Добре дошли в нелибералната демокрация

Един след друг наративите, които поддържат вярата във западната либерална демокрация, пропадат. Идеална финансова система? Не и след кризата от 2008 г. и след еврото. Военно превъзходство? Ирак и Афганистан положиха края и на него. Ефективни политики? Вижте задънената улица, в която се е оказал Вашингтон и извиването на ръцете в Брюксел.

Сега крайният, може би най-основополагащият наратив е изправен пред риска да се разруши. Превъзходството на либералната демокрация се корени в триумфа на 1989 г.: освобождението на Централна Европа от авторитаризма на Кремъл; излизането на Вацлав Хавел от затвора, за да заеме мястото на президент в Пражкия замък; успешният преход към демокрация чрез членството в Европейския съюз и чрез осигуряването на сигурността от страна на НАТО. Вторият процес беше особено важен за постсоциалистическите държави. Вече през 90-години на миналия век, перспективата за членство в ЕС служеше като импулс за реформа на неефективните икономики и на нефункциониращите политически системи. В същото време НАТО предостави гаранции за сигурността на новите демократични общества в Централна и Източна Европа, които бяха свидетели на руските действия, целящи да дестабилизират Молдова и Грузия през 1992 г. Тези действия имаха за резултат не само посегателство върху териториалната цялост на тези страни, но и драматично затрудняване на демократизацията в тези постсъветски държави.

За повече от десетилетие Централна Европа си оставаше маяк за начинаещите реформатори по целия свят. През 2008 г. Световната банка публикува доклад, озаглавен „Разгръщане на просперитета“, който направи извода, че „Вишеградската четворка“, т.е. Полша, Унгария, Словакия и Чехия, са създали „стабилни институции, които гарантират демокрацията, властта на закона, правата на човека, както и уважението към и защитата на малцинствата“, „функционираща пазарна икономика“ и имат „способността да поемат и да приложат ефективно задълженията, произтичащи от членството в Европейския съюз“.

Обаче днес ние се сблъскваме с Унгария, чийто премиер казва, че възнамерява да строи „нелиберална демокрация“, с президента на Чехия, който посещава антимюсюлмански митинги заедно с крайни десничари, а също и полското ръководство, което декларира, че медиите следва да правят това, което им нареди правителството. В целия регион, юриспруденцията, медиите и гражданското общество биват обекти на атака, докато станалата отново войнствена Русия разчита отново да наложи себе си.

Какво се обърка? Какво означават за бъдещето на ЕС и за сигурността на континента тези развития? Какво може и трябва да бъде направено?

Един знак за величината на преобръщането е че страната която води другите  в отката назад, е Унгария, чийто „гулаш комунизъм“ беше идеологически и икономически най-мекият, най-разхлабеният в целия съветски блок. Виктор Орбан, премиерът на тази страна, беше измежду най-видните и гръмогласни прозападни и продемократични дисиденти по времето, когато СССР още съществуваше. Някои мислеха за него като за нов Хавел, но след като дойде на власт през 2010 г., Орбан започна да действа по начин, който да му гарантира, че винаги ще притежава властта.

Първо, Орбан се втурна да прави изменения в конституцията, които му позволяват да вкара предани на себе си хора в Конституционния съд. Оттогава 11 от 15 членове на КС в Унгария бяха назначени от неговата партия ФИДЕС без каквито и да са консултации с опозицията, отваряйки си по този начин пътя за разполагане на членове на ФИДЕС на всички нива на съдебната система. След това Орбан се захвана с медиите. Обществените електронни медии бяха преструктурирани чрез налагане на контрол от страна на назначен от ФИДЕС ръководител, който също така председателства и унгарския медиен съвет (аналог на СЕМ, бел. прев.) и има властта да глобява теле- и радио-станциите, ако сметне, че те са отразили дадено събитие „небалансирано“. През 2013 г. парламентът прие поправки към унгарския закон за електронните медии, които забраняват политическите реклами в търговските медии по време на предизборни кампании. Партиите са оставени да водят кампания чрез обществените медии, които, разбира се, са във висша степен под влиянието на ФИДЕС. Правителството спря разполагането на реклами в независимите медии и частните компании, боейки се от загубване на държавните поръчки, също намалиха парите, които изразходват за реклама в тях. Понастоящем 80% от населението има достъп единствено до доминираните от ФИДЕС преса и електронни медии.

