Димитър Марков: У нас вместо наказателна политика има наказателен хаос

Споделете статията:

Димитър Марков е старши анализатор и директор на проект в правната програма на Центъра за изследване на демокрацията. Работи в областите права на човека, наказателно право и съдебна реформа, От 2006 г. до 2011 г. координира работата на Центъра като национален координатор за България на Мрежата срещу расизма и ксенофобията на Агенцията на ЕС за основните права, а от 2011 г. отговаря за дейността на Центъра в рамките на международната мрежа „Права, равенство и многообразие” (Rights, Equality and Diversity – RED). Има множество публикации по темите, по които работи.

Димитър Марков е един от четиримата панелисти в дискусията, организирана от Гражданската платформа за дебати и общо действие Move.bg на 2-ри декември на тема „Престъпление и наказание“ , в която участва и „Маргиналия“. (Повече информация за дискусията, както и запис от нея може да намерите на тази връзка) .

Г-н Марков, нека, както се казва, „хванем бика за рогата“, и да Ви питам направо: Има ли наказателна политика в България?

За съжаление, няма у нас наказателна политика и дълго време не е имало. Наказателното правосъдие тук се крепи на три стълба – Наказателния кодекс (НК), Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) и Закона за изпълнение на наказанията (ЗИН). Но тези три закона трябва да се обединяват от концепция за наказателната политика, в която държавата трябва да каже кое за нея е приоритет, как гледа на наказанията в България, на кого какво наказание смята да налага и по какъв начин, което у нас го няма.

В България на глава от населението стратегии и екшън планове вероятно има най-много от всички страни по света, ние сме царе на тема „стратегии“. Нима няма някоя и друга стратегия и за наказателната политика?

Имаше, но тя вече остаря. За съжаление ние сме царе и на приемането на законодателство парче по парче на и това започна още преди членството ни в Европейския съюз (ЕС), когато приехме един нов НПК, само за да ускорим приемането ни в 2007 г. в отговор на изискване на Европейската комисия (ЕК). След това, отново в отговор на критики на европейските партньори, приехме нов ЗИН, а благодарение на интензивни критики от страна на ЕК се тръгна към нов НК, но проблемът е в това, че между тези стъпки няма никакво обединяващо звено, няма обща концепция която до казва как тези инструменти ще работят заедно, да сочи крайната цел, за да се види след време дали и как тя е постигната. Всичко се прави разпокъсано, в резултат на което освен че няма ефект, цялата система се затормозва, получават се противоречия, да не говорим за съда, който е изключително затруднен да прилага тази непрекъснато променяща се материя.

Ако правилно Ви разбирам, вместо наказателна политика има голям наказателен хаос. Така ли е?

Има голям наказателен хаос, а също така и лашкане между различните приоритети. И мога да дам най-очевидния пример, той е добре известен и е свързан с чувствителната тема за притежанието на наркотици. Ако погледнем назад, ще видим точно това лашкане, ще видим, че се скача от едната в другата крайност – от пълна декриминализация към изключително сурови наказания, после се мина към някакъв междинен вариант, което ясно показва, че зад всичкото това не стои мисъл, не стои проучване как стоят нещата и как трябва да бъдат. Няма визия, която след това да бъде облечена в разпоредби. Всичко се мени на всеки три-четири години, мени се конюнктурно, под влияние на общественото мнение и много често промените имат чисто популистки характер, за да се натрупа кредит на доверие пред обществото с идеята, че ние ще преследваме една категория хора, защото те са „лоши“ и крайният резултат е хаос и скокове от крайност в крайност. Но проблемът е, че зад хаоса стоят човешки съдби – има хора, които отиват в затвора просто защото някаква промяна е била угодна на едно управление в един момент.

Този пример с криминализацията на еднократната доза е драстичен – хора отиваха в затвора за една цигара трева.

Да, така е и проблемът още не е решен. Все още имаме сравнително високи наказания, вкл. за притежаването на еднократна доза, а от друга страна прокуратурата и съдът, след първоначалното залитане, установиха, че това противоречи на елементарни принципи и на здравия смисъл и затова сега се търсят вратички в други разпоредби на закона, за да не стига въобще до наказателен процес, да се обяви случаят за „маловажен“, и всичко това се прави не за да се тушират неудачните разпоредби в НК, а за да се постигне елементарна справедливост.

Докъде се стигна с опитите да се прави нов НК?

