Е ли наказанието за отрицание на Холокоста нарушение на правата на човека?

В нацистките лагери на смъртта са били убити около 6 милиона европейски евреи през времето на т.нар. „окончателно решение на еврейския въпрос[1]“. Това е историческа истина, подплатена с огромно количество доказателства. Но за седемдесетте години след края на Втората световна война – и особено от края на 60-те години на миналия век досега – бяха написани много книги[2], които или направо отричат, или поставят под съмнение самия факт на унищожението на европейските евреи. В същото време в редица държави[3] през последните 30 години бяха приети закони, криминализиращи отрицанието на Катастрофата на европейското еврейство (Холокост). Според тях в Европейския съюз са били осъдени на различни наказания (най-често глоби или с относително кратки срокове лишаване от свобода) редица известни политически и обществени дейци, като например бившият водач на крайно дясната партия Национален фронт във Франция Жан Мари льо Пен, известният бивш комунист Роже Гароди, подвизаващите се на полето на историческата наука Юрген Граф, Дейвид Ирвинг, Робер Форисон, Ернст Цундел, политикът Ернст Цундел и др.

Това, което ме занимава в случая, е дали криминализирането на отрицанието на един исторически факт не е нарушение на правата на човека. Нали свободата на словото[4] е един от крайъгълните камъни във всички международни договори по правата на човека? Нима не е изконно право на човека търсенето на истината? Не се ли ражда тя в спора? Може ли държавата да се меси в работата на учените и публицистите, обявявайки под страх от наказание какво е истина и какво не е? Не е ли наказанието за отричане на Холокоста проява на една нова полиция на мисълта, не е ли стъпка към установяване на диктатура, не означава ли това, че политиката „похлупва“ науката, поставя й намордник?

Въпросителни от подобен род са изказвани многократно там, където споменатите закони действат, и те имат немалък резонанс в някои академични кръгове.

Аз мисля, че законите, криминализиращи отрицанието на Катастрофата на европейските евреи, са морално обосновани и трябва да останат. Нещо повече – според мен те са основен жалон по пътя към един нов порядък в полето на изразяването на мнения. Порядък, който е призван да отбранява достойнството на човека срещу всякакъв род злонамерени внушения, целящи да го разрушат. Науката и, по-специално, историческата наука, има свой етос; и ако учените не се съобразяват с него, не е достатъчна само вътрешно-научната критика за заклеймяване на нарушителите, в изключителни случаи е необходима и държавна репресия.

Словото е могъщо оръжие. То може да наранява, то може дори и да убива – разбира се, не пряко, а чрез действия, продуцираните от него. Всъщност законодателството на всички цивилизовани държави под една или друга форма е въвело отговорност за употребата на слова. Това са обикновено явленията, наричани в правото “клевета” и “обида”. Приема се, че човек има една неосезаемо, но крайно важно свойство, което обикновено се нарича „достойнство“. Това е израз на самоуважението на човека, това е абсолютната ценност, което човешкото същество придава на самия факт на съществуването си като неотменимо условие индивидът да е действително личност, а не биологичен автомат. Достойнството и гласът на човечеството в душата на всеки от нас, т.е. съвестта, ни правят хора.

Това е причината, поради която клеветата и обидата, които именно това правят – разрушават достойнството на човека – са наказуеми практически в целия цивилизован свят явления. Но какво общо има всичко това с отрицанието на Холокоста? Явява ли се то нарушение на нечие достойнство? Ако да, трябва ли това да се наказва?

Аз мисля, че спектърът на това, което може да се говори и пише, е много голям. Но не е безграничен. Какво е това, което не бива да се говори или пише, защото може да нарани или дори да разруши не друго, а достойнството на цялото човечество? Според мен това е пропагандирането на абсолютното зло. Ако ни е позволено безнаказано да възхваляваме абсолютното зло, то с това се разрушава, подрива се нравствената основа на съществуването на човечеството. Конкретизация на абсолютното зло е геноцидът. А най-известният и вероятно най-зловещият досега пример на геноцид е именно Холокостът. Престъплението геноцид е унищожаване – чрез различни начини и способи – на някаква расова, етническа или религиозна група[5]. Същественото е, че хората са унищожавани просто поради факта, че принадлежат към дадена етнорелигиозна група. Поради това и поради нищо друго.