Политиката на Орбан доведе до това неправителствената правозащитна организация „Фрийдъм хауз“ в годишния си доклад през 2012 г. за „Индекс за свободата на пресата по света“ да понижи оценката си за степента на демократичност на Унгария от „свободна страна“ до „частично свободна“. Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) през 2014 г. разкритикува проведените през 2014 г. парламентарни избори в тази страна като се аргументира с това, че ФИДЕС се е радвала  на „прекомерно преимущество поради предубеденото медийно отразяване на събитията по време на предизборната кампания, което замъгли разделението между политическа партия и държавата“. Това „прекомерно преимущество не успя да спре намаляването на гласовете за ФИДЕС. В отговор Орбан добави и идеология към институционалните си мерки. Говорейки на партийно събрание през 2014 г., Орбан обяви, че „новата държава, която ние изграждаме в Унгария е нелиберална държава. Тя не премахва основополагащите принципи на либерализма като например свободата … но не прави тази идеология (т.е. либерализма, бел. прев.) централен елемент от организацията на държавата, а вместо това включва един различен, особен, национален подход“. Русия и Китай са два от моделите, които той привежда.

Практически нелибералната демокрация визира твърдението на Орбан, че Унгария е заплашена от врагове, каквито са например чуждестранните НПО-та и „националните предатели“. През пролетта на 2015 г. правителството предприе акция, наречена „национална консултация за имиграцията“, която включваше въпросник, пратен на един милион унгарци. След като излага опасения, породени от тероризма, въпросникът пита „Има хора, които мислят, че лошото управление на въпроса с имиграцията от страна на Брюксел може да е свързано с ръста на тероризма. Вие съгласен(а) ли сте с това мнение?“ Друг въпрос агитира за поддръжка на „по-строги закони по отношение на имигрантите“ и твърди, че броят на икономическите имигранти се е увеличил двайсеткратно. Междувременно други политики съчетават националистична реторика със социалистическа икономика: национализация на банки и ръст на корпоративните данъци.

Това, което Орбан постига за половин десетилетие, новото полско правителство се опитва да направи за месеци. За изборите през октомври 2015 г. партията „Право и справедливост“ изготви платформа, в която бяха включени искания за преразпределение на икономиката, параноя относно несъществуваща имиграция и католически консерватизъм. Въпреки че управляват  една от най-силните икономики в Европа, полските ръководители са окръжени от проблеми – скандал, при който стана ясно, че министри, в записи, направени тайно, са уличени в изявления, имащи разрушителен за стопанството ефект, както и в договаряне на корупционни практики и във вътрешни остри разногласия. Партията „Право и справедливост“ едва успя да постигне мнозинство в тези избори. Но в кампанията й изобщо не стана дума за недемократичните практики, които тя възнамерява да въведе след като победи в изборите.

Новият полски президент Анджей Дуда отказа да приеме клетвата на петима съдии от 15 членния полски Конституционен съд (КС), избрани от предишния парламент. Вместо тях към клетва бяха приведени петима избрани от партията „Право и справедливост“ съдии и правителството по един крайно съмнителен начин реформира КС. Освен това управляващата партия обезсили законите за държавната служба, които гарантираха конкурс за заемане на всеки ключов пост в администрацията, позволявайки за ръководители на държавните компании да бъдат назначавани верни на правителството хора, макар и без всякаква квалификация за длъжността. Законите за медиите бяха изменени така, че обществените медии да бъдат поставени под контрол на верни на партията хора, подтиквайки по този начин най-авторитетните журналисти да се оттеглят от тях. Водачът на партията Ярослав Качински, бивш премиер, няма официална роля в правителството, но упражнява власт „зад сцената“. В Словакия и в Чехия промените се правят по-фино. Политическите институции не се демонтират, но са препълнени с ксенофобска реторика, а олигарсите са пленили политиките и медиите.