Многобройните опити за правене на нов НК от самото им начало са изключително погрешни, според мен. НК действително е от 1968 г. Той е построен по съветски модел, според съветската представа за наказателно право. Проблемът е, че се тръгна към замяната му с нов отново под натиск отвън, без да се оцени всъщност каква част от съществуващия НК ни върши работа, каква не работи и каква част е изцяло морално остаряла и не може да съществува в 21-ви век в едно демократично общество.

НК толкова много пъти е допълван и преправян, че когато за пореден път го изменят, списъкът на измененията при публикацията в „Държавен вестник“ заема цяла страница. 

Да, а нов НК още няма и това, което според мен беше сгрешено, то е концептуално и е много важно, е, че сегашният Наказателния кодекс има една обща част, това са 93 члена, които в мнозинството си са принципни положения и те, въпреки времето на създаването си, продължават да бъдат актуални. В тази част трябва да се правят малки промени, които да я осъвременят. По нея има натрупана много съдебна практика и тя вече е довела до това, че общата част е вече хармонизиран документ, който, ако бъде „пипнат“ невнимателно, може да стане още по-голям хаос. От друга страна, като стигнем да особената част, където са отделните престъпления и наказания, там с проста „поправка“ няма да се получат нещата. Защото кръпките са толкова много и толкова противоречиви, че една поправка само ще разбърка още повече кашата.

За съжаление, през последния четвърт век нашият законодател работи по следния начин: установява, че даден въпрос е важен и следва да намери регламентация в закона. Последният пример за такава работа са поправките в Наказателния кодекс за „организираните престъпни групи“. Проблемът за тях трябваше да се атакува със средствата на наказателното право, приеха се текстове за организираната престъпност с едно изменение на НК, но тези текстове не отчетоха факта, че това е един сложен правен феномен,който се състои от взаимосвързани разпоредби, и че в НК и преди приемането на члена за „организирана престъпна група“ има положения, които се отнасят към предмета. Има други видове организирани престъпни групи, освен този, описан в споменатото нововъведение: противодържавни, групи за извършване на расистки престъпления, наркогрупи и т.н. А това въобще не беше съобразено. Приеха механично новите текстове и в резултат настъпи още по-голяма каша. Сега, поради описаните, промени става така, че много близки по съдържанието си престъпления в зависимост от субективната преценка на прокурора и съда могат да доведат до драстично разминаващи се наказания.

Мисълта ми е, че в „особената част“ на НК наистина трябва да се напишат съвсем нови текстове. И тя следва да е подредена според приоритетите на съвременното демократично общество – следва да почнем с престъпленията срещу личността и да приключим с тези срещу държавата, а не както е сега – почва се с държавата. Не е нормално сега особената част на НК да почва с „престъпления срещу републиката“. Трябва да има пълна синхронизация на наказанията, за да могат близки прояви да се третират по един и същи начин и също така много сериозна ревизия – член по член, престъпление по престъпление – кое заслужава към него да се прилага наказателното право и кое не, т.е. къде може да се мине например само с глоба. Сега има толкова много престъпления в Наказателния кодекс, че ресурсът на държавата не позволява цялата тази палитра от безспорно лоши прояви да се преследват по този начин.

Мнозина твърдят, че в сегашния НК има и абсурди.

Ако се направи преглед на съдебната практик,а лесно ще се види къде са абсурдите. Има текстове от НК, по които през последните 25 години няма нито едно дело. Да сте чували за дело за умишлено неточни теглилки например?

Освен това трябва да се осъвременят някои остарели концепции. Например сега се сблъскваме с престъпления от расистки или ксенофобски характер. Трябва да се приеме модерната концепция, възприета в цяла Европа, за т.нар. „защитен признак“, при която в началото се обяснява кой е защитеният признак и всички престъпления се третират, когато го накърняват. И когато се появи нов защитен признак, с една минимална промяна в дефиницията да се хармонизира цялата уредба. Сега например престъпления, мотивирани от расова или етническа омраза, се третират по един начин, но няма никакви текстове да речем за престъпления, мотивирани от омраза към сексуалната ориентация на някого. Нямаме и текст за наказване на престъплението „изтезание“.

В съдилищата, ако се стигне до дело срещу някого, който е изтезавал, ползват състава за „принуда“, което е съвсем различно нещо от изтезанието.

