за полезно да пристъпи, в нощта преди заминаването на Царя, към значителен брой арести. Задържани са двайсетина от познатите членове на бившата Демократическа лига, измежду които о.з. генерал Заимов и полковник Колев. Лигата е противник на всякакви действия срещу славянските народи. Лично смятам, че прочутата умелост на цар Борис, както и необходимостта за Германия да не предизвиква понастоящем повече недоволство у един от най-старите си съюзници, вероятно най-верния, ще доведат до приемането в огромна степен на българските условия.“

В докладите на френското военно разузнаване в София до правителството във Виши се отбелязва тревогата в българското общество от евентуалното участие на България в бойните действия на Източния фронт и случаите на разкрити нелегални групи на забранената комунистическа партия в армията. В един от тези доклади, базирани на сведения от агентурни източници, се казва:

„Според набавени от сигурен източник сведения, комунистическата организация е създала гнезда в казармите, които са в готовност да преминат към действия при подаден сигнал. Именно в София, в казармите на 1-ви и 6-и пехотен полк, са създадени такива гнезда.“

Цитира се писмо, адресирано до цар Борис във връзка с предстоящото му посещение при Хитлер. Като автор на писмото е посочен генерал Владимир Заимов. Информацията е основана на слухове и догадки, свързани с ареста на Заимов, за което съобщават чужди радиостанции и вестници, докато българските медии запазват наложеното им мълчание до началото на процеса срещу генерала. И макар че въпросът за авторството на писмото да поставя въпроси пред изследователя, съдържанието му отразява тревогата и несигурността, царящи в българското общество от евентуално военно участие на България на Източния фронт, тревога, споделяна и от самия Заимов:

„Без да има връзка с комунистическата агитация, спомената по-горе, е интересно да се знае мнението на висши български офицери относно руския въпрос… Също така смятам да Ви дам по-долу цялото писмо, адресирано до Негово Величество Цар Борис от о. з. генерал Заимов, много известен в София с левите си убеждения. Писмото е с дата 3 април (3 април 1942 г. – б. м. Б. Д.): „Знаем, че заминаваш на посещение при Хитлер. Бъди предпазлив и не забравяй, че България се намира в много критично положение, че войната все още не е приключила и че никой не може да знае в коя посока ще се наклонят везните на победата. Постарай се да не се обвързваш с Хитлер, най-вече що се отнася до обявяване на война на Съветска Русия или за скъсване на дипломатическите отношения с нея, или за изпращане на доброволци на руския фронт.

Знаеш не по-зле от мен, че войната срещу Русия ще срещне твърде слаба подкрепа в България, ето защо не проявявай лекомисленост и липса на дискретност. Следвай примера на Турция, която прави всичко възможно, за да запази неутралитет и преди всичко изобщо не повтаряй грешките на баща ти Фердинанд, тъй като пътя на изгнанието е винаги отворен.“

Вероятно след това писмо генерал Заимов е бил арестуван и така малтретиран от полицията по време на престоя му в помещенията на Дирекцията на полицията, че понастоящем е хоспитализиран. Той е признал на полицията, че получава 15 000 месечно от съветската легация с единствената задача да работи по сближаването на двата народа. В същото време полицията е пристъпила към арестуването на полковник Крум Колев, бивш вътрешен министър в кабинета на Кимон Георгиев (19 май 1934 г.). Кабинетът бе взел властта след преврат, подкрепен от армията18 (преврат на съюза „Звено“).

Avatar

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.