Двадесет години по-късно или Мълчанието на агнетата по български

На 8 и 9 май 2009 г. със студентите от АССУ (Асоциация на студентите по социология – СУ) направихме конференция с предизвикателно послание: „Срещу политическия монопол върху историята. Другият разказ за майските събития – 20 години по-късно“. С помощта на Михаил Иванов намерих номерата и  лично звънях по телефона  на Зейнеб Зафер, Сабри Искендер, Мустафа Юмер, Авни Велиев, братята Рунтови. Намирах ги в Бурса или в Истанбул и им казвах „моля, приемете извинението ми за „възродителния процес“. Те не бяха стъпвали  в България двадесет години. Животът им бе тръгнал по друг начин отвъд Босфора и Белене, тайните служби, трескавите телефонни връзки със Свободна  Европа и Дойче Веле.

Между българите, дошли в Червената къща да чуят разказите как са се развивали събитията преди рухването на  комунистическия режим, бе и Златко Енев.

Публикуваме текста му с особена почит към онези турски съграждани, които вчера, 10 ноември 2014 г., бяха наградени с орден от президента Росен Плевнелиев. Очаквайте в следващите дни интервю със  Сабри Искендер, един от основателите на Независимата лига за човешки права.

Ю.М. 

Когато я срещнах в кафенето на Червената къща, лицето на моята добра позната беше изпънато от напрежение. Поздрави ме малко нервно и продължи да обсъжда с другата ми добра позната детайлите по домакинството на семинара, който, оказа се, междувременно бил преместен от университета тук. Но защо, не разбирам? „Забраниха ни“, отговори ми тя накратко, после продължи работата си.

Тук вече ме напуши смях – не знам защо, може би е било неразбиране на ситуацията, а може и да е било проста реакция на разтоварване от напрежението, което буквално цвърчеше във въздуха наоколо. Забранили? В 2009 година, в страна-членка на Европейския съюз, някой е забранил семинар под името „Срещу политическия монопол върху историята: Другият разказ за Майските протести 1989 г. – 20 години по-късно”? Момент, но нали ректорът е историк, човек, образован на Запад, в Сорбоната, доколкото знам. В кой век живеем, по дяволите?

„Именно той ни забрани“, беше отговорът.
„Но как, по какъв начин? С какво се мотивира?“
Думите му бяха „Семинарът е прекалено политизиран, прекалено едностранчив“.
Аз все още не разбирах. „Но нима е възможно да има съпротива от страна на ректора на Софийския Университет срещу разработването на най-новата ни история? Не мога да повярвам, не мога да разбера.“

Двете дами ме изгледаха със зле прикрито съжаление. Бедничкият, в кой свят живееш?

„Виж какво, всички турски гости идват директно от Турция, това са живи участници в съпротивата от 1989.“
„Е, и какво?“
„Как какво? Тия хора са реална опозиция на Доган, макар и да не правят политически капитал от това. Те просто казват, че неговата роля в събитията е била доста по-ограничена, отколкото тя се представя в момента. Става дума за това коя от двете версии ще влезе в историята, как може да не разбираш?“

И тук вече започна да ми просветва. Джордж Оруел – 1984. „Който владее миналото, той владее и бъдещето“. Нещата внезапно започваха да придобиват един до болка разбираем, уж отдавна забравен смисъл. Преди двадесет години една партийна върхушка– уж вече изчезнала в миналото – беше се опитала да пренапише българската история. Беше променила общинските регистри, надписите в гробищата, дори учителските дневници. Беше променила за една нощ биографиите, животите, личностите на един милион хора, точ в точ по Оруел. Сега, двадесет години по-късно, една друга партийна върхушка – бившите жертви, каква историческа ирония – отново се опитваше да пренапише историята. Битката очевидно продължаваше, под носа на щастливо блеещия народ, както винаги в историята на този край.

В този момент почти съжалих, че не пуша, вече от тридесет години насам. Замълчах си, посвих се на стола, заслушах разговора, който май ме отвеждаше на една непозната планета. България, началото на 21 век. България, до болка познатата. България, чуждата.

* * *
И така, до деня на семинара. Тук внезапно изпаднах в една напълно различна ситуация – напълно лишена от фалш и политиканстване, лишена от патос, лишена от показност, лишена от набиране на капитал, от броене и търсене на заслуги. Хората седяха и разказваха.

Седяха и разказваха … А ние се присвивахме на столовете си, внезапно притиснати от малко позабравения срам, мълчахме гузно, понякога бършехме очите си.

А те разказваха …

Дядо Рамадан Рунтов – свидетел и участник във всички бунтове в легендарното село Корница, гоцеделчевско. Съвременният вариант на Време разделно. Без литературна глазура. Хора преследвани, хора заставяни – с огън и меч, в буквалния смисъл на думата – да се откажат от идентичността си, да се превърнат в нещо, което не желаят да станат, да престанат да бъдат. И отказващи, и борещи се. В продължение на десетилетия, не само за няколко месеца, както представя нещата нашият вариант на историческото минало – романтизираната история на поп Алигорко, любимата книга на повечето българи, ако може да се вярва на последното допитване. Старецът не плачеше, нито пък се вайкаше. Синът му Ибрям, значително по-млад и комай напълно различен от баща си, говореше с пламък, но без какъвто и да било патос, за времената на възродителния процес – късметлия човек, беше се родил достатъчно късно, за да изсърба само част от попарата, която баща му май е сърбал цял живот. И неспирно повтаряше – отново без патос – ние не ви мразим, никой не ви мрази. Искаме просто да се знае историята.