Трябва да се модернизира НК. Липсата например на този текст е резултат от това, че не се прави модерно законодателство и се пригаждат стари норми, защото ситуацията, че няма норма, не означава, че едно лошо поведение трябва да остане несанкционирано. И това е една от причините, поради които в Страсбург продължават да се произнасят присъди срещу България по чл. 3-ти от ЕКПЧОС[1]. Хубавото е, че поне сегашният екип на Министерството на правосъдието полага усилия да коригира част от причините, поради които България често бива осъждана в Страсбург, но това е труден процес. Аз съм силно притеснен, че тези корекции няма как да не минат през Народното събрание, а там през последните години наблюдаваме откровено популистки настроения и значи прогресивните реформи ще бъдат спънати.

Един от главните проблеми в наказателната система е, че там всяка мярка, която се вземе, е много непопулярна. Живеем в едно общество, което в голямата си част е нетолерантно и няма разбирането, че един извършител може да бъде превъзпитан. Като цяло у нас има силен наказателен уклон. Много притеснително е, че непрекъснато възкръсва темата за връщането на смъртното наказание и още по-лошото е, че за възстановяването на смъртната присъда говорят и хора със стабилно образование и обща култура, които чрез медиите го пропагандират. Как при подобна обществена атмосфера да се опитваш да прокараш политика например за въвеждане на алтернативите на лишаването от свобода? При това положение и Парламентът, чиято основна работа напоследък е като че ли да не загуби и това малко доверие, което има, не би се ангажирал без силен външен натиск с такива непопулярни реформи.

А какво стана с цялостния проект за нов НК, който беше завършен, когато в кабинета „Орешарски“ министър на правосъдието беше Зинаида Златанова?

Той беше започнат още при първото правителство на Бойко Борисов, две работни групи се трудиха над него, бяха привлечени всички заинтересовани и започна да се оформя един наистина добър продукт. Но въпросът е, че с идването на кабинета „Орешарски“ на власт и натиска от ЕК правителството видя в този НК най-добрия вариант да „отчете дейност“ и да се накичи с похвала от Брюксел. Затова накрая много пришпориха работата, направиха на бърза ръка един компилативен вариант, преведоха го и го пратиха в Брюксел и той влезе в мониторинговия доклад като голяма червена точка за кабинета. Още тогава прогнозирах, че в момента, в който този проект получи признание от ЕС, работата по него ще спре. Така и стана. А този проект е много добра основа, след известна доработка, за построяването на нов НК.

Като говорим за наказателна политика или по-скоро за липсата й, как бихте коментирали данните на Националния статистически институт (НСИ), че например през 2010 има 12042 души, осъдени за кражба и едва 134 души за подкуп, 112 за данъчни престъпления и ни повече, ни по-малко, а именно 13 човека за престъпления по служба? Разликата е десетки пъти, а освен това е известно, че лъвската част от осъдените за кражби са извършители на дребни кражби, т.е. са осъдени за „кокошкарски престъпления“. Вярно е, че подкупът и престъпленията по служба не са лесни за разкриване и доказване, но нима наистина те са в такива микроскопични размери?

Тази огромна „ножица“, освен на трудностите при разследването, се дължи и на две много важни неща: липсата на капацитет да се разследва тази престъпност и липса на воля да се прави това. И тя е последица от хаоса: ако се замислите колко пъти се смениха разследващите органи, правомощията им и отношенията между тях – та следствие, та полиция, сега и митниците се включват, ще ви стане ясно защо няма капацитет; това не е предпоставка да се води ефективно разследване. Таман едни служители започват да навлизат в същността на работата си, и се сменя разследващият орган!

А какво правят стотиците работещи в Националната следствена служба следователи? 

Тя дълго време беше с изключително орязани правомощия, разследваха само най-тежките престъпления и престъпленията против републиката, и следователите имаха съвсем малко натоварване.

А липсата на воля да се разследват корупционните престъпления и тези по служба е втората причина. Достатъчно е да видим любимите на ЕК „дела от висок обществен интерес“, те са 30-40 и по тях от години няма никакъв напредък – случая „Бисеров“, когото току-що  оправдаха. Такъв е случаят с тефтерчето на Златанов, или т.нар. „дело Сапард“. Това дело се точи вече повече от седем години. Германците осъдиха по него  своите хора в групата и те даже си излежаха присъдите, а у нас още нищо няма. Мога да изброя и много други примери. Те  доказват, че у нас просто липсва воля за разследване и осъждане на тези престъпления, а когато все пак са почнали, за нежелание те да се доведат докрай.

Добре, но данъкоплатците плащаме заплатите на МВР, на ДАНС, на митниците, на прокуратурата, на съда. Десетките хиляди, които работят в тези системи, получават заплати, за да разследват, обвиняват и съдят престъпниците. Ако на вас ви липсва воля да си вършите работата, вашият шеф просто ще ви уволни, нали така?

