Елица Вутова: Аборигените живеят в мир със себе си, нямат амбициите на западния човек

Елица Вутова е историк. Тя е  дъщеря на голямата родопска певица  Бойка Присадова. Елица работи като организатор в киното . Участва в снимачния екип на Бояна филм, заснел българо-руския филмов блокбастър  „Турски гамбит“ (2005)  по сценарий на световноизвестния  писател Борис Акунин, под режисурата на  Леонид Верещагин и  Джаник Файзиев. Късметът я отвежда на снимачната площадка за филма  „Texas’46”  с Джорджо Серафини и прочутия Рой Шайдър, (“Ах,този джаз”).
Елица Вутова е луда по  пътешествия. Освен в Австралия изкарва месеци в  Китай. Пътува в  Тайланд, Русия, Кавказ, Мала Азия. След две седмици заминава за Мексико.

Елица, какво мислиш за българите в Сидни? Опитах се да науча какво правят заселниците ни там. Оказаха се обикновени неща, характерни за всяка диаспора. Землячески срещи в посолството, празнуване на национални празници, отбелязване на годишнини. Как попадна всъщност в Австралия?

Отидох в Австралия  по покана на много близка моя приятелка, на която съм кума и кръстница на голямата й дъщеря. Останах 3 месеца с нея и семейството й. В Сидни е изключително трудно с детските градини и така два дни седмично помагах с гледането на малкото им дете,  а също преподавах български език на децата  в Българското неделно училище. Така се подпомагах и финансово, тъй като там е изключително скъпо за нашите стандарти. Една кутия цигари, например, струва 14 долара. Паркингът  е 13 на час. Приятелката ми Ева Антонова е една от активистките в създадената от сънародниците ни земляческа организация „Родина“. Нашата общност е доста голяма. Нямам точно число, но се говори, че в Сидни живеят около 5-6 хиляди българи. Аз се запознах с голяма част от тях на най-различни събирания.

Винаги ме е интересувал животът на емигрантите. Доволни ли са от избора си да живеят извън България?

Сидни е изключително красив град – не можеш да му се наситиш, но, като попаднеш там, се чувстваш наистина далеч от света.  Това е някакъв огледален свят на нашия. И носталгията е голяма, разбира се –  там  всичко е наопаки:  сезоните, денят и  нощта. А за дясното движение да не говорим. Автобусната спирка е точно в обратната на нашата логика посока. Пресичането на  улицата си е цяло приключение. Особено през  първите дни.  Когато си купуваш къща пък,  търсиш със северно изложение, а не с южно, както сме свикнали. Дори небето е различно. После свикваш. Но през цялото време осъзнаваш, че си някъде много, много далеч.  Някъде накрай света.Такова е усещането.  Колкото и да е красиво.

Изпитват ли носталгия? Искат ли и децата им да останат там? Да са австралийски граждани, а не българи?

Далеч от дома българите сякаш се чувстват много по-българи от нас и са настроени доста по-патриотично. За мен беше голяма изненада да го установя, но там нашите живеят доста  задружно и си помагат кой с каквото може. Това поне е моето впечатление. Присъствах на безброй сбирки – с повод и без повод. Пих ракия и вино, ядох кисело зеле, луканка и кебапчета…всичко произведено на място. Танцувах хора и ръченици заедно с турци, сърби, гърци, македонци и австралийци. О, имаме  си и танцов състав там,  който репетира два пъти седмично.  И група за народни песни „Мартеница”, която обаче е създадена от австралийката Мара Кийк, учила народно пеене в Пловдив и София и безумно влюбена в нашия фолклор ( www.maramusic.com.au)  Има доста хора, които са чували за България и за киселото мляко. Можеш да си купиш българско сирене и вино от всеки по-голям супермаркет.

За презентацията е нужен JavaScript.

Чувстват ли се по-различни заради чуждата си идентичност? В крайна сметка емигрантите, в това число и българските, имат други спомени, нямащи нищо общо със спомените на кореняка – австралиец?

Всички живеят заедно. Всички са чужденци, всички са австралийци!  В  страна, създадена от емигранти, най-нормалният въпрос  е „Ти откъде си?”. И никой не гледа на другия отвисоко, както е в Европа. Там сякаш различията не ги разделят толкова.  По-скоро ги обогатяват. Австралийска кухня не съществува. Арабският ресторант е редом с италианския, японския, индийския  или тайландския. Което е още един повод за приобщаване към различното.

