Единственото лечение за склонността на прокуратурата към абсурди е коренна промяна в организацията й

На 27 юни  вестник „Капитал” публикува статия („Паниката е по-голяма от проблема”) за кризисната тогава ситуация около Първа инвестиционна банка (ПИБ). В текста се споменава, че на едно от дружествата, контролирани от Пеевски – „Водстрой”, чиито пари преди това са били в банката на Цветан Василев – Корпоративна търговска банка, а след раздора с КТБ са били преместени в ПИБ, е било наредено спешно да си изтегли авоарите от люлеещата се тогава ПИБ. Това е завръзката.

На 19 август същият вестник съобщи, че прокуратурата е „разпоредила проверка срещу управляващия редактор на „Капитал” Алексей Лазаров и редактора на вестника Николай Стоянов. Поводът е сигнал подаден от изпълнителния директор на свързаната с Делян Пеевски фирма „Водстрой 98” Момчил Борисов, който иска да се провери дали не са извършени престъпление срещу републиката и обществения ред и спокойствието на гражданите”.

Става дума за чл. 107 от НК – „вредителство” и чл. 326 от същия кодекс, т.е. за „подаване на неверни повиквания или заблуждаващи знаци за помощ, злополука или тревога”.

С това почва абсурдът. Не е ли абсурд твърдението във вестник, което е получено от неназовани, но известни на редакцията лица, че от банка, наистина намираща се в криза, са изтеглени пари, да бъде окачествявано като „вредителство[1]”? А чл. 326[2] се отнася за фалшиви обаждания по тел. 112 например! Друг е въпросът, че рядко влиза в действие, най-вече защото трудно се разкриват тези, които вдигат фалшиви тревоги по телефона. Не е ли нелепост твърдението, че  когато се публикува факт за  фирма, изтеглила парите  от клатеща се банка, да се повдигне обвинение във „разпространение на неверни повиквания или заблуждаващи знаци за помощ, злополука или тревога”?

В оплакване до прокуратурата са възможни всякакви нелепости.  Хората, които подават сигнали и тъжби, често са обладани от демона на отмъщението и злобата, така че здравомислието не е измежду най-желаните гости на трапезата на жалващите си. Но нали работа на прокурорите е да отсяват зърното от плявата, да намират рационалното и да хвърлят в коша явните нелепости? Добре е, че  прокурор Румяна Стоянова от Софийската районна прокуратура все пак преценява, че няма данни за „престъпление срещу републиката”. Проблемът  за това дали има престъпление по чл. 326 остава. Трябвало да се направи проверка. И машината се завърта.

Вторият абсурд е, че  прокурор Стоянова е преценила, че текст, ползван за наказване на телефонни измамници, може да бъде приложен  за  разследване  дали журналисти чрез написване на статия не са извършили престъпление по него!

Но нещата не свършват до тук. Малко след като информацията за призоваването за разпит на  двамата журналисти, Прокуратурата излиза със съобщение. В съобщението  се  разяснява на публиката, че е длъжна да проверява всеки сигнал и че снемането на обяснения от визираните в жалбата извършители е част от проверката! Дадено било указание на СДВР да извърши тази проверка и това дали да се извикат журналисти на разпит заради публикация, е нещо, което единствено полицията решава, а  Прокуратурата  е невинна.

В съобщението  обаче  пише черно на бяло следното: „Фактите и личните оценките, описани в статията, са поднесени манипулативно, което е характерно за публикуваните материали от издателската група „Икономедия”[3].

Написаното по-горе е третият абсурд – прокуратурата няма право на оценки от този род. Тя не е нито редактор, нито медия критик, нито политическа сила и/или бизнес, които биха могли да решат, че статиите в двата вестника са „манипулативни”. Ако има претенции, основаващи се на духа и буквата на закона, към разни публикувани текстове, трябва да ги формулира на езика на обвиненията, а не да се прави на литературен критик.