Да, но на работното място имам задачи, изпълнявам ги, изпълнението се отчита и в зависимост от това какво съм свършил, ми плащат. Но в т.нар. група на правоприлагщите органи, това го няма. Защото не е в техен интерес. От колко години се говори за т.нар. „програмно бюджетиране“, т.е. обвързването на парите с поставени цели, свършена работа и постигнат резултат, и ние сме се мъчили да го предлагаме. Но нищо не се получава. Там хората получават заплата просто затова, че са на щат. Затова те не са мотивирани да си вършат работата.

Но престъпници все пак влизат в затвора. Според официалните определения човек лежи там с цел да се превъзпита, та като си изтърпи наказанието, после да не върши нови престъпления. Знаем, че действителността е в крещящо противоречие с тази официална представа. Защо е така?

Първо, условията в голяма част от затворите са трагични. Това много пъти го е казал и Съдът в Страсбург. Освен това, както вече казахме, държавата не знае кой заслужава да отиде в затвора, колко време да стои там и каква е целта на „лежането“ в тези места. Когато това стане ясно, тогава нещата с превъзпитанието ще си дойдат на мястото. Друго нещо, което пречи на „поправянето“ на лишените от свобода, е, че почти всички държавни институции смятат, че когато лицето влезе в затвора, то повече не е тяхна грижа. Това е голяма грешка – затворниците са оставени на произвола на съдбата и на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) и абсолютно никой не полага никакви други грижи за тях.

А какво трябва да се направи за лишените от свобода?

Като оставим настрана материалните условия, които са ужасни и това, че без финансиране те не могат да се оправят, както и че финансиране за това почти няма, трябва да се извършат няколко неща. Първо – да вкарваме по-малко хора там, но такива, които са наистина извършили опасни престъпления. Второ – да работим с тях правилно – както докато са в затвора, така и когато излязат. Данните сочат, че много често излезлите от затвора извършват ново престъпление именно защото са съвсем изоставени, когато излязат. Наистина тези, на които им предстои освобождаване, минават през специална програма, целта на която е да ги подготви за живота на свобода. В затворите идват хора от бюрата по труда и осведомяват наближаващите освобождение затворници как се търси работа и какво може да се работи след излизането. Но бизнесът е съвършено незаинтересован да работи с освободени затворници.

После, сега в затворите цари огромна безработица. Преди 1989 г. всички лишени от свобода работеха, трудът е най-мощният възпитател. Сега само 10-15% от затворниците работят. И като се има предвид, че това е свързано с намаляване на наказанието, защото два работни дни се считат за три календарни, липсата на трудова заетост в затворите е изключително голям проблем. Ако не работи или не учи, затворникът прекарва цялото си време, без да прави нищо – лишен от свобода, в лоши условия, с хора, които са извършили престъпления и е ясно, че няма никакъв шанс т.нар. „възпитателна работа“ да успее без ангажиране на лишените от свобода в труд. Но това не е проблем на ГДИН, а на цялостната липса на наказателна политика у нас. По същество държавните органи смятат, че щом човекът е осъден и е влязъл в затвора, въпросът с него е приключен. Никой не се интересува как ще се работи с тези хора, как ще се стимулира бизнесът да ги наема, защото се знае, че със свидетелство за съдимост, в което пише „съден“ на практика няма кой да те вземе на работа.

Вярно е, че наскоро Министерството на правосъдието обяви пакет от законодателни промени, свързани с по-нататъшното намаляване на броя на лишените от свобода в затворите. Това заслужава положителна оценка, защото в него има заложени механизми тези затворници, които показват необходимите качества, да могат да излязат на свобода много по-бързо, отколкото сега това е възможно. В момента предсрочното освобождаване е изцяло в ръцете на ръководството на затвора, а лишеният от свобода няма възможност да поиска сам предсрочно освобождаване. С тези промени ще се облекчи и режимът на преместването на хора между различните затвори и най-вече преместването от заведение от т.нар. „закрит тип“ в друго, което е от „открит тип“. Понастоящем това е голям проблем. Основната разлика е в режима и охраната – при затворите от „открит“ тип хората имат право да работят навън, да излизат, а при другите – нямат. Понастоящем един затворник, настанен в затвор от „закрит“ тип, е много трудно да бъде преместен в другия. А такова преместване може да е награда за добро поведение и стимул.

По света отдавна и широко се прилагат наказания, които не са свързани с лишаване от свобода. Какво е положението с този вид наказания у нас?

