Достойнството на безпомощните

– Пантелей, чуваш ли ме? Пантелей!

Младата лекарка, която дойде с линейката, вика името на баща ми. Той не е в състояние да ѝ отговори, но успява да даде нещо като знак с очи. Насред целия ужас на ситуацията на мен ми става неудобно, че тя му говори на „ти“ и се обръща към него с малкото му име. Познавам баща си и предполагам, че в степента, в която разбира какво се случва, се чувства унизен. Той винаги се представяше с фамилното си име и говореше на „вие“, освен на хора, които смята за по-близки. Представям си го в разцвета на силите. Ако го беше срещнала тогава, в друга роля, със сигурност щеше да му говори на „вие“, а може би щеше и да се страхува от него.

Не бих могла да обвиня лекарката в липса на човечност. Напротив, тя така се вживя в състоянието на баща ми, че не искаше да вземе парите за частната линейка (които все пак бяха дадени – по настояване на не толкова емпатичния шофьор). Да се отнасяш към всички хора обаче не само с добрина, а и с уважението, което заслужават в качеството си на човешки същества, е екзотично за нашите ширини изискване.

Баща ми беше „Пантелей“ и в болницата. Когато отивах там да получа информация за него, винаги казвах името и фамилията му, а лекарите питаха: „Тук има ли някой за Пантелей?“ Естествено, това не означава, че не са добри специалисти, нито че не са положили всякакви усилия да го спасят. Просто в техния професионализъм не влиза осъзнаването на важността на фамилното име на един пенсионер, умиращ в реанимацията и неспособен да им каже каквото и да е, да стане, да се храни.

Всъщност безпомощното му състояние беше единственият фактор, който направи от баща ми добър, според родните очаквания, пациент в последните дни от живота му. Докато беше в състояние да изразява волята си, той отказваше да се примири с отношението към себе си в болниците. „Имам чувството, че не отивам на лекар, а на ветеринар“, ми каза той при един от последните ни разговори. Имаше предвид, че не получава достатъчно информация за състоянието си, а само му предписват още и още лекарства.

Преди няколко години германска студентка, дошла на стаж в България, пък сравни лекаря, който я е прегледал в болницата, с готвач: „Той не ми обясни какво ми е. Каза ми да ям хубаво българско сирене, за да ми мине.“ След опита си със здравната ни система момичето се зарече да не се връща повече в България.

В интерес на истината, има немалко лекари, които говорят на пациентите си (или поне на част от тях) на „Вие“. Има и такива, които предоставят достатъчно информация. Проблемът е, че няма гаранция на какъв ще попаднеш. Тоест – няма общ стандарт, който регламентира оказването на уважение към пациентите и зачитането на достойнството им.

Няма действащ стандарт за отношение към хората, впрочем, и за журналистите, администраторите и изобщо – в повечето професии, в които има контакт с всякакви хора. И, за разлика от баща ми, много от „потърпевшите“ смятат, че това е нормалното отношение, което им се полага. А има и такива, които и не разбират какво се случва и не могат да се защитят.

Свикнали сме медиите да ни представят възрастни хора (освен ако не са такива с висок статус в едно или друго отношение), селяни, роми, бедни хора и прочее само с малките им имена, често с определение, което се използва за роднински връзки. Баба Марийка, дядо Гошо, леля Гинка или чичо Стоян. От друга страна, на „ти“ масово се говори и на младите, може би защото не изглеждат достатъчно солидни. Самите млади хора също все повече възприемат обръщението на „ти“.

Говоренето на „ти“, само по себе си, не е проблем. То се превръща в проблем тогава, когато включва ранжиране на хората по ценност – на едни непознати и недостатъчно близки хора е нормално да говорим на „ти“, но на висшестоящи, политици и пр. – на „вие“. В Дания се говори на „ти“ практически на всички, включително ученици на учителите си и „простосмъртни“ хора на депутати. „Вие“ е форма, запазена само за най-официалната и формална комуникация.

Проблемът е още по-сериозен, когато не се очаква, че онзи, на когото говорим на „ти“, също ще ни говори на „ти“. В повечето случаи пациентите говорят на лекарите на „вие“, както и хората, посещаващи една или друга институция, говорят на служителите ѝ. В тези случаи „ти“-то не е просто неформално обръщение, а означава и друго: „докато си зависим от мен, ти стоиш по-ниско от мен“.