Случаят с  публикация на “Капитал” напомня неотдавнашните  обвинения срещу репортера на „Медиапул” Борис Митов. Митов  беше заплашен с разследване, за да разкрие източника си на информация, дал му достъп до разрешения на съда за използване на СРС. От анализа на тези разрешения става ясно че прокурорът Роман Василев (този, дето крещеше на поваления бивш министър на отбраната Николай Цонев, че е „пълен престъпник” в клип, който взриви общественото мнение преди време) е лъгал тогавашния шеф на Пловдивския окръжен съд, днешния Главен прокурор Цацаров. Прокуратурата дори си позволи да разследва неотдавна президента, който има пълен имунитет по сигнал на Бареков по чл. 103 от НК[4] по повод срещи на президента в чужбина.

Къде е коренът на всички тези абсурди? Как да се спре прокурорският произвол? Защо прокуратурата оневини яростния расист Калин Руменов, като след две години разследване не успя да намери в крещящо расистките му статии в „Новинар” нищо друго освен „лично мнение”, но не и престъпление по чл. 162 (проповядване и подбуждане към дискриминация[5]) от НК? Как да се спре очевидната обвързаност на прокуратурата с политиката и зависимостта й от тези, които в момента са правителство (спомняте ли си изтеклия в медиите разговор на Бойко Борисов с тогавашния земеделски министър Мирослав Найденов и бившия градски прокурор Бойко Кокинов през ранната пролет на 2013 г.)

                                Коренът на злото  е в самото устройство  на тази институция.

Тя е пирамидална конструкция, като всички по-долни нива зависят от върха – Главния прокурор. Той пък бива избиран от ВСС, в който решаваща роля играе квотата на Народното събрание, която винаги е изразител на съответното политическо мнозинство.

Така по-долните прокурори са подчинени на по-горния и всички заедно – на Главния. Вярно е, че съдът може  и нерядко го прави, да не приеме тезите на прокурорите. Но докато и ако се стигне до там, обикновено минава много време, често години. През това време несправедливо обвиненият бива разпитван, може да бъде задържан под стража, професионалният му живот бива унищожен, а бизнесът – ако има такъв, разсипан. Да не говорим за съсипаната репутация: у нас да си обвинен в очите на немалка част от хората значи да си виновен.

Така прокурорите, а Главният прокурор  най-вече, са практически безотговорни. Те не зависят от преценката на външни на тях фактори дали си изпълняват задълженията законосъобразно или не. Ако дадено обвинение падне в съда, от това за поддържащия го прокурор не следва нищо.

Тази пирамидална структура трябва да се разруши. Тя е наследство от съветския модел на организация на съдебната система. Прокурорите трябва да носят отговорност за действията си и всички техни актове следва да могат да бъдат атакувани пред съд. Прокурорът следва да отговаря пред закона, а не пред началника си. Сега немалка част от прокурорските актове могат да се отменят само от по-горния прокурор. Едва ли има много желаещи да се опънат на волята на началството, скрита зад изкусни юридически формулировки?

Най-накрая, необходимо е да се задвижи идеята за политическа отговорност на прокурорите. Това може да стане по два начина. Първият е прокуратурата, както отдавна предлагат някои десни партии, да мине към изпълнителната власт, тя и сега зависи от нея и от нейното мнозинство в НС, не е ли време тя най-накрая да се освободи от мнимата си независимост от правителството? Ако прокурорите са част от изпълнителната власт, те ще трябва да споделят – разбира се, при съответния функционален имунитет, за да могат да си вършат работата – успехите и неуспехите на правителството. И ще получават от общественото мнение оценка за работата си, включително и кадрова. Това, мисля, ще ги направи много по-внимателни при употребата на властта им.