У нас такова наказание е пробацията и с нея има сериозен проблем, който се състои в това, че тя беше въведена като наказание без лишаване от свобода, но тъй като ние сме изследвали как стоят нещата, то пробацията, при всичките й достойнства, не изпълни предназначението си, защото броят на хората, които са в затворите след въвеждането на пробацията, не падна с бройката на осъдените на това наказание. Това означава, че пробацията не „дръпна“ от тези, които са осъждани на ефективно лишаване от свобода, а от други. Това са най-често условните присъди, съдилищата вместо условни присъди дават пробация, както и някои гранични случаи, в които на съдиите лишаването от свобода им се вижда твърде тежко наказание. С други думи, тя не разтовари затворите, както се очакваше. От една страна, съдилищата не са осъзнали какво е пробацията, а от друга – има трудности, свързани с въвеждането й. Много е важно, че тя можеше да се въведе за някои видове престъпления като самостоятелно наказание, а не като алтернативно на лишаването от свобода. Това е свързано с една разпоредба, която още я има и която трябва да бъде ревизирана, а именно, че неспазването на пробационните мерки води до вкарване в затвора. Това е много спорно. Лицето веднъж е извършило престъпление, съдът е преценил, че заслужава не затвор, а пробация, налага я със съответните мерки – срещи с пробационния служител, курсове и т.н., а ако лицето – по някакви причини – спира да се среща с него, с това превръща неспазването на пробационната мярка в престъпление само по себе си, наказуемо по-тежко от онова, за което човекът е осъден на пробация.

Така че е наложително да се осъвремени това, наред с други неща, като премахването на доживотния затвор без право на замяна.

Премахването на доживотния затвор без право на замяна ще срещне, знаете това, мощен взрив на възмущение, за съжаление.

Цялостно трябва да се промени системата от наказания. Но няма визия. Ако я имаше, можеше и воля за промяна да дочакаме. Много неща трябва да се направят и най-вече по отношение на т.нар. „млади извършители“, където сме много изостанали от развитията в Европа. При тях далеч невинаги лишаването от свобода е най-добрата наказателна мярка. Системата от наказания, която в момента ползваме, е остаряла и морално, и технологично.

У нас едва прохожда т.нар. „възстановително правосъдие“, а по света то се прилага широко. При него сериозно се облекчава положението на извършителя, ако той участва в програми, които да възстановят вредите на пострадалия, това значи не само да му плати, а и извинение, срещи с него, изобщо възстановяване на нормалната социална среда на извършителя. Как стават тези неща, е разписано, има правила и европейски стандарти, не може да стане без съгласието на пострадалия и т.н. У нас е прохождащо и детското правосъдие също така.

Хаосът в наказателната политика е, според мен, нещо като фокус, в който се събират всичките пороци на съдебната ни система, за борба с които са предназначени (ако минат!) поправките в Конституцията. Но кажете ми Вие, като експерт, каква е дълбоката системна причина за язвите в нея?

Една причина и едно следствие ще посоча. Причината, чисто исторически, според мен, е в това, че преди 25 години ние се подадохме на изкушението и залитнахме от едната крайност в другата – от съдебна система тотално зависима от БКП, направихме такава, която е абсолютно независима. А след това управляващите разбраха, че който спечели тази съвсем независима съдебна власт, печели цялата държава. Веднъж капсулирала се, тя изключително трудно се поддава на реформа, тъй като властимащите, веднъж овладели чрез механизми на влияние съдебната власт, никак не искат да отстъпят това си завоевание. А „третата власт“ на всичкото отгоре е и безотчетна. Какво по-добра илюстрация за това от факта, че Главният прокурор не си е публикувал годишният доклад, което е негово законово задължение, за 2014 г., сега, когато 2015 вече свършва! А следствието е, че има огромен, тотален срив на доверието в съдебната власт, срив, който не виждаме в такива размери никъде другаде по Европа. И затова с огромно недоверие се посрещат и всички опити за нововъведения, доколкото ги има, в наказателната политика на държавата. Хората мислят, че правосъдието не си върши работата, понеже нямат доверие в него и затова смятат, че колкото по-сурово биват наказвани престъпниците, толкова ще е по-добре.

[1] Чл. 3-ти на ЕКПЧОС (Европейска конвенция за правата на човека и основните свободи) гласи: „Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание.“

Въпросите зададе: Емил Коен

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar
Емил Коен

Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Повече от 20 години след 1993 г. работи в различни неправителствени правозащитни организации, работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”.