В по-радикалните си форми ранжирането на хората по ценност води до обезчовечаване; до възгледа, подкрепен със съответните действия, че някои хора са по-малко хора от други. „Тези деца толкова си могат“, беше казала бившата социална министърка Емилия Масларова за умиращите деца от дома в Могилино. В България има предостатъчно примери за институции – за деца без родителска грижа, за психично болни хора, за задържани чужденци и т.н. – в които отношението е нечовешко и сравнимо с това в концлагер. И без да са институционализирани, достойнството на представителите на определени социални групи перманентно се потъпква, само защото са част от тези групи.

Преди петнадесетина години моя приятелка замина за Германия, където имаше договор да обгрижва възрастни хора в старчески дом. Преди това работеше в психиатрията в областен град в България, където основните ѝ задачи бяха да скача върху буйстващи пациенти, за да ги връзва, и да асистира при прилагането на електрошокове. Разказваше, че електрошоковете били толкова силни, че пациентите „литвали“ във въздуха. В Германия изискванията за работата ѝ я вкараха в културен шок: „Представяш ли си – трябва да им благодаря за това, че са ми дали възможност да им избърша задника!“ Доста бързо оцени обаче смисъла на уважителното отношение към всички, дори и към онези, които не могат сами да отидат до тоалетната. И когато изтече договорът ѝ, не се върна в психиатрията. Не можа и да се приспособи към обичайния живот в България, впрочем.

Още в първия ред на преамбюла на Всеобщата декларация за правата на човека се казва, че всички хора притежават достойнство. Достойнството е записано и в първия член на декларацията, в който се уточнява, че всички хора са равни по достойнство и права. Не се прави изключение за пенсионерката Мария Петрова или селянина Стоян Иванов, човек, който умира в болницата или такъв с умствено увреждане, който може дори да не знае значението на думата достойнство.

Самите Мария Петрова, Стоян Иванов, Гинка Георгиева от ромската махала и т.н. едва ли очакват да се обръщат към тях на „вие“ и с фамилното им име. Но може би, ако така се бяха обръщали към тях, те щяха в по-голяма степен да имат самочувствието на хора, които имат права, а не са изначално в позицията да се надяват на нечия милост.

И за хората, които са в толкова беззащитно състояние, че не могат дори да изразят какво изпитват, също не е все едно дали към тях се отнасят по начин, който зачита достойнството им, или като към изчадия, които са живи само поради милостта на онези, които им оказват „грижи“. Дори да са в кома и съвсем да не могат да разберат, те продължават да бъдат хора. И им се полага уважение.

Баща ми все пак получи компенсация за обръщането към него на „ти“ и на малко име. Макар и посмъртно. И по парадоксален и трагикомичен начин. Когато диктуваше данните му за вътрешната документация, управителят на погребалната агенция каза: „образование – висше“. „Баща ми беше със средно специално образование“, опитах се да го поправя. „В моята агенция всички, които съм погребал, са с висше образование. Баща Ви може да не е имал висше образование, но е заслужавал да има!“ – беше категоричният отговор на управителя.

После разказа защо прави така. Навремето на баща му не са позволили да завърши и средно образование, по политически причини – бил от „кулашки“ род. И на моя баща не са позволили да учи висше заради „кулашкия“ род. Единствения път, когато получил разрешение, то пристигнало след крайния срок за записване. И така и си останал със средно специално. „Ето, виждате ли – каза управителят – заслужавал е да има висше образование!“

Разбира се, не всеки заслужава да има висше образование, макар на онзи свят това вече да няма значение. Всеки има право на образование, но не и на образователна степен. За разлика от човешкото достойнство и основните права, образованието е нещо, което се постига с лични усилия. Но за управителя на погребалната агенция, поради факта, че баща му, също като моя, е бил лишен от правото си на образование, висше образование означаваше човешко достойнство. И той искаше на всекиго, когото е погребал, да възстанови достойнството, което му е било несправедливо отнето.

„Позволи ми да възстановя каквото ти принадлежи“, казва бръснарят на Ашенбах, гримирайки лицето му, в романа „Смърт във Венеция“ на Томас Ман. „Не мисля, че достойнството е нещо, което даваш на някого. Мисля, че достойнството е нещо, което принадлежи на някого“, каза американският писател Гарт Грийнуел в интервю за „Маргиналия“. Най-безпомощните, онези, които няма как да заявят, че тяхното достойнство им принадлежи, които не могат сами да се борят за него – именно тяхното достойнство трябва да възстановяваме отново и отново.

Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.