Роберт Фицо, премиерът на Словакия, е водач на социалдемократическата партия, но през първия си премиерски мандат (2006-2010) беше съюзник с крайнодясната Словашка националистическа партия на Ян Слота. Слота нарича унгарците „туморно образувание върху тялото на словашката нация“, а също и „гадни, кривокраки и с монголоидни черти хора, яздещи отвратителни коне“. След като през 2012 г. Фицо за втори път стана премиер, новият му мандат беше белязан с тактическа съпротива срещу реформите като например упоритото му нежелание да направи съдебна реформа. Той просто отказва да говори пред независими електронни медии и комуникира с хората единствено чрез проправителствени станции. През 2015-16 г. словашкият премиер разгърна ксенофобска кампания, наблягаща върху отказа му да приеме бежанци в Словакия и след парламентарните избори през март тази година отново направи коалиция със Словашката националистическа партия, както и с две центристки партии.

В Чехия наследниците на Хавел не споделяха неговото посвещаване на либералната демокрация. Вацлав Клаус, който смени Хавел като президент през 2003 г., беше откровен и заядлив човек. Точно преди края на неговия втори президентски мандат през 2013 г., той даде амнистия на повече от 6000 затворници, позовавайки се на бавността на правосъдната система. Но освен че освободи и пусна отново на улицата някои относително дребни престъпници, амнистията му спря и разследванията срещу хора, които са уличени в извършването на всеизвестни случаи на злоупотреба. Сенатът на Чехия гласува за импийчмънт на Клаус, но това беше само символичен жест, защото той вече беше напуснал поста си.

Наследникът на Клаус, Милош Земан, се обърна към националистическата реторика. През бежанската криза от 2015 г. той каза: „Бежанците, които са мюсюлмани, няма да уважават чешките закони и обичаи, ще прилагат шариатът, така че неверните жени ще бъдат умъртвявани чрез замерване с камъни, а на крадците ще бъдат отсичани ръцете. През ноември същата година Земан посети антимюсюлмански митинг, организиран от крайнодесната група „Блок срещу Исляма“, заемайки там място до водача й, Мартин Конвичка, който е заплашен от присъда от три години затвор за разпалване на омраза срещу мюсюлманите, използвайки за тази цел, наред с други средства и постинги във Фейсбук за това, че мюсюлманите следва да бъдат натикани в концентрационни лагери.

Още едно будещо тревога развитие в чешката политика е възходът на Андрей Бабич, вторият по размер на богатството човек в страната. Той основа собствена политическа партия, АНО, през 2011 г., „за да се бори срещу корупцията и другите болести на политическата система“. Сега е министър на финансите в коалиционното правителство, управляващо Чехия. През 2013 г. фирмата на Бабич „Агроферт“ купи медия групата „Мафра“, което му даде голям дял от медиите в Чехия. Това развитие кара някои наблюдатели да говорят за „Берлусконизация“ на чешкото политическо пространство. Покупката на „Мафра“ подтикна най-добрите журналисти да напуснат. Един от тях, Даниел Кайзер, отиде да работи в „Ехо 24“, един нов сайт, който критикува Бабич.  В един прекрасен момент Бабич заплашително заяви, че „се надява инвеститорът на „Ехо 24“ вече да е завършил данъчната си декларация“. Адам Черни, президент на Чешката асоциация на журналистите, се страхува за независимостта на медиите: „Правната рамка не се е изменила, но системата се промени. Това ще окаже въздействие върху свободата на медиите“.

В цяла Централна Европа създаването на независими медии е крайно затруднено. За сметка на това виждаме експлозия от крайнолеви и крайнодесни медии. Те редовно лансират конспиративни теории, нападат западните либерални демокрации, разпространяват антимюсюлманска реторика и се възмущават от загубения според тях суверенитет на страните им поради наличието на ЕС. Какво е това, което прави региона възприемчив към такива нелиберални или недемократични тенденции? В известен смисъл не е справедливо да изтъкваме само Централна Европа. Глобализацията произведе както победители, така и победени, а популистки и националистически призиви към избирателите например успешно се отправят от Марин Льо Пен във Франция и от Доналд Тръмп в САЩ. Фактът, че Бабич го сравняват със Силвио Берлускони показва колко много италианският лидер направи, за да бъде вече нормален факт конфликт на интереси. А когато става дума за корупция, Гърция е в лагера на победителите в тази „дисциплина“.

