Два коментара върху десетте точки на Габриел и Щайнмайер за бежанците

Снимка: CC-BY-SA blu-news.org, Flickr

На 25 август Marginalia писа за програмната статия на германските министри Зигмар Габриел и Франк-Валтер Щайнмайер „За европейски отговор на бежанския въпрос“, публикувана във „Франкфуртер Алгемайне Зонтагцайтунг“ на 23 август. Тъй като смятаме, че както в Европа, така и в българското общество има потребност от дебат върху позицията на двамата немски политици, публикуваме два коментара по темата. Първият коментар е на Марина Лякова, която е и преводач на статията на Габриел и Щайнмайер на български език. Вторият е на Светла Енчева, която благодари за критичните бележки на Марина Лякова върху работния вариант на текста ѝ.

На предела. Коментар върху тезите на Зигмар Габриел и Франк-Валтер Щайнмайер

Марина Лякова
Марина Лякова

През 2010 г. американската политоложка Кели Грийнхил1 публикува книгата си „Оръжията на масовата миграция – насилствени депортации, принуда и външна политика“. В нея тя разгръща тезата, че достъпът до миграция е сериозен ресурс на международната арена. Отварянето на държавните граници и с товагенерирането на емиграционни вълни, може да се използва. То дълги години се е оказвало ефективно „дипломатическо оръжие” в ръцете на диктаторските режими. Ако европейските политици бяха прочели внимателно тази книга, днес може би някои неща щяха да бъдат различни.

Статията на Габриел и Щайнмайер е доказателство за поне

три провала на европейско равнище:

  • Европейските държави се оказват неспособни да се справят с външнополитическите предизвикателства, породени от конфликтите в Ирак, Сирия и северноафриканските държави, както и с промяната във външнополитическите приоритети на САЩ;

  • Европейските политики за развитие (development policy) и за ограничаване на бедността не са особено ефективни;

  • Досегашните усилия за изграждане на обща миграционна политика на ЕС не са увенчали със съществен успех.

Дискусията, която провокират Габриел и Щайнмайер с текста си, не е нова. В средите на миграционните експерти в Европа отделните точки от този програмен документ се дискутират от поне десет години. Но за първи път фигури от такъв висок политически ранг (Щайнмайер е действащ външен министър на Германия, а Габриел – вицеканцлер) говорят с прямота по тези теми. Именно затова дебатът е важен, независимо че от експертна гледна точка той е доста закъснял.

Когато двама водещи

социалдемократи пледират за отваряне на европейския пазар на труда за мигранти,

това означава, че ситуацията е наистина преломна. Традиционно близките до профсъюзите социалдемократи2 в Германия винаги са поддържали добронамерена към чужденците реторика, като обаче в същото време строго са предотвратявали повечето опити за отваряне на немския пазар на труда за чужденци. Някои могат да нарекат това „лицемерие“. За други защитата на националната работна сила от дъмпингови цени е „прагматизъм“. Презумцията на профсъюзитеедин мигрант би бил готов да работи при условия, които са неприемливи за местното население и с това – да „подбива“ цената на труда. А националните профсъюзи винаги са били загрижени за цената на работната сила. За националната цена – трансграничната профсъюзна солидарност все още е утопия в Европа на 21 век. Ако профсъюзите не бяха застинали в реторичните жестове от 20 век, може би Европа днес щеше да бъде различна.

Тезите на Габриел и Щайнмайер пораждат множество въпроси:

1. Как да се реформира съществуващата система за приемане на търсещи убежище в страните-членки на ЕС? Дъблинската система3 е практически неефективнатова от години е добре известно на експертите. В настоящата криза обаче пробойните й се виждат още по-ясно. Но не бяха ли немските политици от 90-те годни онези, които положиха основите на Дъблинските механизми? Малцина помнят, че „бежанският компромис“ от 1993 г., който беше приет от германския парламент, въведе правилото, на първо време в германското национално законодателство, че хора, преминаващи през т.нар. „сигурни страни“, не могат да бъдат приемани и третирани като бежанци в Германия, а следва да бъдат връщани в страните през които са преминали, където да получат бежански статут. Въпреки че Германия има едно от най-хуманните правила за даване на убежище – в чл. 16 на Конституцията е фиксирано, че „политически преследваните имат правото на убежище“ – на практика след промените от 1993 г. възможността за получаване на убежище беше масивно ограничена. Защото единственият начин да влезеш в Германия, без да преминеш през „сигурна страна“, е да разполагаш с… космически кораб. В процеса на разширяване на ЕС Германия на практика се обгради със „сигурни страни“4. И по дипломатически път направи принципите на „бежанския компромис“ от 1993 г. валидни за целия ЕС – за търсещите убежище отговаря страната, през която те са влезли в Европа. Понастоящем обаче тези „сигурни страни“ не могат да се справят с предизвикателствата на всекидневно търсещите закрила хора. И просто ги пропускат да преминат в посока Германия, Холандия, Швеция и Англия. Там, където бежанците най-много биха искали да отидат, но по Дъблинските правила никога не биха могли да се окажат.

