Дългият марш на Китай към свободата

Преди двадесет и пет години, на 4 юни 1989 г., китайското движение за демокрация и права на човека беше смазано от силите за сигурност на главния площад на Пекин „Тянанмън“. Във времето, когато промяната към демокрация се носеше из света, някои видяха в кървавата разправа само една временна пречка в борбата за човешка свобода; други я разглеждаха като края, или гибелта, по пътя към демокрация. Четвърт век по-късно нито едно от двете не бе изцяло потвърдено, а надеждата за промяна остана жива.

Годината 1989 беше една шеметна година за Европа. Демократичната революция от Варшава до София, символизирана от разрушаването на Берлинската стена, която някога разделяше бившата от бъдещата столица на Германия, срутваше източноевропейските комунистически диктатури. Малко преди това в няколко азиатски и латиноамерикански държави военните диктатури бяха поели пътя към трансформация в страни с избираеми правителства. Чилийският диктатор генерал Аугусто Пиночет падна от власт, след като загуби плебисцит, който беше предназначен да продължи управлението му. Освен това промяната, предизвикана от освобождаването на Нелсън Мандела през 1990 г., след 27 години затвор, се мержелееше на хоризонта в поддържащите режима на апартейд Южна Африка и Намибия. В тази планетарна обстановка разгромът в Китай изглеждаше като нещо, което, така да се каже, „се опъваше“ на глобалната тенденция.

Разбира се, по-късните реалности невинаги отговаряха на предвижданията на революционерите. Впоследствие се оказа, че много от демократичните преходи от тази епоха ни разочароваха. Макар че може би бе сложен край на системните нарушения на правата на човека, в много държави продължава да съществува ендемична корупция, при това ръка за ръка с усилията на правителствата да смажат опонентите си и да ликвидират критиката. От друга страна, като отчитаме, че в голяма част от света по-нататъшният прогрес към демокрация и спазване на правата на човека сега изглежда е в застой, натискът на международната общност върху Китай с цел промяна на неговия курс също така намаля.

Резултатът от това е, че участниците в кампаниите за свобода в Китай както в страната, така и вън от нея, изглежда загубиха импулса си за действие. Още повече че те трябва да се съревновават със забележителните икономически успехи на страната през последните десетилетия, които често биват използвани като довод за слагане на намордник на „клеветниците“ и най-вече на онези, които критикуват политиката на правителството по отношение правата на човека.

Китайската комунистическа партия (ККП), която на практика контролира почти всички институции на държавата, не демонстрира каквито и да било признаци за оттегляне дори от частица от властта или даже за търпимо отношение към мирното несъгласие с режима. Властите изобщо не се осмеляват да снижат нивото на надзора си върху обществото и това с особена сила важи за медиите и за Интернет. Дори някои от обещаните от ККП законодателни реформи са спрени поради страха на нейните водачи, че ще загубят контрола върху обществото. Би било нереално да се очаква, че в близко време Китай ще започне политика на демократизация.

Въпреки това, ситуацията не е напълно безнадеждна. ККП и правителството не са ликвидирали напълно независимото мислене. Много китайци намират неконфронтационни пътища за обмяна на информация и идеи, както и за да изразят вижданията си по различни важни за тях обществено-политически въпроси. Дори има една много малка група хора, които разкриват информация, причиняваща неудобства на властите, а освен това издигат ясни искания, като често подлагат себе си на голям риск. Санкциите, наложени върху журналисти, юристи и други, които пресичат невидимата линия между позволеното и забраненото, често включват наказателни съдебни действия и в много случаи властите минават без никакви формалности, когато искат да осигурят спазването на предписаната линия. Но те въпреки всичко не могат да заглушат всички гласове. Нито пък ККП може да предотврати по-големи протести срещу замърсяването на околната среда, заграбването на земи, корупцията и беззаконията на различни държавни и партийни чиновници.

Това подчертава факта, че главният импулс за демократична промяна и за уважение към правата на човека невинаги идва от идеологически мотивирани дейци. Макар че е трудно да кажем какъв ще бъде начинът, по който сегашните напрежения рано или късно ще се проявят, протести като тези преди 25 години на площад „Тянанмън“ не са вероятни. Но по един или друг начин борбата за демокрация и права на човека ще продължи; тя със сигурност не е приключила преди четвърт век.

Естествено, властите могат да отбележат несъмнени успехи през последните 25 години в поддържането на еднопартийното управление. Целият свят признава Китай за велика сила. Икономиката на тази страна е втората по големина в света и по някои показатели се предвижда да надмине тази на САЩ в рамките на едно-две десетилетия. Стремителният икономически ръст извади стотици милиони китайци от мизерията и това е най-голямото постижение на борбата срещу бедността в цялата история на човечеството.

И като имаме предвид смута, отприщен след внезапния колапс на Съветския съюз през 1991 г., и последвалия провал на демокрацията там, някой може с основание да постави под съмнение намеренията на Китай да върви по пътя на постепенните реформи, а не чрез предизвикване на катаклизми, както в бившия СССР.

Въпреки това, страната не може да отхвърли сянкатана ужасните събития на 4 юни 1989 г. ККП можеше да се опита да елиминира всички споменавания за това, което се случи на площад „Тянанмън“, от страх, че може да послужи като „спусък“ за нови искания за права на човека и демокрация. Ала макар че тази годишнина ще мине без официално признание, исканията на протестиращите не са изчезнали и не могат никога да бъдат потъпкани.

 

Превод: Емил Коен

Avatar

Арие Нейер

Арие Нейер е почетен президент на Институт „Отворено общество” в Ню Йорк и е основател на най-голямата правозащитна организация в света „Human Rights Watch”.