И истината. В този ден тя витаеше някъде из въздуха, гола, но не похотлива, не и търсеща успехи, донякъде безразлична към собствените ни емоции и страсти. Тия хора отдавна бяха сложили кръст на миналото си (или полумесец, знам ли), бяха сключили мир с бившите си мъчители, бяха престанали – отдавна, много отдавна – да търсят начини за изравняване на историческите сметки. Един след друг те разказваха – понякога с хумор, понякога без – прости човешки истории, без особен гланц и блясък. Сабри Искендер, Али Мустафа Хюсеинов, Хайретин Алиев Йостюрк – всички те говореха бавно, понякога търсейки думите, търсейки може би спомена, но без колебание, без опити да се бутат напред или да разкрасяват нещата.

А пред очите ни – или поне пред моите – постепенно се разкриваше един поглед към собствената история, който никога досега не беше успявал да ме достигне. Бях се противопоставял – както повечето ми познати и приятели – на всякакви опити за оправдаване на възродителния процес, винаги бях смятал, че тази история, колкото и противна, колкото и неразбираемо жестока да ми се е виждала, вече принадлежи на миналото, че пътят – съвместният път – към бъдещето, вече е отворен за всички ни, без значение към кой етнос принадлежим. И едва сега, едва тук, за пръв път в живота си, аз започнах да виждам историческата карта през един нов, значително увеличен мащаб, който ми позволяваше да разбирам логиката на отдавна отминали събития – и да откривам връзките между тях, останали до този миг винаги скрити, винаги невидими за очите ми.

Защото хората разказваха не само за осемдесетте години на 20 век. Те отиваха значително по-назад, отначало към седемдесетте, после шестдесетте, петдесетте години, началото на 20 век, първите по-значителни гонения през 1912–13 година, когато хиляди помаци из Родопите биват принудени „да се покръстят“ – или да опитат ножа, което им харесва повече. И така постепенно пред очите ми се разкриваше картината на едно неспирно преследване, неспирно потисничество, започнало най-вероятно още по време на освобождението (някой спомена числото 500 000! избити по време на Руско-турската освободителна война – мирни турци, хора, вкарани в касапницата против волята си, превърнати на кайма от оръдията на освободителите). И продължаващо – дали се лъжа – и до днес. Защото, драги ми сънародници, май не е имало период от най-новата българска история, в който българските турци, помаци и роми да не са били потискани и преследвани по един или друг начин – най-често икономически, бидейки поставени в положението на хора от втора ръка – но нерядко и директно, брутално, със силата на ножа или пушката. И винаги с едно и също изискване: или станете българи, или си грабвайте парцалите – и марш в Турция. Внезапно си припомних разказа Сенебирските братя на Йовков – единственият, доколкото знам, български класик, който е успял да запази очите си отворени за страданието на тези хора; после, слушайки историите на дядо Рамадан, се опитах да си представя реалността на едно такова съществуване – вечно преследвани, вечно потискани, само защото вярват в един друг Бог и принадлежат към един друг етнос – и косите ми, колкото и нищожно да са представени, полека-лека започнаха да настръхват. В главата ми чукаше една-единствена дума: Робство! Едно ново, неизказано, неопределено, никога не споменавано робство, в което довчерашните роби на свой ред са поробили поробителите си – по стара балканска рецепта, разменяйки ролите, но не и правилата на играта. Едно върнато тъпкано робство – не е ли това реалността на едно такова съществуване?

Не знам дали ще се съгласите дори да изслушате едно толкова радикално мнение за най-новата ни история, но тази версия изведнъж ми помогна – напълно неочаквано и за самия мен – да видя в една напълно нова светлина настоящето на съвременна България и за пръв път да намеря достоверно обяснение за проблема, който според мен я разяжда с най-страшна сила днес: етническото разделение. В един момент просто зададох на всички въпроса, на който никога не съм успявал да намеря отговор: а защо не желаем да се смесваме едни с други, защо в България почти няма смесени бракове между българи и турци? Лицата на събеседниците ни се изопнаха (така разбрах, че съм напипал нещо истински болезнено), а след това дойде и откровеният отговор: „Защото ние сме уплашени. Уплашени сме, че историята ще се повтори отново, за кой ли път през последните сто години“.

А защо ли уплашени, може би ще се запитате? Отговорът ми се вижда пределно ясен: защото през всичките тези години България е сменяла какви ли не правителства и идеологии, но не е сменила едно: нестихващата омраза към „изедниците“, към „душманите“, към „поробителите“ – ако и от тях отдавна вече да няма следа и ние отдавна да живеем единствено с техните далечни потомци, които са точно толкова душмани и изедници, колкото ние сме хайдути и революционери. Историята продължава – с нови играчи, но по старите правила.