Холокостът е геноцид. Не че няма и други примери на геноцид от по-ново време, има, за жалост. Но никой не отрича нито геноцида в Руанда през 1994 г., когато наказателни бригади на племето хуту в тази страна избиват почти един милион души от племето тутси, нито избиването на повече от два милиона камбоджанци, извършено през периода 1975-1979 г. от режима на Пол Пот в Камбоджа (сега Кампучия).

А Холокостът бива систематично подлаган на отрицание.

Не може да се толерира пропагандата на абсолютното зло. В това е коренът на въпроса. Може да ми възразят, че понятието „абсолютно зло“ е метафизична или теологична категория и че всяко зло е относително, че ние никога не можем да знаем дали няма да се появи някое зло, по-голямо от тези, които досега познава историята на човечеството. Но не така стои въпросът с геноцида. Унищожаването на големи групи хора, просто защото принадлежат към друга култура, раса или религия, е именно абсолютно зло. Защото то може да се повтори безкрайно количество пъти. Днес унищожаваме евреите, само защото са евреи, вменявайки им колективна вина за реални или мними проблеми и беди. Утре можем по същия начин да унищожим всеки „враг“, стига унищожителите да имат възможността да го сторят. Унищожаването на една голяма група хора, само защото те са принадлежащи към някаква култура или религия, отваря възможността за унищожаването на цялото човечество – група по група, народ след народ. Затова наричам геноцида абсолютно зло. Може ли да има по-голямо зло за човека, отколкото самото му унищожаване?

Това, според мен, е логиката, която стои в основата на създаването на Конвенцията срещу геноцида[6] в края на 1948 г. Добре е известно, че именно пресният спомен и ужасът от Холокоста е двигателният мотив за създаването на тази конвенция.

Холокостът е едно от най-добре документираните престъпления срещу човечеството. Знае се, че са установени около 4 милиона имена на унищожени евреи, има стотици свидетелства на бивши лагеристи и на бивши нацисти. В хода на процеса срещу главния организатор на унищожаването на европейските евреи Адолф Айхман[7] през 1961 г. бяха събрани и представени на публиката планини от документи и данни за екстерминацията на европейските евреи. Разбира се, както във всяко човешко дело, в свидетелствата има грешки и противоречия и, спекулирайки с тях, можем да отхвърлим и самите свидетелства. Да, газовите камери (с изключение на една) са унищожени от отстъпващите германски войски през 1945 г. и поради това може да се отрича самото им съществуване. Да, ако мерим с нормални граждански мерки (съвършено неприложими в случая), можем да твърдим, че крематориумите в лагерите на смъртта в Полша не са имали капацитета да поемат такава планина от трупове. И т.н., и т.н. Но това няма нищо общо с научното търсене. Омаловажаването или отричането на Холокоста не е нищо друго освен оправдаване на абсолютното зло. Когато оправдаем, ако мога така да се изразя, „една единица абсолютно зло“, с това оправдаваме цялото. Това не бива да се допуска. Защо?

Заради приемствеността на поколенията. Всяко ново поколение стъпва на историческата сцена, като усвоява от предшествениците си натрупаната от човечеството култура. Основен морален стожер на тази култура (изразен по различни начини, най-често в религиозна форма) е това, че не може да се оправдава абсолютното зло, защото, ако го оправдаем, отваряме портата на нравствения безпредел и с това подкопаваме самите основи на съществуването на човека. Затова информацията за Холокоста като най-добре документираният и доказан геноцид в новата история на човечеството трябва да влезе в учебниците, разбира се, заедно с осъждането му. Затова не бива – дори под страх от наказателна репресия – да се допуска публичното му отрицание. Но тъй като такова е налице, аз мисля, че държавите имат нравствено основание да предприемат мерки за наказването му. Целта очевидно е превантивна.

