Две бутилки вода и разпиляни фъстъци

Споделете статията:

Днес е много тъжен ден. Нямам какво да разкажа. Седях и си мислех това цял ден. В последните три години това е моят петъчен ритуал – петък сутрин да седна и да се замисля за това, което ми се е случило през седмицата. И да намеря онзи момент, който си струва да споделя и да разкажа с всички. Понякога е било нещо толкова важно и голямо, че няма как да не го разкажа, веднага изниква и не ми дава мира докато не го опиша в детайли. Друг пък трябва да се съсредоточа и да помисля и да си припомня почти всеки момент, всяка среща – но в крайна сметка, дори и да е бил дребен момент той се появява. До днес.

Макар че и днес като всеки друг петък седнах и затворих очи и започнах да размишлявам. Големи моменти – няма; малки моменти – какво правех събота, неделя, понеделник… С кого разговарях? Какво ми направи впечатление? И не – обикновена седмица…. Нищо специално, нищо необичайно…

Ядосах си се и набързо се облякох и излязох навън.. Трябваше да открия моята история. Трябваше да ми се случи нещо. Дори не сложих слушалки – исках да чуя всеки разговор, всеки момент, който се случва около мен… Щях да влезна в няколко магазина, да си купя няколко ненужни неща, което ще породи разговор, а оттам и да ми се случи нещо….

И така тръгнах и просто вървях из София. Купих си две бутилки вода, една паста от тамаранд (която дори не знам за какво се използва) от арабския магазин, два пъти по 100 грама фъстъци от различни места, спрях трима души, които изглеждаха по-интересно да ги питам колко е часа и дори влезнах в една галерия и разпитах щателно кураторката за подхода на авторката на картините към необратимостта на времето… И нищо… Сякаш светът беше решил, че колкото и да се старая, днес ще бъде един обикновен и тъжен ден.

И бях готов да се разплача. Бях изморен – вече два часа обикалях София, обувките ми убиваха, в ръката ми торбата с пастата от тамаранд и двете бутилки вода аха-аха да се скъса. И не знаех какво да правя….

Една жена мина покрай мен: Добре ли сте?

–        Да отвърнах – всичко е наред. Малко съм изморен.

За момент се замислих – може би трябва да й се оплача – да й обясня как нямам какво да напиша и нищо не ми се е случило и обикалям София и търся нещо да ми се случи… И може би ако й разкажех всичко това, щеше да се роди история. Тръгнах да говоря и в този момент торбичката ми финално се скъса и на улицата изпопадаха води, индийски подправки и фъстъци, а аз почнах да ги събирам нервно. Жената си усмихна и каза:

–        Няма да се ядосвате, господине. Млад човек сте – не е добре за кръвното. Ето там има едно дърво – подпрете се и се насладете на деня. Ама не сядайте на пейките. Забранено е.

Погледнах. На отсрещния тротоар се издигаше огромно дърво, което даже беше скрило пътните знаци. Отидох и се облегнах на стъблото му.

И сякаш потънах с това стъбло. Точно както и пътният знак голямото дърво ме обгърна и аз просто стоях и гледах хората и деня. Забързани хора в петъчния ден, приключващи работа. И една майка с количка и още едно дете, която се опитваше да балансира погледа си върху двете деца, докато едното ревеше в количката, а другото ядосано на плюшеното си мече се опитваше да го изхвърли в кофата. И две коли, които може би беше време да бъдат предадени за рециклиране, защото шумът им заглушаваше всичко наоколо….

Събрах сили и се изправих. Гушнах остатъка от моите покупки в ръце и се отправих бавно към вкъщи. Знаех, че само още малко да остана и може би историята на седмицата ми щеше да се случи… Но не и тази седмица. Тази ще бъде най-обикновена и обичайна. И красива именно заради това.

Шабат Шалом.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: