Емоционалната интелигентност по кой предмет се учи?

„Ако хората дефинират социални ситуации като реални, те стават реални в своите последствия.“ Така гласи известната в социологията „теорема на Томас“, наречена така от Робърт Мъртън по повод на друг американски социолог – Уилям Томас. Скандалът с „турското робство“ и с „История славянобългарская“ може да беше манипулация, медийно мултиплицирана, за да се отклони общественото внимание от критичния доклад на Европейската комисия за правосъдната реформа в България (по-точно – за липсата ѝ). Последствията обаче бяха напълно реални. Особено за Тодор Танев, който беше принуден да напусне поста на министър на образованието и Меглена Кунева, която го зае. Както и за всички, които разбраха, че трябва да се казва „турско робство“, а не „османско владичество“, независимо че доста повече от четвърт век по история сме учили именно термина „османско владичество“. Разбрахме и че най-важното за един образователен министър е да е патриот, дори да няма мустаци.

Междувременно мой познат, начален учител, ми разказа следната история. В класа му има момченце, което е с аутизъм и момиченце, което е бежанче от Ирак. Момченцето си има своите особености, една от които е силната му привързаност към момиченцето бежанче. Привързаността се изразява в непрекъснато търсене на близост, прегръщане, стискане. Бежанчето, от своя страна, преживява труден период – не е от България, тепърва учи езика, травматизирано е от войната и напускането на родното място, а и, макар да е свикнало в Ирак да си играе с момченца, се стряска от такава физическа близост. Чувства се тормозено и преследвано. Плаче. Всъщност повечето деца, независимо от етническия си произход и пола си, биха реагирали по подобен начин.

Учителят не разполага с експертна помощ и подкрепа как да постъпва в такива ситуации. Цялата отговорност е прехвърлена върху него и върху училищния психолог, който също не е специалист нито по деца бежанци, нито по аутизъм. Тези неща не се учат по начална педагогика и психология. Учителят и училищният психолог умуват как да намерят отговор на въпроса как да гарантират правата и на двете деца – и правото на момченцето с аутизъм на самоизразяване, и правото на момиченцето бежанче на лично пространство и сигурност.

Тъй като обаче учителят прави всичко възможно да зачита правата и особеностите на всички деца, това се пренася и в отношенията между учениците му. Децата в класа се опитват да се справят с тази сложна ситуация, както умеят. Разбрали са например, че детето с аутизъм реагира на много силни стимули. Затова една негова съученичка се премята през глава, за да отклони вниманието му от бежанчето.

Този казус, макар и достоен за научен трактат, е нормална ситуация за едно съвременно училище. Училище, в което има място за всякакви деца – с различна етническа, расова или религиозна принадлежност, мигранти, с увреждания, с различни проблеми и травми. Дори – деца с различна сексуална ориентация или полова идентичност.

Как българската образователна система е подготвена за такива ситуации? По кои предмети децата учат как са се справят със собствените си емоции и как да се отнасят към емоциите на другите? Предмети като психология, етика и философия се учат чак в гимназията, а децата се сблъскват с трудни емоционални ситуации още от първи клас.

Учебният предмет, който се изучава по време на цялото ученичество и който има отношение към емоционалния свят на човека, е литературата. Чрез обучението по литература учениците имат възможност да обсъждат най-разнообразни видове човешки отношения и чувства, като правят паралели и със собствения си жизнен опит.

Затова реших да направя един малък експеримент – прегледах всички програми по литература от 1 до 12 клас, публикувани от МОН, и потърсих в тях наличието на четири думи – любов, обич, състрадание и съчувствие. Учебните програми са базисни документи, които съдържат образователните стандарти, основните понятия, върху които учениците да могат да разсъждават и основните умения, които да придобият. Ето защо е важно не само кои понятия влизат в тях, а и кои не влизат.

Резултатите от експеримента обобщих в следната таблица:

Споменаване на думите "обич", "любов", "съчувствие" и състрадание" в програмите по литература от 1 до 12 клас.
Споменаване на думите “обич”, “любов”, “съчувствие” и състрадание” в учебните програми по литература.

Първото, което се вижда, е, че думата „обич“ изобщо отсъства. Това опроверга хипотезата ми, че за по-малките ученици е по-вероятно да е тематизирана обичта вместо любовта. Обич няма, затова пък има много… обичаи.

В първи клас няма и любов, състрадание и съчувствие. Има обаче национална идентичност – в центъра на изброяването между общочовешките ценности и мултикултурността. Подобна е ситуацията и във втори клас.