В Германия също има тревожни тенденции. Основаното в края на 2014 г. социално движение „Патриотични европейци срещу ислямизацията на Запада“ (ПЕГИДА) бързо набира скорост, по-специално в родното си място Дрезден, но също и в други източно германски градове като Лайпциг например. Демонстрациите на тази организация срещу „предполагаемата ислямизация на Германия (а напоследък и в подкрепа на искането за „мир с Русия“) привличат десетки хиляди протестиращи. ПЕГИДА по-специално печели от кризата с бежанците, но съвсем не е единственото крайнодясно движение, което прави това: крайнодясната популистка „Алтернатива за Германия“ сега става третата по популярност партия в страната и вероятно ще влезе в Бундестага след федералните избори през 2017 г.

Някои особености на Централата Европа обаче са уникални. Словашкият дисидент Милан Шимечка някога описа животът по времето на комунизма като „тази комфортна несвобода, при която имащите власт знаят как спрат времето и да поддържат застоя“. Тогава нелибералността е само връщане към неотдавнашното минало на тези млади демокрации. Миналото оказва натиск върху настоящето и по други начини. Това, че Орбан беше дисидент, също както и Качински в Полша, е по-малко изненадващо за нас, защото за различните хора „свобода“ и „права“ означават различни неща: либералите подобно на Хавел се бореха за политическа свобода и права на човека, а други – за национална свобода и за национални права. По такъв начин Орбан превръща „свобода“ в ксенофобия и авторитаризъм.

Полският социолог Славомир Сиераковски предлага друго обяснение. Той твърди, че след 1989г., когато левите политики бяха силно дискредитирани, „либералните“ такива и „отвореното общество“ станаха единствената приложима политическа философия. Когато либералните партии правят грешки, което е неизбежно, алтернатива стават „нелиберални“ сили, които рекламират едно „затворено“ общество. „Вместо ляво и дясно (right) имаме само правилно (right) и грешно, остроумничи Сиераковски. (Тук става дума за непреводима игра на думи. На английски думата „right” означава както „дясно“, така и „правилно“, бел. прев.)

Завоят към нелиберализъм има също и геополитическо измерение: Владимир Путин работи за увеличаване на влиянието както на крайнолевите, така и на крайнодесните елити, а също и на антизападните движения в региона с помощта на пари, енергия и пропаганда. Много от „нелибералните“ политики на Орбан са отзвук от „консервативните“ такива, приети от режима на Путин в Русия.

Има преки връзки между Русия и главната унгарска опозиционна партия – ултрадясната партия ЙОБИК. През 2008 г. Бела Ковач, член на ЙОБИК, който учеше в Русия, организира пътуване на водача на партията Габор Вона, до Москва. От тогава водачите на тази партия редовно посещават събития и конференции в Русия и подпомага сближаването между двете държави: имаше няколко унгарски наблюдатели окупирания от Русия полуостров Крим и в източната част на Украйна през 2014 г. Сега Ковач е разследван в Унгария по обвинение в шпионаж в полза на Русия срещу институциите на ЕС.

Досега отношенията на Орбан с Москва изглежда бяха движени по-скоро от прагматизъм, отколкото от идеология. През 2014 г. Унгария внесе 89% от нефта и 57% от газта, които употребява, от Русия. Орбан обеща на избирателите, че ще намали цените на газта. За да изпълни това обещание той се нуждае от помощта на руски компании и по-специално на Газпром.

Орбан също така сключи с Русия сделка за атомната енергия, детайлите на която биват държани в тайна. През 2015 г. той прие първия транш от заем от Русия, общата стойност на който е 10 милиарда евра. Той ще бъде употребен за разширяването на атомната централа в Пак. ФИДЕС пази в тайна истинската природа на договора и всички материали по него сега представляват за период от 30 години класифицирана информация.

Когато президентът на Чехия Земан образува партията си „Граждански права“ през 2009 г., той извърши това с помощта на Мартин Ниедли, управляващ директор на „Лукойл – Чехия“, която е филиал руския нефтен гигант „Лукойл“. Риика Нисонен, изследовател в Института „Алексантери“ към Университета в Хелзинки, твърди, че „президентската кампания на Земан е получила пари от шефа на „Лукойл – Чехия“, макар че Земан настоява, че тези пари са били „лично дарение“.

