Джихадистите извършват престъпление срещу собствената си религия

Минаха две седмици, откакто бойци от “Ислямска държава”  (ИД) направиха света свидетел на разбирането си за водене на война, защита на политическите си принципи и интереси от името на исляма. Вчера бе оповестено, че въпреки молбите на майката на Стивън Сотлоф, най-вероятно и той е обезглавен, и то отново от екзекутора на Фоли. Равносметката не е завършена. След първото публично обезглавяване на американски журналист със сигурност се случи неочаквано прегрупиране на силите в арабския свят, което нищо досега не е успявало да предизвика[1]. Интересен е въпросът, дали ИД са предполагали такава реакция от страни, които по условие би трябвало да са им съюзници в голямата борба срещу Запада. След второто обезглавяване, отношението към джихадистите вероятно ще стане още по-твърдо, непримиримо и решително в действията си.

Едноизмерният и безапелативен акт на публично отрязване на глава в началото на 21 век няма как да не доведе до безкраен потрес, недоумение и омраза. Остана неясна конкретната цел на това деяние, предхождано от толкова други зверства, извършени от джихадистите. Западът отдавна знае, че враговете му в арабския свят няма да се откажат лесно от войната си срещу него, като очевидно тя включва абсолютно всички средства. Няма и да върне поредната арестувана с обвинение в тероризъм мюсюлманка, нито ще спре действията на Обама, който след зверствата срещу йезидите, бе помолен за помощ тях.

Ужасяващото убийство на американските журналисти обаче ще предизвика нов прилив на омраза и неразбиране към ислямските фундаменталисти – дори от хора, които призоваваха за изтегляне на съюзническите войски от Ирак и Афганистан, осъждаха американската политика в Близкия изток, признаваха изначалната вина на Запада за случващото се в арабските страни[2], обвиняваха САЩ за фатални грешки, причинени от прекалена алчност за петрол и стрували хиляди животи на цивилни, голяма част от които деца.

Смъртта на Майкъл Фоли и на Стивън Сотлоф доведе до замлъкване на един глас, който досега, макар и не особено ефективен, беше силен, присъстващ и обединяващ. Това беше гласът на онези вярващи, които следваха единствената възможна според тях доктрина на мирно разрешаване на военните конфликти и осъждаха избора на оръжията пред ходовете на дипломацията. Когато самият папа Франциск каза на родителите на Фоли, преживели неописуема болка, че трябва да се вземат всички мерки за справяне с това зло, падна и последният бастион на вярата в мира. Чрез нечовешките си деяния ИД поиска тотална война и вероятно ще я получи. Дали ще я спечели в политическото й измерение, е въпрос на интереси. Със сигурност обаче завинаги я загуби за каузата на исляма.

В човешки план екзекуцията на американски журналисти, извършена от боец на ИД, е несравнима по своята жестокост, нецивилизованост и арогантност. За вярващите обаче тя е преди всичко абсолютно богохулна, скверна и нарушаваща основен закон и в християнството, и в исляма: не убивай. За опитни и безмилостни убийци, които седмица преди да обезглавят човек, използвайки технологиите на така мразената от тях Америка, за да покажат делото си, заравяха живи йезидски жени и деца, тези свещени думи са безкрайно наивни. Влудяващото обаче е, че те няма директно да кажат, че волята на Аллах не ги интересува, а ще се позоват именно на Него, за да защитят действията си. Защото в част: 8, Сура: 6 се казва: „И не убивайте човек, това Аллах е възбранил, освен по право!”. Към разбирането им, че да се убива по право е позволено, ще добавят и думите от част: 9, Сура: 8: „Твоят Господ разкри на ангелите: „Аз съм с вас. Подкрепяйте вярващите! Ще вселя ужас в сърцата на неверниците. Бийте ги по вратовете, бийте ги по всички крайници!”. Като четат Божието слово буквално, в своите очи джихадистите ще имат не само неоспорима божествена санкция за делата си, но и непоклатима идеология за извършването им. Накрая може би ще заспят щастливи съня на фанатика, който убива собствената си религия, основана на битката с развалата[3], замествайки я с глухотата, слепотата и безмерната гордост на завладения от злото.

За истинския вярващ, независимо християнин или мюсюлманин, това е престъпление срещу вярата. То се равнява по мащаб на убийството на човек. Ползвайки името на исляма като висш закрилник и основна цел на съществуване и мотив за действие, джихадистите обричат тази религия на пълно неразбиране. Тя става все по-трудна за приемане и причина за омраза у мнозина незапознати със същността й, но иначе съвсем толерантно настроени към нея хора[4]. Вместо да множат броя на вярващите мюсюлмани по света, присъединявайки новопокръстени във вярата в Корана, каквито са последователите на суфизма например, фанатичните поддръжници на сунизма увеличават броя си и то зад граница[5], без това качествено да подобри живота на нито един мюсюлманин по света от арабски произход.

