Доц. Петя Кабакчиева: Битката с езика на омразата навлезе в политическа употреба

7029_100994443252664_6866575_n

Доц. Петя Кабакчиева е доцент и ръководител на Катедра Социология към СУ „Св. Кл. Охридски, а също и заместник председател на Българската социологическа асоциация. Тя е участник в и ръководител на много социологически изследвания. Интересите й са в областта на политическата социология – гражданско участие и формиране на идентичности, историческа социология на социализма, социални неравенства и миграционни изследвания. 

Госпожо Кабакчиева, ДПС се кани да внесе вот на недоверие заради ксенофобските и расистки изказвания на Москов. Тази партия няма да успее да събере 48 подписа под искането си за такъв вот. Дори и да успее, е ясно, че вотът няма никакъв шанс да мине. Според вас  ДПС само за политически дивиденти пред своя електорат ли прави това?

Да, безспорно искането на оставка на Петър Москов заради антиромските му изказвания е жест към реалния и потенциален електорат на ДПС. За мен любопитното е защо това искане се появява сега, повече от месец след изказването, след като спонтанното възмущение трябваше да бликне веднага. Това закъснение навежда на мисълта, че отново не сме свидетели на искрена критика на обидна реч, а на промислено политическо действие, зад което се крият неясни мотиви.

За пръв път проявите на ксенофобия и расизъм стават причина да се иска оставка на правителството. Расизмът и ксенофобията излизат от рамките на  говоренето на неправителствения сектор и стават тема за парламентаристите. Ще се превърне ли битката срещу словото на омразата  във фактор на “голямата политика”.

Уви, не.  За съжаление. Тъй като ДПС в момента изглежда да е в изолация от останалите партии, изказването на Лютви Местан постигна по-скоро обратен, затвърждаващ стигматизацията ефект в масовото съзнание, при това както за ДПС, така и за ромите. При това двойно стигматизиращ ефект. Тъй като ДПС се възприема от не малка част от българите като етническа, а и като корпоративна патронажно-клиентелистка партия, то повдигането на въпроса за етническата толерантност и речта на омразата вероятно се привижда като преутвърждаване както на етническия, така и на клиентелисткия й характер – иска да спечели и гласовете на ромите. На свой ред ромите, бивайки защитавани от партия с негативен образ сред българите, също губят. Това са допускания, не основани на изследване, и съвсем не изразяват моето собствено мнение, но от многото официални и неофициални коментари ситуацията изглежда така. Повтарям, за съжаление, защото вместо да вървим към смекчаване на етническите напрежения, към категорично осъждане на дискриминационен език, ние не просто възпроизвеждаме стереотипи, но и ги усилваме.

Не знам какво разбирате под „голяма политика“, аз по-скоро бих искала тези теми да станат част от сериозен и голям публичен дебат, ангажиращ много хора – както обикновени граждани, така и политици. С ясни позиции срещу ксенофобията, което май досега не се е случвало под предлог, че се саморазбира, че не сме расисти, като фразата е: „Ние/аз не сме расисти, но….“. И „но“то отключва серия негативни стереотипи и яростни ожесточения. Разбира се, този дебат би включил и ксенофобски и антималцинствени гласове, които никак не са малко у нас, както показват изследванията. Но ако се случи голям публичeн дебат, бих искала  да се сблъскат аргументи, да се заявят ясни позиции, включително от големите политически партии, ако щете и от вероизповеданията! Давам си сметка, че само с дебати няма да се променят масови настроения, но партиите са длъжни да заявят ясна позиция, особено тези, които са част от европейските политически платформи. Проблемът е много сериозен и вече не е само ксенофобски, а засяга и религиозно противопоставяне – ислям срещу християнство, което е много опасно и на което категорично трябва да се противостои. Отново е назряла според мен, необходимостта от въвеждане на предмет Религиознание в училище, не Вероучение, а религиознание – децата да разпознават основните постулати на различните религии, и да не се плашат от налагана или възприемана като чужда религия, а да знаят горе долу какво проповядва тя; познатото не плаши за разлика от полаганото като твърде чуждо. Тероризмът на Ислямска държава е абсолютно чужд на религиозната толерантност. И учебниците трябва да включват картинки и снимки на играещи си деца с различен цвят на кожата.