Впрочем същото се отнася и до пропагандата на войната. Но тъй като организираното в държави човечеството все още не се е отказало от войната като легитимен способ за решаване на конфликти и все още концепцията за „справедливата война“ има признание, то с войната нещата са по-сложни. Засега за престъпление се счита само „агресивната война“, а на практика е много трудно в един действащ конфликт, в който и двете страни се обвиняват една друга за това, че са причинили конфликта, да се реши кой именно е агресорът, то и наказанието за престъплението „агресивна война“ е изчезващо рядко. Но нека поне ни бъде позволено да мислим, че ще настъпи време, когато и самата война ще бъде тотално отречена от международната общност и пропагандата й ще бъде наказуема – ако разбира се, тогава има хора, които биха се осмелили да правят такава.

 

[1] „Окончателно решение“ е евфемизъм, с който нацистките главатари са наричали своя план за унищожаване на европейските евреи, приет на събитието, наречено „конференция във Ванзее“ през януари 1942 г.

[2] От автори като Юрген Граф („Митът за Холокоста“), Дейвид Ирвинг, Фридрих Брукнер, французинът Робер Форисон, Тис Кристоферсон, Дъглас Рийд и Ричард Харууд, Дейвид Дюк, Ернст Цундел и много други. Някои от тези съчинения, като напр. тези на Граф и на Рийд, са преведени и на български език.

[3] Австрия, Белгия, Германия, Литва, Люксембург, Полша, Руската федерация, Словения, Франция, Швейцария, Канада и Израел. За повече подробности вж. Уголовное преследование отрицания Холокоста.

[4] Провъзгласена като основополагащо право на човека например в член 19 на Всеобщата декларация за правата на човека и в член 10 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи и залегнала като норма в множество конституции, в това число и в българската.

[5] Ето как определя геноцидът чл. 416 от българския Наказателен кодекс: „(1) Който с цел да унищожи изцяло или отчасти определена национална, етническа, расова или религиозна група:

а) причини смърт, тежка телесна повреда или постоянно разстройство на съзнанието на лице, принадлежащо към такава група;

б) постави групата в такива условия на живот, които водят към нейното пълно или частично физическо унищожение;

в) предприема мерки, насочени към възпрепятстване раждаемостта сред такава група;

г) насилствено предава деца от една група в друга, (изм. – ДВ, бр. 153 от 1998 г.) се наказва за геноцид с лишаване от свобода от десет до двадесет години или с доживотен затвор без замяна.

(2) (Предишен чл. 417 – ДВ, бр. 95 от 1975 г.) Който извърши приготовление към геноцид, се наказва с лишаване от свобода от две до осем години.

(3) (Предишен чл. 418 – ДВ, бр. 95 от 1975 г.) Който явно и пряко подбужда към геноцид, се наказва с лишаване от свобода от една до осем години.“

[6] Конвенция за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид  (Приета от Общото събрание на ООН на 9 декември 1948 г. с резолюция 260 А (III). Ратифицирана с Указ № 300 от 23 юни 1950 г. – ДВ, бр. 153 от 1950 г. В сила за България от 12 януари 1951 г.). Текстът на тази конвенция може да се намери на много места в българското интернет пространство. Вж. напр. тук .

[7] Адолф Айхман е нацистки офицер (1906 – 1962), оберщурмбанфюрер (подполковник), комуто е била поверена цялостната организация на избиването на европейските евреи. След Втората световна война той успява да се скрие от правосъдието в Аржентина, където през 1960 г. е открит от израелската тайна служба МОСАД, отвлечен и предаден на съд в Йерусалим, който го осъжда на смърт.

Avatar

Емил Коен

Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Повече от 20 години след 1993 г. работи в различни неправителствени правозащитни организации, работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”.