Несъмнено е нужна реформа на Дъблинските правила, както и нов начин на разпределяне на отговорностите на отделните държави при приемане на бежанци. Габриел и Щайнмайер предлагат централизирано отчитане на “възможностите” (Leistungsfähigkeit) на отделните държави от ЕС, спрямо които ще се определят квотите за приемане на търсещи убежище. Но как ще става това отчитане? Кой ще го извърши? На базата на какви статистики? И няма ли отделните европейски държави да се изкарат статистически по-бедни, за да получат по-ниска квота? Въпроси, които Щайнмайер и Габриел премълчават.

2. Регистрирането и асистирането на бежанци още от самата граница, което Габриел и Щайнмайер предлагат, е много важен, но половинчат подход. Защото се отнася до тези, които са се „добрали“ по някакъв начин до територията на Европа. Преди години в експертните среди се дебатираше създаването на приемни центрове извън границите на ЕС, например в Турция и в държавите от Северна Африка. Идеята беше в тези приемни центрове европейски експерти да преценяват кой от желаещите да мигрира отговаря на условията да бъде бежанец и кой е икономически мигрант. И съответно – да получи или не разрешение за миграция още извън територията на Европа. По този начин щеше да се избегне рискованото нерегламентирано прекосяване на Средиземно море, за което хиляди плащат с живота си. Идеята беше отхвърлена най-вече заради липсата на регулярни трудови пътеки за миграция. Ако те не съществуват, никой няма да си губи времето да подава документи в приемните центрове. Създаването на такива пътеки обаче би сработило само в отделни страни или пазарни сегменти на ЕС, в които има недостиг на работна сила. Но не в държави с висока безработица.

Понастоящем тези идея на практика не може да се реализира. Най-вече, защото някои от държавите, в които приемни центрове можеха да бъдат изградени, отдавна не отговарят на дефиницията за „държава“ (например Либия). Затова и предложението на Габриел и Щайнмайер се ограничава в управление на последствията.

3. В текста се отделя специално внимание на ролята на външната политика. Предоставянето на техническа и финансова подкрепа на държави, към които ще се репатрират нямащите право на убежище, означава две неща. Първо, че много от сега идващите, дори да нямат право на убежище, ще останат в Европа, защото може да се окаже, че с държавата на произход договор за репатриране няма и съответно – тя отказва да ги приеме5. Второ, договорите за репатриране имат своя цена. Тя добре се знае от приемащите държави. Те ще поискат нещо в замяна на условието за репатриране. „Техническата и финансова подкрепа“, за която говорят Щайнмайер и Габриел, е красив евфемизъм за принудата, пред която Европа ще бъде изправена – да кооперира с диктаторски режими на най-различни равнища – от доставка на оръжия, до затваряне на очите пред нехуманното третиране на разномислещи.

4. Помощта за държавите, разположени по външната граница на ЕС, които посрещат наймного бежанци, е особено важна, но не помалко важна е помощта за отделните общини във вътрешността на Европа. Държавите от северозападна Европа засега се справят, но много от бежанците са настанени в палатки и в училища. Учебната година предстои да започне, а през зимата хората няма как да оцелеят в палатки. Загледани в ситуацията в Кос и в Гевгелия, европейските медии често пропускат факта, че ситуацията с настаняването на бежанците в Западна Европа също не е много розова. С нарастване на броя търсещи убежище и расистките викове стават все поотчетливи. И ако в Германия те до момента се ограничават до отделни, но съвсем не безобидни действия на лумпени6, то в някои държави отхвърлянето на търсещи убежище е институционално – в Словакия държавата иска да приема само християни, а в Унгария – да прегради границата със Сърбия с бодлива тел.

