Бивш швейцарски кмет говори за София

Шарл Аугсбургер е швейцарски политик и икономист. Многократно избиран начело на листата на Социал-демократическата партия, той е бил депутат в кантона Нюшател, а в продължение на 16 години (четири мандата) е избиран за кмет на Ла Шо дьо Фон (La Chaux-de-Fonds), столица на часовникарската промишленост в Романска Швейцария. Шо дьо Фон е обявен за част от културното наследство на ЮНЕСКО заради стила Ар нуво и заради специфичния индустриален характер на архитектурата му, съчетание от модерност и традиция. Градът е известен също така като родно място на архитекта Льо Корбюзие, на автомобилния конструктор Шевроле и на писателя и поета Блез Сандрар. Шарл Аугсбургер е женен за Леа Коен, български дипломат и писател.

Г-н Аугсбургер, вие сте били кмет на швейцарския град Ла Шо дьо Фон в продължение на 16 години. Потърсихме ви, за да споделите малко от опита си в изграждането на публичните пространства и, също така, би ли могъл подобен опит да се отнесе към публичните пространства в един град като София.

Трябва да обърнем внимание на факта, че Ла Шо дьо Фон и София са различни градове в различна степен на развитие, ако гледаме статистиката. Структурата на населението не е една и съща, структурата на възрастта на населението не е една и съща, и, не на последно място, историята на градовете е тотално различна. Идвам от град, който е по-специфичен за Швейцария, защото е повлиян от часовникарската индустрия и също така е създаден доста късно. В Ла Шо дьо Фон нямаме тази типична средновековна центрична структура на града, както много други градове като Берн например. Така че паралели трудно биха могли да се правят.

Разбира се, не търсим сравнение между два града с свой уникален характер, каквито са София и Ла Шо дьо Фон, интересува ме по-скоро какви са предизвикателствата пред градовете в Европа в този момент. Върху какви принципи би трябвало да се изгражда публичното пространство?

Това е доста обширна тема. Но ще илюстрирам колко е важна историята за оформянето на публичното пространство на един град с пример от Ла Шо дьо Фон. В момента градът е припознат от ЮНЕСКО именно заради структурата, наследена от индустриализацията. През 18-ти век градът е бил разрушен от пожар и цялата улична структура на града след това е била развита с чувствителност към опасностите, свързани с хигиена или пожар, така че до всяка къща да може да достигне пожарна кола, но същевременно така, че и огънят да не може да се разпространява. Построени са колективни жилища с определено ниво на качествено обитаване на 4, 5 и 6 етажа с идеята да бъдат отдавани под наем. Същите сега малко по малко се превръщат в собственост, етаж по етаж, с възможност на всяко ниво да има малка градина. Това е структурата на града – хубави градски жилища с качествено ослънчаване, с малка колективна градина, без да имаме предградия, а градът се намира в една природна среда между полета и планини, в които може да се карат ски, служат за разходки и т.н. Това обяснява и защо Ла Шо дьо Фон няма голям градски парк в центъра.

Казвам това, защото правя сравнението със София. София има прекрасни градски паркове. Познавам София от вече 15 години и за това време вече видях малко подобрение. Затова и описах Ла Шо дьо Фон от тази гледна точка на градския парк – имаме една малка зона с няколко публични парка. Но нямаме тази структура с тази значимост, какъвто е случая в София, където, разбира се, и жителите са много повече. Но тук имаме гигантски паркове, които са със забележителни характеристики. И това за една столица е невероятно. Но качеството на парковете беше западнало, въпреки невроятните дървесни видове. Вече са направени някакви усилия за подобряването им, като например в Южния парк. Преди 10-ина години там виждах дори змии, т.е. западането на парка беше довело след себе си уникално биоразнообразие за една столица. В момента вече паркът е много по-добре поддържан и наистина върви към удовлетворяване на истинските нужди на гражданите. Така че до този момент видях едно забележително усилие в посока поддръжка на парковете, което абсолютно трябва да бъде признато.