Защо твоите приятели са отишли да живеят на другия край на света? Какво знаеш за емиграцията ни в Австралия – политическа или икономически са причините да напуснеш София или Варна, за  да отидат в Сидни?

Причините за имиграция са много. Зависи кой кога е заминал. Някои от по-старите емигранти са избягали по политически причини, по-новите по икономически. Някои са отпътували за Австралия по-скоро, за да се присъединят към други членове на семейството си, заминали преди тях. Имаше много и най-разнообразни истории за това кой как е заминал, но по-голямата част от българите там са получили визите си по точковата система – добре образовани хора, с хубави  професии.  Доста от тях са служещи с добри заплати, други имат собствен бизнес. Запознах се с компютърни специалисти, с доктор и зъболекарка, адвокатка, художник, счетоводители, бизнес консултанти, медицински сестри и лаборантки, търговци и  бизнесмени. Моята приятелка работи в Администрацията на полицията, мъжът й пък има Агенция за недвижими имоти.  Имаше и такива (не много, но все пак!), чийто живот не е никак лесен там, но те самите твърдят, че  в България би им било още по-трудно.  Много от тях не са се връщали с години – едно, че пътуването е твърде скъпо, друго,  че е твърде дълго.  Някои споделяха, че роднините им  тук са измрели или са заминали  и нямат много причини да си идват. Други разказват, че последния път, когато са идвали в България, им е било много тъжно. Голяма част  от приятелите и познатите  им са заминали или се чувствали крайно обеднели и обезверени.  Но като цяло – отношението към България е топло и  романтично.  Обичат я и копнеят да я видят отново!

Има ли дискриминирани групи в Сидни? 

Не мога да кажа много нещо за  дискриминацията, аз не съм я усетила. Дори и да има такава,  т  по-скоро е на икономическа, отколкото на етническа или религиозна основа според мен. Обществото като цяло се отнася доста толерантно към хомосексуалистите. Браковете между тях са разрешени, което изключва сексуалната дискриминация. Мъже и жени се трудят на равна нога на всички поприща. Нямам представа за забулените арабки, честно казано.  Имаше не малко и такива, но не съм имала възможността да  общувам с тях. С едно изключение – веднъж  на плажа се къпехме по бански,  редом с млади момичета, забулени отгоре до долу и на никой не му правеше впечатление.Там всъщност да се предпазваш от слънцето си е национална доктрина, а банските  за децата  са задължително с дълги ръкави и панталонки. Не малко възрастни също се къпят покрити, така че дори и къпането с бурка не изглеждаше толкова странно, честно казано.

Според теб, на какво се основава търпимостта между хората? В Европа са полудели от конфронтации  – на  религиозна, на сексуална, на  етническа основа..

Като се замисля за религиозната толерантност,  най-малко от всички храмове в Сидни са джамиите. За разлика от безбройните протестантски, католически и будистки храмове, които са на всеки ъгъл. Аз лично не видях нито една джамия, но ми казаха, че някъде в покрайнините имало такава. Даже две. Което си е доста малко за  5-6 милионен град  и може да се възприеме като вид дискриминация. Далеч не на нивата на Европа, разбира се. Всичко е много по-лежерно там. Много по-приемливо. Причината вероятно е, че Австралия  все пак е   остров и е   доста  далеч  от културите, от които произлизат огромната част от жителите. А  фокусът е доста по- различен, когато  гледаш оттам насам. Оптиката   е  различна.

Каква е атмосферата при общуването, можеш ли да се развличаш, без да загубиш идентичността си?

Да, хората там  общуват много със собствените си общности, но различията между младите поколения са все по-малко забележими  и все по-лесно  заличими. И все пак не мисля, че това е загуба на идентичност. По –скоро е приобщаване към една мултинационална култура, към която всеки народ добавя по нещо. И приема по нещо, за да стане тази култура наистина уникална.

Разкажи за българските деца. Зная, че освен Българското неделно училище, където си преподавала, в Сидни има и основно училище „Петър Берон“, както и  училище за преподаване на български език и в Мелбърн /Victorian school of Languages Bulgarian/.