5. Габриел и Щайнмайер апелират за създаване на пространство, в което на бежанците се гарантира еднакъв стандарт в целия ЕС. Но как това е възможно, преди да сме създали пространство, в което гражданите на ЕС се ползват с поне сходен стандарт? С други думи, когато поставяме въпроса за достойнството на бежанците, може ли да го разглеждаме извън въпроса за достойнството на гражданите на ЕС? Въпросът може да звучи на пръв поглед популистки, но как гражданите на една държава ще бъдат мотивирани да подкрепят отделянето на допълнителни средства от своите данъци, за да гарантират определен стандарт на бежанците, предписан от ЕС? Конкретно, как тази политика би се приела например от българските учители, които печелят на месец 800 лева? Кой от каква позиция определя какво е достойно?

Габриел и Щайнмайер ще бъдат критикувани на много равнища – от профсъюзите и от найлевите си партийни другари – за лансиране на идеята за отваряне на пазара на труда за мигранти. От консерваторите – за „наводняването на Германия“ с бежанци. От северните и северозападни европейски държави – заради идеята за квотен принцип при разпределянето на мигрантите. От ляволибералните интелектуалци и от правозащитните организации – за имплицираната готовност да се кооперира с диктаторски режими.

Ключовият въпрос е: съществуват ли други опции и кои са те?

Ако найважното в тази криза е да запазим „хуманитарното наследство на Европа, нашия европейски човешки идеал“, то не е ли редно първо да се попитаме кои са изобщо европейските ценности, зад които всички ние стоим? Кое ни обединява въпреки всички различия? И от кое при никакви обстоятелства не бихме отстъпили? За кои ценности сме готови да се откажем от хляба си? Кои противоречия можем да понесем и кои са неприемливи, защото разрушават същността на това, което (мислим, че) е Европа? Ако не отговорим на тези въпроси по убедителен начин, то заплахата е, „европейските ценности“ да се превърнат в клише и в опаковка на един свят, в който всичко е възможно, но нищо не е задължително. Свят, в който благоденствието се използва без мяра от малцина, които могат да си го позволят, ограждайки себе си и найблизките си с все повисоки зидове. Европа е на предела – и морално, и финансово.

1 Greenhill, K. M. (2010) Weapons of Mass Migration: Forced Displacement, Coercion, and Foreign Policy. Ithaca, NY: Cornell University Press.

2 Зигмар Габриел и ФранкВалтер Щайнмайер са членове и водещи фигури в Германската социалдемократическа партия, която понастоящем е коалиционен партньор в правителството на ръководената от Ангела Меркел Християндемократическа партия. Щайнмайер е бил ръководител на парламентарната група на социалдемократите (2009-2013г.), а Габриел понастоящем е председател на Германската социалдемократическа партия.

3 Системата, по която в момента в границите на отделните национални държавичленки на ЕС се разпределят търсещите убежище. Основният принцип на Дъблинската система е, че търсещите убежище се разпределят в страните, в които първи са прекосили външна граница на ЕС.

4 Според немското законодателство като “сигурни страни” се определят страните-членки на ЕС, а също Швейцария и Норвегия.

5 Списък на понастоящем действащите споразумения за приемне на репатрирани чужденци: http://www.asyl.net/fileadmin/user_upload/gesetzetexte/RueckkehrFluechtlinge.pdf

6 От началото на годината умишлено подпалени са 20 сгради, в които е трябвало да бъдат настанени бежанци.

Добри пожелания или стъпка към обръщането на една тенденция?

Светла Енчева

Общи бележки

Статията на Зигмар Габриел и Франк-Валтер Щайнмайер е събитие. Най-малкото поради това, че радикално сменя тона, с който преобладаващо се говори в Европа за бежанците, включително и на политическо равнище. Бежанците се схващат на първо място като хора, чието човешко достойнство трябва да бъде уважавано и които са избягали от родината си по основателни причини, а не като „напаст“, „бреме“, „терористи“ и предизвикателство към националната сигурност. Важно е, че това се случва в именно Германия, която приема 40% от всички бежанци в Европа и тази година се готви за 800 000 бежанци. И която, освен това, е една от страните, в най-голяма степен задаващи европейския тон.

Също така, позицията не е отправена от някакви маргинални политици – единият от авторите ѝ е вицеканцлер и министър на икономиката, другият – външен министър. Тоест – става дума за хора с реална власт, които не приказват просто ей така. Тук трябва да спомена и че позицията се вписва в тенденция, която наблюдавам в последно време в Германия – държавата решително да се противопоставя на ксенофобията и неонацистките антибежански изцепки – както с осъждането им, така и с публични кампании, с които да създава добър образ на бежанците и позитивно отношение към тях. Разбира се, след Втората световна война в Германия са изградени силни традиции за противопоставяне на омразата (за разлика от България например). Въпреки това, съществуват и достатъчно „политически коректни“ форми на ксенофобия спрямо бежанците. Германия се разграничава и от тях.

Много е важно да има и такъв политически дискурс за бежанците. Не казвам, че той веднага и с магическа пръчка ще стане водещият в Европа. Но никак не е малко, че той се чува не само от страна на правозащитни организации. Защото от известно време насам на политическо равнище се наблюдават най-вече призиви за засилване но контрола по границите и лансиране на лицемерия, че каналджиите били всъщност трафиканти, бежанците – техни жертви, и че цялата борба била всъщност срещу „трафикантите“. Този политически език е свързан и със съответните пари – все повече европейски пари се отделят за охрана на границите и преследване на лошите „трафиканти – експлоататори на бежанци“ и все по-малко – за интеграцията на бежанците. Неправителствените организации усещат това по собствения си джоб и също се преориентират, защото е по-вероятно да получат финансиране не за интеграцията на бежанци, а за спазването на правата на мигранти, които принудително се връщат в родните им страни например.

Още по-важно е, че дискурсът, чиито изразители са Габриел и Щайнмайер, поне отчасти, е свързан и с реални действия. Най-малкото, Германия приема изключително много бежанци и току-виж се оказало, че това не е толкова страшно, колкото изглежда на страните, които не искат да приемат и/или демонстрират, че не могат да се справят. Вярно е, че Германия е от по-богатите европейски страни, но не само до стандарта опират нещата – страни като Дания например, където стандартът на живот също е много висок, не са толкова склонни да приемат бежанци, а по-бедни държави като Испания например приемат, доколкото могат. Има и страни като България, за които и 1000 бежанци изглеждат като „нашествие“. Испания и Италия, от една страна, и България, от друга, са външни граници на ЕС, но имат коренно различно отношение към бежанците

Конкретно по 10-те точки

На фона на гласовете, че трябва да се върне граничният контрол между страните членки на ЕС, одобрявам предложенията за единни европейски стандарти за условия за бежанците (тук бих уточнила, че следва да се имат предвид и различните условия на живот в различните страни членки, тъй че стандартът да е по-скоро пропорционален, отколкото абсолютен), единен европейски кодекс са убежище. Този кодекс следва да е свързан и с гаранции за спазването му, както и призива управлението на границите да не се свежда само до охраната им, а и до регистрирането и асистирането на бежанците. Приветствам, че Дълбинската система не трябва да съществува в този ѝ вид, защото посредством нея основната тежест пада върху страните, които са на външните граници на ЕС. Важно е и че се прави препратка към „човешкия идеал“, който е в основата на съществуването на обединена Европа. Говоренето за човешки идеали и за хуманизъм обаче има тази особеност, че в него може да сложим това съдържание, което ни е удобно, и то да звучи гордо.

Квотите обаче биха имали смисъл, ако стандартите по отношение на третирането на бежанците се спазват. И смятам, че е добре да ги има, що се отнася до периода на предоставяне на статут на бежанците, но ако се има предвид и след получаването на статут те да остават в съответните страни, това може да се превърне в закрепостяване. Реалистично е да има известен период, в който бежанците да останат в тези страни след получаване на статута, но ако идеята е това да бъде за цял живот, къде отива европейската идея за свободно движение на хора поне в границите на съюза?

Когато се говори за сигурни страни„, се имат предвид страните от ЕС, Норвегия и Швейцария. В редица от тези страни обаче основни права на търсещите убежище и на бежанците не се спазват. Призивът към бъдещите страни членки, според мен, да заслужат да бъдат „сигурни страни“, съдържа и намек към тези страни от ЕС, които де юре са, но не се държат като такива. В частност – и към България, която е санкционирана от европейски институции като Европейския съд за правата на човека, и остро критикувана, включително за отношението си към бежанците, от правозащитни организации, например от „Амнести интернешънъл“.

Единният стандарт по отношение на „сигурните страни“ също така би бил пречка за широкоразпространените практики в страни като България да се отказва статут на търсещи убежище само защото са от някоя страна, от която, според служителите в Агенцията за бежанците, хората нямат основания да бягат (Алжир, Нигерия и т.н.). България например смята Русия за „сигурна страна“, което не помогна особено на Олег Мавромати, а Съветът за предоставяне на убежище към президентството не посмя да се произнесе по случая на Михаил Кобляков например.