Второто нещо в София, което абсолютно ме учуди и което не бях виждал като проблем в нашия град, е проблемът с паркирането. Когато преди 15 години пристигнах в София за пръв път, градът беше един огромен паркинг. Навсякъде по тротоарите имаше паркирани коли една до друга, а майките с колички трябваше да вървят по платното. Това ми се струваше жалко и потискащо, но сега трябва да отбележим огромната разлика във факта, че вече са отбелязани определените зони за паркиране, че е разработена система за таксуване на паркирането. Огромна работа е свършена в тази насока. А мога да ви кажа, че изобщо не е лесно на властта в онази ситуация просто да каже на шофьорите, че вече не може да се паркира по тротоара и ако не сте паркирали на правилното място, трябва да си платите. Така със сигурност може да загубите много избиратели. Но след като тази работа е свършена, вече се вижда отново едно обживяване на тротоарите от пешеходците. И може би за този процес помогна и развитието на метрото. Трябва да призная, че построяването на метрото като една абсолютно необходима инфраструктура е успех. Разбира се, аз познавам само центъра на града и не толкова кварталите. Дотук е направено едно забележително усилие от една страна, но и остава още много още да се направи, от друга. Като например развитието на целия наземен градски транспорт. Аз примерно карам колело, но в София е много опасно да се кара колело – има истински проблем със сигурността и комфорта на придвижването. София е далеч от модерността, която виждаме в градовете с велоалеи.

От друга страна, трамваите са с ужасно качество. Виждам, че има няколко линии, които са ремонтирани, но като цяло трамваите са станали по-бавни. Примерно вчера бях до гробищата и трамваят дотам е ужасно несигурен и проблемен. Не съм подготвен обаче да говоря за качеството на автобусите по кварталите и как те точно допълват метролиниите. Но със сигурност липсват бус-ленти, които да дават предимство на публичния транспорт.

Разбирам, че не можем да правим всичко в един контекст на липса на средства, особено финансови. Но може би липсват и политически средства. И сега говоря за мобилността като един от жизненоважните елементи на града. Трябва да помислим дали искаме хората да живеят в периферията и да пътуват до работа всеки ден в центъра или обратното – хората да обитават центъра, а пък да работят в периферията? Или къде например разполагаме търговските зони? И сега малката ми сантиментална критика е, че София върви към постепенна девитализация на центъра, защото в него няма значими търговски зони. В центъра има градски транспорт, но пък всички големи търговски центрове са в периферията на града, където вероятно е по-евтина земята. И в центъра остава малко търговия, която не можете лесно да откриете.

Някога след падането на комунизма имаше едни първи опити за търговия от мазетата. За един турист беше невероятно да види как клиентите се навеждат, за да пазаруват. Но това не беше търговска система, която можеше да издържи дълго време. Това се промени. Сега търговията е концентрирана на определени улици, но вече на определени места се вижда, че търговците затварят. Не можем да кажем, че това е нечия грешка, на управляващите или на някой друг, това е естествен процес. Но, от друга страна, това е един вид обедняване на градската тъкан и на интереса и качеството да прекарваш време в града. Забелязвам също, че има малко по-малко ресторанти и кафенета по улиците от преди 15-ина години.

Ето един пример е булевард “Витоша”. Някога там имаше огромен трафик и тогава си казах, че е жалко този булевард да не е пешеходен, трябва нещо да се направи. И сега вече имаме промяната – не е лошо, можеше да е по-добре, но мисля, че донякъде операцията не беше успешна. Витоша се превърна в една интересна точка подобно на крайбрежните алеи в Испания – всички отиват там, разхождат се в едната посока и след това наобратно, но встрани от нея е малко пусто. Може би е прекалено рано да говорим, трябва да видим как ще се развият нещата, но сега там има много ресторанти и кафета, всички ходят там, но всъщност се оказва, че сме постигнали само едно централизиране на центъра.

Искате да кажете, че преобразените и ремонтирани публични пространства не са мислени да бъдат свързани?

Да, това е, което виждаме в момента, но все пак аз не познавам плана на София. Мислил съм си, че може да се свържат бул. “Витоша” с градината пред НДК. И не знам дали вече има идея да се свърже всичко това и с Градската градина, и с площад “Света Неделя”, и може би с ул. “Граф Игнатиев”, така че да се получи един градски периметър (вкл. и с малките междинни улици), който може да бъде наистина прекрасен. Тук не искам да правя някакви отсъждания, защото нямам елементите, за да го направя. Казвам единствено, че преди е било много различно и немалко неща са постигнати. Но за една европейска столица има още огромно количество работа да бъде свършена. Като например опазването на градкото културно наследство. Няма как да разберете какво е архитектурното качество на къщите, които ни заобикалят тук, в центъра, защото те са в много лошо състояние.

Как според вас би трябвало да бъде опазвано културното наследство? Трябва ли общината да работи поотделно със всеки собственик?