Алтернатива на щетите, които джихадистите нанасят на Исляма и мира, е да се говори и чете все повече и повече по просветен начин за тази религия. И то не само от експерти по исляма и арабския свят, от мюсюлмани или въобще от почитатели на Ориента, а и от всички нас, които под различни форми на протест изразявахме абсолютното си несъгласие с нахлуването на съюзническите сили в Ирак през 2002 г. Тогава го смятахме за крайно варварско, неисторично, опасно и лишено от разум решаване на един проблем, който само ползваше правозащитната демократическа реторика, а всъщност неумело прикриваше очевидните интереси на свят, който не би могъл да съществува без петрол от една страна, но и без върховен защитник като САЩ, от друга. Всички ние, зависещите от американската финансова и военна защита, споделяме вината към иракския народ, който плати за либерализма и страха от раздувания зловещ образ на диктатора Саддам Хюсейн. Подкрепяхме и ползвахме висшата ценност на световна загриженост и мироопазване на САЩ, без съмнение с многократно добри резултати, въпреки краха на иракските и афганистанските мисии.

В сложните, болезнени и пълни с вина взаимоотношения на Западния свят с Близкия изток, втрещяващата смърт на Майкъл Фоли и Стивън Сотлоф все пак може да се превърне не в кулминация на омразата и неразбирането на арабския мюсюлмански свят, а в начало на запознанство с проникновени изследвания на исляма. В книгата си „История на ислямската философия” френският ориенталист Анри Корбен постави началото на небуквалното четене и разбиране на Корана. Чрез него всеки, не само мюсюлманинът, може да открие безкрайната свобода на любовта към Божията мъдрост, доброта и свързаност на земния и отвъдния свят, което е чиста утеха в свят доминиран от смъртта и разрухата. Четейки Корбен, наместваме понятия, които повтаряме, без добре да разбираме, с което увеличаваме конфликтността във възприемането на една сложна религия. Не бива да забравяме, че ислямът, заедно с юдаизма и християнството, се причислява към авраамитските религии на Книгата.

Текст като този на Анри Корбен е най-ценен и нужен, защото дава силен набор от аргументи срещу фанатичния прочит на Корана. При него всяко престъпление може да намери своето оправдание и да придобие смисъл както смъртта на камикадзето, така и отрязването на главата на един човек. Френският философ ни предава думите на първия Имам Али ибн Аби Талиб, според когото: „Всеки кораничен стих има четири смисъла: екзотеричен, езотеричен, предел и Божествен замисъл. Екзотеричният е за устната рецитация; езотеричният е за вътрешното разбиране; пределът – това са формулировките, образуващи позволеното и непозволеното от Закона; Божественият замисъл е това, което Бог възнамерява да осъществи в човека чрез всеки стих.”[6] Четейки Корана през Анри Корбен, може да си припомним, че светът не трябва да се дели според различните вероизповедания, а според отговора на въпроса: „Вярваш или не вярваш в Него и Неговата мъдрост и доброта”. Джихадистите погубват животи, но не могат да окупират разбирането и ползването на слово, низпослано от Бог. А най-големият им грях срещу исляма е, че с престъпленията си доближават до Аллах и най-закоравелия неверник, за когото човешкият живот значи много повече, отколкото за банда озверели „вярващи”.

Когато “Ислямска държава” използват вярата, за да извършват престъпления, те унижават истински вярващия. Джихадистите превръщат исляма в брутална политическа пропаганда, което е недопустимо и няма нищо общо с посланията на Корана. След второто убийство на американски журналист британският министър председател Дейвид Камерън каза, че според него бойците на ИД не говорят от името на нито една религия. Те заплашват сирийци, иракчани, американци и британци и не правят разлика между мюсюлмани, християни или хора с друга вяра. Действията на джихадистите, несравними по своето безумие и безчовеченост, трябва да консолидират всички не само в борбата за мира, но и за това никога повече една религия да не бъде използвана за политически цели от хора, които не обичат нито Бог, нито вярващите в Него, а единствено войната, смъртта и разрухата.

 [1] Вж. статия на Дойче Веле, „Единни срещу джихадистите” 
[2] Вж. статия на Дойче Веле, „Смъртта на една държава” 
[3] Заплаха за сеещите развала, престъпниците и разпътните: 2:11, 12, 26, 27, 99, 204, 206, 3: 63, 82, 110; 5:36, 50, 52, 67, 86; 6: 49; 7: 39, 40, 56, 84; 9:24; 10:33; 28:77, 83;се 30:12, 13, 55; 32:20, 21; 59:19
[4] Тук въобще не говорим за преобладаващото число мразещи арабите и мюсюлманите по условие, в световен мащаб.
[5] Вж. статията на Томас Димитров в Маргиналия „Как Великобритания се превърна в износител на Джихад”
[6] Анри Корбен, „История на ислямската философия”, превод Александър Веселинов; София 2000 г., библиотека „Симург”.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Марта Методиева

Марта Методиева е преподавател, преводач и редактор. В продължение на 5 години преподава латински и римска литература в НБУ, а понастоящем в НГДЕК и в СУ „Климент Охридски”. Преводач е на множество статии и на три книги от английски и от френски. Сред тях е забележителният труд на френския професор по право от сръбски произход Свободан Милачич, „От ерата на идеологията, към ерата на политиката”. 10 години води рубриката „По света” в изданието на „Обектив” на Българския хелзинкски комитет, в който членува в продължение на три години.