В трети клас от ученика се очаква да може да прави разликата между предмет, животно и човек. След като, забележете, още в първи клас трябва да е усвоило що е националната идентичност на фона на общочовешкото и мултикултурното. Детето, значи, в училище първо придобива национална идентичност, а чак след две години научава, че е човек, а не предмет или животно.

В четвърти и пети клас отново няма ни любов, ни състрадание, ни съчувствие, но национално, разбира се, има.

В учебната програма за шести клас – изненада, се появява думата „любов“, и то – два пъти. Ентусиазмът обаче се стопява бързо, защото и двата пъти споменаването е в контекста на стихотворението „Къде си вярна ти, любов народна“.

Ала в седми клас изненадата е голяма – изведнъж там се появяват всички търсени понятия (освен обичта) – и любов (даже два пъти, без „народна“), и съчувствие и състрадание – по веднъж. Но седми клас се свързва преди всичко с националното външно оценяване и кандидатстването за елитни гимназии. Затова, вероятно, тогава се учи всичко. За изпита, не заради емоционалната интелигентност.

В програмата за осми клас думата „любов“ се споменава веднъж. В девети – цели четири пъти, но и тук радостта е измамна: в три от пътите става дума за християнската любов, а в четвъртия – за всеобщата любов между хората.

В програмите по литература за 10, 11 и 12 клас няма обич, любов, съчувствие и състрадание. Може би авторите на програмите са мислили, че тези неща вече се учат във философския цикъл, а може и да са нямали мисли в тази посока.

Изводът е, че основната цел на образованието по литература е да възпитава национална идентичност. И макар да се споменават – от кумова срама – мултикултурността, зачитането на различното мнение и т.н., основната предпоставка е, че ученикът е по дефиниция с българска националност и етнос. Освен за национални и културни, за други различия много-много не става дума.

На този фон, министър на образованието пада, защото не бил достатъчно патриотичен, а новият министър има нужда от специални оправдания защо няма мустаци. Защото така разбираният патриотизъм, на всичко отгоре, е и сексистки.

В същото време, много по-важна задача за образованието е включването на реалните различия между децата в него. 16 години след началото на 21 век в България този процес едва-едва започва. А осъзнаването, че емоционалната интелигентност също е важна част от образованието, е далеч от умовете на съставителите на учебните програми.

Образователната система едва сега започва да забелязва различните деца, което не означава, че преди ги е нямало. Изкушавам се да споделя личен опит в тази връзка – от ученическа бригада, на която бях в края на 80-те.

Бригадата беше с продължителност около 40 дена, през които бяхме настанени в общежитие към консервен комбинат в Плевен. Един ден мой съученик – от най-нахаканите хулигани в класа – изчезна. Намериха го на железопътните релси, с прерязани вени на двете ръце, в очакване да го сгази влак. Оказа се, че причината за опита му за самоубийство е, че… не е свикнал да спи без майка си. До този момент на никого не беше хрумвало, че момчето може да има проблем и затова да е толкова агресивно.

Аз, от своя страна, имах опит, в някои отношения подобен на този на момичето бежанче. Бях по-голяма – на 15. Но нямаше кой да ме подкрепи – нито съученик, нито учител. Момиче от друг клас с особености в поведението имаше особена фиксация към мен, може би заради първоначалните ми опити да го закрилям. Непрекъснато ме преследваше, настъпваше, блъскаше, скубеше, заплашваше, обиждаше. Бяхме разпределени в една стая. Всяка сутрин се събуждах, усещайки, че ме скубе. Преследването, настъпването, блъскането и т.н. продължаваха през целия ден. Докато заспя, за да се събудя от скубането. Няколко пъти казвах на учители, но нищо не последва, дори не им хрумна да ме преместят в друга стая.

Един ден не издържах и – без да разбера как – усетих, че политам във въздуха към момичето, в полета си го хващам за раменете и го залепвам върху отсрещното легло. После се осъзнах и я пуснах. В следващия момент тя беше на върха на сградата, заплашвайки, че ще се самоубие. Обвиниха мен. Отдадох се на натрапчиви суицидни мисли, от реализирането на които ме спаси само страхът.

Разказвам тази история, защото – и преди, и сега – българското образование знае как да набива в главите на учениците патриотизъм, но няма сетива за това, че те са хора, че хората са различни, крехки и че имат чувства. Учебните програми имат за цел единствено усвояването на определени знания, а не помагат особено в това да бъдеш човек и личност. Единствената смислена реформа в образованието би била в посока по-малко патриотизъм и зубрене, повече чувствителност към себе си, другите и света, повече мислене и смисъл, адекватност на съвремието.

Останалото е популизъм, чиито жертви не са някой и друг министър, а цели поколения.

Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.