След като зае поста на президент, Земан започна да си служи с буйна антизападна и проруска реторика. През 2014 г. той осъди западните санкции наложени на Русия поради анексията на Крим и войната й срещу Украйна, една позиция, която беше присъща и на предишния президент. Това беше последвано от серия от публични протести, но те имат малко влияние върху президента.

През 2014 г. чешкият сайт „АЕ новини“ публикува серия от статии, в които се твърдеше, че протестите срещу Земан по-рано през същата година са били спонсорирани от някакви американски „кукловоди“, които са дирижирали и протестите на Майдана в Киев. Този сайт описа една епична борба между чуждестранните заговорници и героичния президент Земан, обрисуван като „храбър колкото лъв“. Според сайта, той е единственият европейски политик, който защитава националните интереси на Чехия“. Тези статии направиха сензация в чешката публичност и Службата за сигурност на информацията публично заяви, че смята сайта „АЕ новини“ за „източник от опасна руска пропаганда“. Около 80 сайта, дрънкащи за теории на конспирацията, повтарящи руската пропаганда, възникнаха в Словакия и в Чехия през последните няколко години. Когато журналистите търсят кой ги поддържа, става ясно, че следата води до компании, за които няма никакви публични данни.

Какви са крайните цели на Путин в Централна Европа? Трудно е да си представим руски танкове на улиците на Прага. Но Путин може да подкопае единството на ЕС по много въпроси – от санкциите срещу Русия заради войната срещу Украйна, през въпросите, свързани с Третия енергиен пакет на ЕС, чиято цел е да отучи Европа от монополното използване на руска енергия. От тази гледна точка, новото полско правителство, което е настроено както антируски, така и антиевропейски, играе всъщност игра, която е в полза на Кремъл. Полша водеше кампанията за продължаване на споразумението за асоциация на Украйна към ЕС. Докато Полша беше образцова европейска страна, другите държави я следваха. Сега тя е станала предмет на загриженост и съвсем не е така наложително да се възприемат призивите й за твърдост към Русия.

На нивото на наратива виждаме, че колкото повече бива подкопавана идеята за либерална демокрация, толкова по-добре става за Путин. Вътре в страната, властта на Путин се опира на идеята, че няма алтернатива: той може да е корумпиран, но няма приложим европейски модел за Русия. По такъв начин пропагандата на Путин „у дома“ обича да показва водачите на Централна Европа като сближаващи се с Москва и отхвърлящи Запада. Историята за „провала“ на 1989 г. също допринася към аргумента на режима на Путин, че демокрацията по западен маниер може да не е съвместима с политическата култура на незападните европейски общества, че Западът имаше своя момент на победа, но че той е отминал и че новите демокрации следва да се съюзят с Русия.

Дотогава, докато държавите, за които иде реч, се стремяха към членство в ЕС, те имаха силен подтик да живеят в съгласие с ценностите му. Но след като вече са в него, става по-трудно да се осигурява тяхното добро поведение. Подходът на ЕС състои в това да поддържа с всички сили демокрацията и в най-незначителните подробности от регулациите. Но страни като Унгария се научиха да играят на комар с тази система. „Нелибералността е подобна на порнографията“, казва Джереми Шапиро, изследователски директор на „Европейския съвет за външни отношения“. Той казва още: „вие знаете какво е тя, когато я видите, но пък е много трудно да я дефинирате. Унгарският закон за медиите в този смисъл определено е порнографски, но всеки негов ред е взет от някой закон за медиите в друга страна от ЕС“. Орбан също се научи да играе на котка и мишка с ЕС: правейки нагли ходове за подкопаване на демократичните институции, чакайки критиката, която следва и след това отменяйки само малка част от мерките. И после същото продължава отново.

За да се спре разгръщането на друго, в унгарски стил връщане към миналото, ЕС прие през 2014 г. нов механизъм за справяне със „системни заплахи срещу върховенството на закона“. Ако страна бъде призната за виновна в това, тя може да бъде лишена от правото да гласува в ЕС. Първата фаза от този механизъм – събирането на информация за това къде е системната заплаха, беше пусната в ход против Полша. „Право и справедливост“ отговори с множество от антиевроепйски заявления, включително такива, които сравняват стъпките на ЕС с призив на германците да поставят Варшава под управление на Германия, както е било по времето на нацистката окупация на Полша. Тази реторика може да има неприятни последици за полската управляваща партия: поляците имат на европейските институции по-голямо доверие отколкото на собствените си политици. Стотици хиляди излязоха на улицата за да протестират срещу управляващите и рейтинга им „потъна“.