И оттук изведнъж ми стана ясно защо тези хора се държат с такава отчаяна упоритост за своята партия и за своя човек – един също толкова корумпиран, също толкова разяден от властта и парите човек, колкото са и всички останали български политици. Ами да, разбира се – какво друго им остава, след като един стогодишен опит ги е накарал да се убедят на живот и смърт, че българите (или поне тези българи, които те познават до момента) могат да сменят всякакви убеждения и идеологии, но едно ще си остава непоклатимо и твърдо у тях: опрат ли нещата до противопоставяне на интереси, повечето от тях начаса забравят разногласията си и се обединяват като стена срещу турците, срещу „чуждите“. Така е било винаги досега, защо днес изведнъж нещата би трябвало да са се променили?

И тогава – както и сега, пишейки тези редове – аз изведнъж разбрах („изведнъж прозрях“ би бил реалният израз, който все пак си спестявам), че Ахмед Доган е не толкова източник, колкото следствие от определени проблеми. Да, именно. Следствие, а не причина. Да, той е арогантен. Да, той си позволява да изказва на всеослушание неща, които всеки политик на този свят би трябвало да запазва за себе си. Да, той е ербап, куражлия – или заслепен от безнаказаност човек. Всичко това е напълно вярно и аз бих приел вестта за неговото снемане от власт с огромно облекчение. Но съдбата на Ахмед Доган не е, не може да бъде решение на етническия проблем в България. Защото, колкото и да се сменят лидерите на ДПС, колкото и натиск да се упражнява върху това малцинство, за да станело то „по-цивилизовано“ (което в нашенския вариант май означава да престане и то да гласува, също като българите), нещата няма да се променят. Както се казваше едно време в революционната ни класика: един ще падне – друг ще го смени. Доган след Доган ще идва и ще си отива, повтаряйки едни и същи методи на политиканско оцеляване, докато в края на краищата не се стигне до истинско изравняване на правата, свободите и шансовете в тази страна. Докато тя не се раздели с миналото си наистина, а не само на думи. Докато не стане част от съвременна Европа – на дела, а не само на думи.

* * *
А семинарът продължаваше – и пред очите ми се разкриваха други, отново не особено лицеприятни истини. Или версии – добре, нека ги наречем така. Като например истината (версията) за нашенското дисидентско движение, възникнало за броени месеци – също както тогава, през лятото на 44-та – от, кажи-речи, празното нищо. Като истината за това, че декларацията в подкрепа на нашите съотечественици на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България, дори не съдържа думата „малцинство“ в текста си – Господи, колко сме смели, колко безумно смели сме били винаги! – в резултат на което го напускат немалко хора като Деян Кюранов например. Че Блага Димитрова – Бог да я прости, дано бъде простено и на мен, че говоря така за някой, който вече не е между живите, но фактите си остават факти – не е пожелала, или не е посмяла, да прочете в Париж същата тази декларация, на симпозиума „Свободата на духа и човешките измерения в Европа“, като вместо нея е прочела нещо друго, свое есе, доколкото разбрах.

А в същото това време – докато нашите дисиденти не могат да се споразумеят помежду си по най-елементарни неща – турците, организирани в различните си комитети, започват масови протестни акции, с десетки, стотици и хиляди хора, изправени пред реални военни машини, реална заплаха, реален избор, свобода или … Също както бихме искали да го направим и ние, но май сме позабравили как става.

С две думи, драги сънародници – турското съпротивително движение е комай единствената форма на организирана съпротива против комунистическата власт в България през 1989 г., която действително успява да причини сериозни трусове и неприятности на управляващите. Така ми се видяха нещата след тези разговори, дали в това гледище има някаква историческа достоверност или не, е въпрос, който вероятно ще си остане неясен, поне в обозримото бъдеще. Прекалено голям би бил срамът, прекалено голямо би било унижението, да признаем пред самите себе си, че едновремешните поробители май-май са ни освободили от едновремешните освободители. Или поне направили онова, което не сме посмели да направим ние – станали на крака, без да се страхуват, за да изискат обратно потъпканите си права и свободи.

* * *
Семинарът отмина и аз отново си седя в Берлин, в тишината на работната стая. Не знам доколко всички тия неща имат право на живот и глас, не знам дори дали е разумно да ги пускам на свобода тук – в един форум, който по волята на технологиите ми дава възможност да говоря безпрепятствено, но може би и малко прибързано. Не знам, наистина … И все пак трябваше да го кажа. Инак не би било справедливо, не би било редно, някак си.

И тогава си припомням Толстой – „Прави каквото трябва, пък да става каквото ще!“. И натискам клавишите на компютъра си. Ако не друго, то сега поне се чувствам малко по-добре, малко по-свободно. Мълчанието на агнетата продължава – но не и моето собствено.

Берлин, юни 2009

Текстът е публикуван в “Либерален преглед”.

Avatar

Златко Енев

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин заедно с двете си деца.