Ако трябва да разгледаме центъра на София, той има уникален характер. Въпреки това в него тук-там са успели да се прокраднат едни огромни офисни сгради в стил мутробарок, които в момента седят празни. Това значи, че някъде в инвестиционния процес, частната инвестиция не е отговорила на нуждите на обществото. Все пак живеем в свободен пазар и не можем да виним управляващите за това, но вероятно има начин през класификация на улиците или през разрешенията за строеж, тези лоши ефекти да бъдат избегнати. Трябва едно услие за консервация и запзване на характера на града. Примерно в Ла Шо дьо Фон ние нямаме средновековно наследство и затова се опитваме да убеждаваме и стимулираме собствениците да реновират сградите си. Защото разрушаването и изцяло заместването със съвременна архитектура често е в огормен контраст с околната среда. Това не е непременно лошо, но в повечето случаи се получава много рязка разлика и един вид колаж, което не е желан ефект.

Как решавате този въпрос в Ла Шо дьо Фон? Как работите със собствениците на защитени сгради?

Има един предварителен процес на класификация на това, което е ценно и това, което не е. Както е и в София – може да видите елементи от сгради – балкони, врати, метални парапети, които дават някакъв уникален характер и не е редно да бъдат разрушени. След като класифицираме какви са ценните сгради или архитектурни елементи, ги защитаваме и забраняваме да бъдат разрушени. Тук идва и финансовият момент – общината решава да даде 10-15% от стойността на реновацията на сградата. В някои случаи общината започва инициативата за диалог със собственика на защитената сграда, в други собственикът пръв търси общината и ние го направляваме в това специфично усилие, което той трябва да направи. И ако погледнем София, тук има много интересни улици с характерен чар, с които може да се работи по същия начин.

Следващият важен въпрос е за строителството на високи сгради, в малък град като Ла Шо дьо Фон ние сме забранили да се строят кули. Фиксирали сме една максимална височина на строителство и тя работи навсякъде. Може би на две-три много специфични места са позволени по-високи сгради, но като цяло не е желателно.

Значи ли това, че според вас и в София това не бива да се допуска?

Това не знам, и тук, както навсякъде, вероятно имаме сблъсък между идеали и реалност. Например какъв беше случая при нас. Както знаете, Ла Шо дьо Фон е родното място на архитекта Льо Корбюзие. По случай 100-годишнината от рождението му направихме конкурс за реновация една част от центъра. Конкурсът отвори терен за една много специфична висока сграда, един малък площад и т.н. И тук влизаме в процедурите за публично обсъждане. Когато общинският съвет вземе дадено решение и има несъгласни граждани, НПО или политическа партия, се прави референдум. И тогава една група граждани казаха, че вместо висока сграда, искат обществен парк. Това прерасна в един дебат за наследството на Корбюзие, за структурата на града и накрая обществеността учудващо прие предложението на общинския съвет за високата сграда. И ние бяхме несигурни, защото това все пак беше общинска инвестиция, зад нея нямаше финансови интереси. И накрая построихме сградата и тя стана “кулата на общината”.

И колко време траеше този процес – конкурсът, дебатите, избирането на проекта?

Нещо от порядъка на 3 години – докато мине конкурсът, оценяването, взимането на решение. Такъв тип урбанистични намеси отнемат време и това е “проблем” на демокрацията. От друга страна, управленските мандати са през 4 години и за да направите истинска промяна за времето, което имате, трябва и да сте експедитивни и да приключите навреме. Само много големи проекти може да си позволите да проточите 8 години. Но понякога може някои процеси да бъдат пропуснати в зависимост от проекта. Може общината да изготви проекта и да го постави на обществена дискусия. Това е рутинна процедура и се случва навсякъде, предполагам, тук е същата.

Невинаги. Тук има проекти, които общината изготвя и започва да строи, без обществото да има време да реагира.

Това е малко технократично – има лоши и добри страни. Проблемът на Швейцарската система е, че когато един проект се публикува, той трябва да бъде подложен на публична дискусия. Публикува се за период около два месеца с право да бъде обжалван, но не от цялото население. Едиствено от директно свързаните с проекта граждани, както и от различни НПО, асоциациите за защита на културното наследство. Обикновено така се случват нещата, че има реакция на проекта. И тогава трябва да се опитате да убедите хората или да им обясните неяснотите и забележките по проекта. Защото не всички са абсолютни противници на даден проект. Да вземем съсед, който, ако иска да построи нещо в съседство, почти винаги е абсолютен противник. Него го защитават позволените от закона габарити на строителство. Но когато става дума за проекти с характера на бул. “Витоша”, тогава може да правим дискусия с всички заинтересувани организации. Примерно, когато се прави магистрала, идват организациите за защита на биологичното разнообразие и искат тунел под магистралата, за да може да се осигури зелен коридор. Това би струвало малко повече, но все пак това е инфраструктура, която правим за 50-100 години напред, така че се съгласяваме.