Много от децата на имигрантите дори не говорят родния език на родителите си и даже  и да осъзнават, че произходът им е различен, даже и да спазват определени традиции и обичаи, под  давлението  на общността си, те, второто поколение, разговарят на английски помежду си. Китайчета, арабчета, турчета, англо-саксончета, италианчета  и т.н. ходят в едни и същи училища и детски градини. Учат заедно, растат заедно, забавляват се заедно и често се женят за хора с различен от техния произход.  Проблемите на българското училище в Сидни  не са малко – както с квалифицираните преподаватели, така и с помощните материали, по които да се преподава. Тук е мястото да благодаря на Агенцията за българите в чужбина, от която получих  много  материали за децата в Австралия  – буквари, книжки,  дискове с интерактивни игри и всякакъв вид помагала за различните възрасти.  Поради ограничението с багажа по летищата, успях да занеса само по една две бройки от вид, но там ги  размножавахме на ксерокс,  така че всяко дете да си има учебник и учебна тетрадка.  Много ни помогна и друга моя приятелка – Мира Янишевская, която е основателка и дългогодишна  преподавателка в  Българското училище в Пекин. Тя дойде  за няколко дни до Сидни по друг повод, но се включи дейно в работата по утвърждаването на методологията на обучение, както и за попълването на документацията, с която училището в Сидни да може да се легитимира съгласно изискванията на нашето Министерство на образованието, за да могат да се издават дипломи за завършени класове на учениците.

Друга трудност е, че  децата не могат да бъдат разпределени по групи само на базата на възрастта им, тъй като тя  не винаги съответства на знанието им на езика  –  и ако за някои от тях това просто е предучилищна група, за други  изучаването на български си е  като чужд език. Говоря главно  за децата от смесените семейства, но имаше  и такива, на които и двамата родители са българи, а разговарят с децата си на английски. Нямам представа защо. Предполагам, че  така им е по-лесно!  Нека си го кажем направо – 2-3 часа седмично са изключително недостатъчни, за да се научи който и да е език. Необходими са много допълнителни занимания и упорство от страна на родителите, за да могат децата им да усвоят един приличен български.  Пък дори и да е само на говоримо ниво.

Наистина ли в Австралия няма и елемент на дискриминация?

Някакъв елемент на дискриминация съществува, разбира се, но не е толкова очебиен според мен. Интересен факт е, например, че чернокожи почти не се срещат ( чудех се на какво ли основание им отказват визите, например. Не мога да не спомена и  аборигените, като си говорим за дискриминация. Австралийците  изпитват доста голяма вина по повод тяхното изтребване и опита на властите да ги „социализират” против волята им. Не толкова отдавна аборигенски деца  насилствено са били отнемани   от семействата  им и  са били „внедрявани” в бели семейства, които да ги отглеждат и „приобщават” към западната цивилизация. Премиерът Тони Абът дори им се извини официално неотдавна. В момента е  достатъчно да докажеш, че имаш 1/16 част аборигенска кръв и си осигурен за вечни времена. Изплащат им се помощи, дават им се квартири на символичен наем, което, за съжаление, води към друга крайност. Те сякаш не изпитват нужда да се развиват и да правят каквото и да е. Огромна част от тях се пристрастяват към алкохол, наркотици, хазарт. Аз говоря за аборигените в градовете, разбира се. Тези от вътрешността на страната (или  Буша, както го наричат)  са ги оставили на мира – да си живеят, както си го разбират. Има и творци сред тях – художници, музиканти, писатели, но  огромната  част от аборигените ( в градовете), пропилява   живота си безцелно, което е  мнението на „цивилизованите”  (според нашите стандарти) австралийци.  Аз нямах възможност да опозная много от тях, за съжаление. Срещнах един абориген – островитянин – легендарен бивш шампион по бокс, с когото пихме капучино в българското кафене  и други  2-3-ма,  които се снимаха с туристите и продаваха ръчно изработени бумеранги и сувенири  до Операта. Говорихме малко – изглеждаха ми  в мир със себе си, усмихнати  и щастливи. Разбирането им за живота е доста  различно от нашето. Те нямат амбициите на западния човек, не се пристрастяват към места и към вещи. Те предпочитат да пребивават в техния си свят на  сънищата  (така нареченият Dream world ) и се чувстват доста хармонично там. Което не мисля, че ги прави по-малко цивилизовани. Просто – друг вид цивилизация.

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).