Но за да се движи ЕС напред, на него му е същностно необходимо да говори на поляците през главата на полското правителство, което е нещо, което той няма желание да прави. Необходимо е ЕС да изостави имиджа си на бюрократично чудовище и да покаже искрена отзивчивост към нуждите на гражданите. В рамките на по-дълъг срок е необходимо ЕС да намери начин да поддържа независими, основани на факти емисии на електронни медии в региона. Водачите на ЕС ще трябва да покажат също така и принципно лидерство.

Когато става дума за предизвикателството на Русия към ЕС, то трябва да се каже, че ЕС е в по-голяма степен объркан. Липсата на каквато и да е обща политика по сигурността или външна политика по отношение на Русия стоварва върху САЩ  – за зло или за добро – задачата да се занимават с този проблем. След руското нахлуване в Украйна САЩ подновиха своя ангажимент да поддържат НАТО и отбраната му срещу руската въоръжена агресия. Но това малко помага срещу постмодерните начини на война, които Русия предпочита. За да подкопае ЕС, да разяде „фабриката“ на западния либерализъм и да накара ЕС да се спусне в хаоса  на противопоставянето на страни от ЕС срещу други, също от ЕС, Русия няма нужда да нахлува, трябва само да подбуди вече съществуващите в ЕС патологични развития чрез разпространението на нелиберална пропаганда, чрез задълбочаването на общественото недоверие към демократичните институции, чрез подхранване на екстремистки движения и партии, чрез нарастване на зависимостта от вноса на руска  енергия и чрез изостряне на корупцията по високите етажи на властта. Следователно най-вече корупцията в Централна Европа, която често е свързана с Русия трябва да бъде разбрана като жизненоважен въпрос на сигурността за целия континент, не само защото предположенията за корупция, все едно дали са верни, или не, често се ползват с цел да дискредитира либералните демократически партии. Международните икономически институции е нужно да действат с по-добри мерки за идентифициране и санкциониране тези, които нарушават закона и най-вече онези, които използват системата на офшорното банкиране, както и други техники, които за правителствата на по-малките държави и за по-неквалифицирания им управленски апарат са трудни за разследване. Съвместната отдаденост на западните страни към каузата на енергийната сигурност също има ключове роля. Един от аргументите на Орбан е, че САЩ са го изоставили, когато се е опитвал да развие терминали за втечнен газ, които биха направили Унгария по-независима в енергийно отношение. Това го било принудило да търси начини да се приспособи към Русия.

Действието не може да дойде твърде скоро. Първото посещение на Качински в чужбина, след като „Право и справедливост“ дойдоха на власт през октомври 2015 беше, за да се срещна с Орбан, пледирайки за взаимна поддръжка срещу мерките на ЕС. В един кошмарен сценарий нелибералните държави биха могли да се съюзят, да направят нещо като шайка, окуражавайки подобни тенденции по цяла Европа. През последните 20 години Вишеградската четворка беше по целия свят  пример за преход към демокрация. Тя би могла да стане пример и за прехода от демокрацията.

Статията е публикувана на 19 август в блога на Антон Шеховцев. Публикуваме я с любезното разрешение на авторите.

 

Превод: Емил Коен

Avatar

Антон Шеховцев и Питър Померанцев

Антон Шеховцев е украинец. Той е известен специалист по европейските и руските крайнодесни двожения. Той е научен сътрудник в „Институт за евроатлантическо сътрудничество“ в Киев. Освен това е сътрудник на „Legatum Institute” във Великобритания, на „Институт за науки за човека“ в Австрия. Член е на редколегията на електронното списание със свободен достъп „Fascism: Journal of Comparative Fascist Studies“ . Питър Померанцев е журналист, носител на много журналистически награди. Украинец е по произход. Постоянен автор е на „London Review of Books“. Пише освен за това издание още и за „Файненшънъл таймс“, „Ню Йоркър“, „Уолстрийт джърнал“, Форийн полиси“, „Нюзуик“ и други издания. Консултант е на Световната банка. Живее в Лондон.