Другият начин е да се въведе пряк избор на прокурори – до самия „връх” (т.е. до Главния прокурор)  или до „подножието” му – от хората. Както се избират кметове, така могат да се избират и прокурори. Този вариант крие рискове, знам. Има риск от купуване на гласове. Има риск местни деребеи да си „купуват” чрез гласуване удобни прокурори. Но рисковете следва да се опознаят и да се неутрализират. Всъщност у нас всички видове избори са пълни с рискове за купуване на гласове. Значи ли това, че трябва да се откажем изобщо от тях? Ала изборността на прокурора има  големи плюсове. Избраният прокурор трябва да се бори за одобрението на хората. Той знае, че целият е „на длан” пред тях. Това следва да го подтиква да гони истинските престъпници, да е безкомпромисен с тях, а не да се забавлява, запушвайки устата на журналисти.

Когато връзките на прокуратурата с изпълнителната власт станат явни – ако тя мине към нея – ще е много по-трудно да се играят политически игри под диктовката на правителството. Наглед това е парадоксално, но това е само на пръв поглед. Сега зависимостите са скрити, потулени са. Потулени са под мнимата „независимост” на прокуратурата. Предполага се, че тя не може да изпълнява политически поръчки – напр. да запушва устата на журналисти, т.е. да упражнява цензура, защото е независима. А ако е част от правителството, тя ще е принудена чрез закона точно и ясно да обосновава действията си, точно защото няма да може да се крие зад „независимостта” и безнаказаността си.

Ако се премахне пирамидалната организация на прокуратурата, всеки прокурор ще е принуден да поема лична отговорност за действията си, а не да се крие зад гърба на началството. Това би направило прокурорите много по-отговорни.

Накрая, разбира се, не бива да забравяме, че и сегашният НК е виновен за част от бедите. Чл. 107 например си е жив остатък от наказателно мислене, характерно за съветската съдебна система от 30-те години на миналия век, а не от мислене, присъщо на 21 век на страна, членка на ЕС. Такива остатъци в безброй пъти преправяния НК има много. За жалост проекта за нов НК, предложен и оттеглен след тежка критика от страна на обществеността през ранната пролет на тази година, също не беше свободен от такива рецидиви на комунистическото наказателно мислене. Но това, разбира се, е друга тема.

Прокуратурата може да се излекува от склонността си към абсурди и произвол единствено чрез коренна реформа в организацията си. За нея се говори вече от много години. Но – само се говори. Защото големите партии, които печелят изборите, всъщност са доволни от съществуващото положение. Тяхната основна грижа е да имат „подходящ” човек за Главен прокурор, другото, казват си те, „ще го оправим”. За жалост, както и при всички големи реформи у нас, и за тази е нужен тласък отвън, ако искате ритник. Дали ЕС ще го направи този тласък? Уви, засега отговорът тъне в мъгла.

 

[1] Ето формулировката на „вредителство” според чл. 107 от НК: „Който с цел да отслаби властта или да й създаде затруднения разстройва или подравя промишлеността, транспорта, селското стопанство, паричната и кредитната система, други стопански отрасли или отделни стопански предприятия, като използува държавни учреждения, стопански предприятия или обществени организации, като възпрепятствува тяхната дейност, или като не изпълнява възложените му важни стопански задачи, се наказва за вредителство с лишаване от свобода от три до десет години, а в особено тежки случаи – с лишаване от свобода от пет до петнадесет години.”

[2] Ето как звучи първата алинея на този член: „Който предава по радио, телефон или по друг начин неверни повиквания или заблуждаващи знаци за помощ, злополука или тревога, се наказва с лишаване от свобода до две години.”

[3] Фирмата се казва „Икономедиа”, но няма да сме толкова дребнави, че да придиряме за една сбъркана буква, нали?

[4] Чл. 103 от НК гласи: „Който, изпълнявайки държавна служба или поръчение пред чуждо правителство или международна организация умишлено ги води във вреда на републиката, се наказва с лишаване от свобода от десет до петнадесет години, както и с лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и 9”.

[5] Вж. статията от пишещия тези редове „Когато крадецът вика „дръжте крадеца” или за това как прокуратурата оневини един явен расист”, поместена в „Маргиналия” на 26 май т.г.

 

Avatar

Емил Коен

Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Повече от 20 години след 1993 г. работи в различни неправителствени правозащитни организации, работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”.