Съгласна съм. Уточнявам, че  под “голяма политика” се разбират проблемите  с икономиката, с жизненото равнище, с данъците, бюджета, със сигурността. В много по-малка степен това е сферата на политическия морал и правата на човека.  Но все пак,  въпреки  съмненията  в мотивите на това действие, всички онези /включвам разбира се либералните кръгове у нас/, за които правата на човека и върховенството на закона са основна ценност  и отправят послание за противодействието на “езика на омразата”, не следва ли те да приветстват хода на ДПС?  

Разбира се, всяка съпротива срещу езика на омразата е достоен акт за всички човеци, уважаващи правата на хората, на всички и на различни групи граждани. Тази съпротива трябва да е постоянстваща и да не е конюнктурно обусловена. Но ние дори не сме провели дебат какво е език на омразата. Големият дебат, както знаете, е дилемата език на омразата – свобода на словото. Кога се прекрачва тънката граница между свободата на словото и езика на омразата, свободата на словото за дадена група е свобода, а за друга – език на омраза, за едната група е истина, за другата дискриминация и нарушаване на права.  Случаят с кървавата саморазправа със сатиричния френски вестник Шарли Ебдо ясно показа това противопоставяне. Толерантността може ли да те постави в неутрална позиция? Коя е тя? Има ли въпрос на избор, когато свободата на словото се разчита като език на омразата, който предизвиква буквално смъртна омраза? Когато казваме „Ние сме Шарли“, ние казваме „Ние сме европейци, не сме като вас“. А милиони мюсюлмани отговарят: „А ние не приемаме вашата гавра с нас. Ние не сме като вас“.  Няма как тези две позиции да не се възприемат като цивилизационен сблъсък, и взаимната толерантност е единственото решение според мен, съчетана с безкомпромисна позиция срещу всеки акт на омраза. Получава се парадокс, но той е неизбежен – омразата към омразата спрямо различните е пътят към общото съжителство. Да се върнем към България, но това засяга всички. Недопустимо е да се приписва конкретен недостатък, престъпление като характеристика на цяла група, хората са различни, вината е персонална. Не може да опаковаш цяла група в общо, заслужаващо наказание, поведение. Може да звучи скандално, но убийците на карикатуристите не атакуваха цивилно население, като повечето терористи, атакуваха тези, които смятаха за техни брутални противници. Но не беше честен дуел, а страхливо нападение. Отвратително е да наказваш всички, цяла една група, за вменени й колективни вини.  За съжаление в България не малък брой хора вменяват колективни вини на конкретни етноси и други малцинствени групи.

Какво ще кажете за поведението на „лявата“ БСП, която отказа да подкрепи идеята на бившия си коалиционен партньор?

БСП трябва ясно да дефинира и заяви политиката си спрямо малцинствата не само на думи, но и на практика; и да работи за реална политика за интеграция. Вероятно голяма част от ромите са вярвали или са им казвали, че БСП като лява партия ще защити достойнството им и правото им на работа. Но досега всичко при тях се оказва само празна реторика и това голяма част от ромите са го усетили, и затова са потърсили друга партия, за която да гласуват. За ДПС – Движение за права и свободи. И Лютви Местан започна да откликва на тази им електорална ориентация, но с озадачаващо закъснение и отново с реторика. Чудя се коя наистина партия ще погледне сериозно на проблема с бедните роми, бедни в буквален, а не в метафоричен смисъл, и на възможността те да могат да заживеят нормално – под това се разбира не да „станат“ българи, а да имат работа, канализация, водоснабдяване, и да, да си плащат тока! Да не да се гледа на тях като на крадци, измамници, побойници и убийци.  Крадците, измамниците, побойниците, убийците са престъпници. Престъпникът е престъпник, етносът му няма никакво значение. И не случайно подчертавам бедните, и трябва да добавя, не само бедните роми,а всички бедни, за които трябва да е загрижена една лява партия.

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).