Друг тип дискусия, която общината може да инициира, е през въпросник. Система от въпроси, които повдигат определен начин на мислене – какво мислите за тази и тази промяна например. Може да бъде в рамките само на дадена зона или квартал. Това има двоен ефект – от една страна, създава чувствителност, защото искате от хората да се произнесат. И, от друга, това започва да променя мисленето, защото хората започват да си размишляват как би могъл да се промени градът или дадена зона, какви варианти има общината в зависимост от проекта.

Примерно Ла Шо дьо Фон е много подценяван от гледна точка на архитектурните качества на културното наследство. Градът има специфично наследство от малки ателиета от часовникарската индустрия. И в един момент искахме да възвърнем интереса на хората към това, защото те обикновено се интересуват от мащабната архитектура – дворци, крепости, палати… Но казахме си, че и малките къщи в стил Ар нуво могат да бъдат интересни и са специфични за града. Трябва така да пазим града си, че всеки период на развитието му да е разбираем и четим в градската среда.

Да, и София, като всеки друг град, се разраства и се опитва да приюти нови хора. Успешно ли го прави, според вас?

Важно е да можем да си зададем въпроса как урбанизираме територията и как създаваме места за качествено обитаване. Как да приемем хората, които идват да се заселят в града? Виждал съм новопостроени периферни квартали, например около лифта “Симеоново”, и се питам примерно къде ходят на училище децата там. Очевидно е направен урбанистичен проект, който да послужи на тези, които са го направили и след това просто строим, продаваме и правим печалба. И това е всичко. И след това обществото остава с нерешени проблеми, защото няма инфраструктура, няма работеща канализация, няма училище, няма обществен център и няма парк, където децата да играят. Това не е интегриран урбанистичен проект и вече не е проблем на лява или дясна политика. В Швейцария във всяка община, независимо от управлението при изготвяне на урбанистичен план, отделяме място за всяка необходима функция – парк, училище и т.н., и чак след това решаваме проблемите с трафика. Но когато виждаме какво се е случило при лифт “Симеоново”, това не е случаят.

И не на последно място стои специфичната ситуация със структурата на населението в града. За София не мога да говоря, но в Ла Шо дьо Фон имаме традиционни малцинства от Португалия, Испания, Италия и ежедневно пътуващи от Франция, които работят в града. Сега вече има и доста мигранти и бежанци. В един момент си зададохме въпроса какво правим, и това, което се опитваме, е да поддържаме смесването на хабитатите на различните малцинствени групи. Което ще рече, че не искаме единствено турски квартал, единствено косовски квартал, улица на хора само от Северна Африка – за да не създаваме гета. Понякога това създава проблеми, но не искаме прекален комунитаризъм, защото така хората се регрупират по определени качества и характеристики. И това вече е малко по-лява политика, но искахме, когато има богат квартал с вили, до него да има и други, по-ниски категории жилища. И така в училищата децата на богатите учат заедно с децата на по-бедните. Така се създават социални връзки от друго естество. Обособяваме общество, което не е сегрегирано, и това е фундаментално. В тази посока може се влияе с много управленски лостове. Но всичко това трябва да се обяснява на обществото, определен тип послания трябва да бъдат предадени. Може би в Швейцария системата го позволява повече, защото в момента в управлението на града има един комунист, един социалист, един еколог, един от център-дясно и една дясна консерваторка, всеки има по един ресор и за взимането на всяко решение търсят диалог и консенсус помежду си.

И последният въпрос е за това, как трябва публичното пространство да бъде създавано според нуждите и на хората с намалени физически способности, с други думи – инвалиди.

С коли по тротоарите преди хората с инвалидни колички със сигурност не можеха да се движат по тротоарите, сега това малко по малко се променя. Вижте, в Швейцария вече има федерален закон, който налага, че всяка новосъздадена публична структура, администрация или обществена услуга трябва да бъде достъпна с асансьор. Това не може да стане отведнъж, но вече има голямо усилие, което беше направено, и от година на година става все по-добре. Но в София човек с инвалидна количка е абсолютно невъзможно да влезе в трамвая, по-добре да вземе такси.

 

Въпросите зададе Павел Янчев

19/08/2015

София

Avatar

Павел Янчев

Павел Янчев е архитект и урбанист, завършил е катедрата по градоустройство в УАСГ (2007) и Master of Human Settlements в KU Leuven (2012). Работил е с фирма СТОА в София и Москва, с архитектурните студия ZOOMStudio в София, ARTER и Art&Build в Брюксел. Бил е автор на архитектурното списание AbitareBulgaria, а в свободното време пише в блога си View.point (pavel-yanchev.blogspot.com).