Основания за притеснение

Има и моменти в десетте точки на Габриел и Щайнмайер, които ме изпълват със съмнения. Например, става въпрос най-вече за предоставяне на помощ, от което има определени следствия. Допуска се (в хармония с левите убеждения на авторите), че на бежанците трябва най-вече да им се помага финансово. Не се разглеждат хипотези, в които търсещите убежище да се допуснат възможно най-бързо до пазара на труда (а защо е така, става ясно от коментара на Марина Лякова). Това, впрочем, рефлектира и върху позицията, че търсещите убежище, които не са получили статут, трябва да бъдат репатрирани. „Трябва“, защото отново се разсъждава единствено и само в термините на финансова помощ.

Силно ме притеснява идеята за споразумения със страните на произход – на практика това се прави и сега, но сред тези страни има силно недемократични режими, с които, ако имаш „европейски човешки идеал“, ще знаеш, че не е много хигиенично да се споразумяваш.

За мен не става ясно за какво се отнася предоставянето на финансова подкрепа на страните по произход, за да не бягат хората от тях. Дали за да не мизерстват местните хора и да не бягат – с това се смесват политическите от икономическите бежанци (вторите, в общия случай, официално не се наричат бежанци), или, за да се укрепят съответните държави така, че хората да не бягат от тях. Как обаче се „укрепват“ недемократични режими? Ако дадем едни пари на Северна Корея (не че е лесно от нея да се избяга), ще се гарантират ли правата на севернокорейските граждани? А ако ги дадем на някое корумпирано африканско правителство, дали то ще се погрижи за гражданите си, или ще ги използва за други неща?

От друга страна, тези хора, които основателно не са получили статут, в общия случай бягат по икономически съображения. Ако говорим за „икономически бежанци“, според мен по-практично решение би било, вместо да се предоставя финансова помощ на страните по произход, да се създадат някакви форми на аутсорсинг със същите европейски пари. Тоест, да се предложи работа на хората на място, така че те не само да вземат пари, а и да произвеждат някакъв продукт. Много хора в България не са емигрирали само защото работят в аутсорсинг фирми. Ако не можеш да създадеш аутсорсинг фирма в една страна, може би и жителите ѝ нямат достатъчни основания да искат да живеят в нея.

Тук не говоря за извличане на полза от бежанците и от хората в бедните страни, а обмислям възможности за по-трайни решения. Вярно е, че ЕС има срамно много пари. И че голяма част от тези пари отиват за охрана на границите и за проекти, чийто ефект не е ясен, за конференции, командировки, кръгли маси и нерядко – за откровена халтура. Вярно е, че много може да се постигне, ако тези пари се използват там, където е действително е нужно. Но и парите на Майкъл Джексън имат свойството да свършват; предполагам, че европейските също.

От последната точка става ясно, че авторите на позицията си дават сметка, че бежанци и „нелегална миграция“ има, защото съществуват проблеми в страните по произход. Остава открит въпросът как и доколко могат да се създадат условия за икономически растеж в страни, които не са част от ЕС (след като и за тези, които са в ЕС, не е лесно), и как авторите на концепцията си представят потушаването на насилието и войните.

Реализъм и оптимизъм

Ако този план започне да се прилага веднага, това, вероятно, би накарало някои страни членки на ЕС да възжелаят да го напуснат и наистина да го направят. Но не мисля, че това е целта му. Съвсем няма да е маловажно обаче, ако планът допринесе за известна промяна в европейския тон на говорене на бежанците, както и на съответните на този тон действия. Това също няма да стане веднага, което не означава да не се опитва. И ако някои от точките в плана започнат да се реализират поне частично, пак няма да е малко. Не е рядкост и тенденциите, които изглеждат най-трайни, да се променят – както за лошо, така и за добро. Когато се обърнат, експертите вкупом се учудват. Защото изследователската им оптика е виждала най-вече едни процеси, а не е била пригодена да улавя други. В последното си интервю за Marginalia Анна Кръстева беше по-скоро скептична по отношение на перспективата тенденцията на антимиграционното говорене и действия да се обърне. Аз още не съм се отчаяла да търся онези знаци, които дават известни основания за оптимизъм. Статията на Габриел и Щайнмайер е много важен знак.

ЛИЦЕНЗ: CC BY-ND Creative commons: признание, без производни
Можете да разпространявате този текст свободно, ако посочите автора по обичайния начин и на обичайното за носителя място; не се разрешават промени.
Марина Лякова е доктор по социология, заместник-директор на Института за трансдисциплинарни социални изследвания в Карлсруе (Германия). Преподава "Миграционни изследвания" и "Социални изследвания на пола" в Образователния университет в Карлсруе. Изследователските й интереси са в областта на миграцията, малцинствата и човешките права.
Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.