Естетският пачуърк на един филмов рицар

от -
1 126

Група приятели решиха днес, 27 април, да отдадат почит на Юлий Стоянов с прожекция в кино Одеон на последния му филм „На срещи с Иречек“. Ако би бил жив, щяхме да празнуваме 85 годишния му юбилей. Ритуалът „да помним Юлий“ включва неизбежно обратното броене на кинематографическата му продукция от филма за Константин Иречек назад. Към десетките му филми, очертали суровия терен на документалното кино по време на комунизма и след него. В това кино, повече от половин век Юлий Стоянов стоеше като негов верен рицар. Потънал в откриването на архивни снимки, пожълтели документи, филм след филм Юлий изтръгваше от тях трудния им чар. През 80-те години започна да ползва паралелно с историческия метод и репортажа. Прибягна дори и към игралните елементи във филма „Любен Каравелов – материали от едно проучване (1979). Във всичките си прецизно изградени творби той не отстъпи никога от високото, но, уви, самотно място на кинодокументалиста. Не позволи екстремно или пропагандно да се работи с историческия материал. Трепереше над снимката, над нейната уникална стойност. Научи и учениците си, че за да се изтръгне скритата информация от тях, трябва да се набира упорито контекст. Юлий бе известен точно с това: събираше песъчинки минало и подхвърчащите от вятъра боклуци на днешното, за да представи на зрителя си така нужния и неманипулиран контекст. Филмите му предлагат дистанцирана ирония към клишираните истории от годините след Освобождението до модерния ден на българския зрител, за да го предпазят от лъстивия чар на глупостта и посредствеността. Във финалните кадри на „Площадът“ (1996) тълпите от някакъв митинг се разотиват по домовете си, а националният флаг, размахван агресивно часове наред е увил като топла дреха уморените им рамене. Филмовият режисьор Юлий Стоянов описва с любов и омерзение надигащия се национализъм, в който някак логично се превръща българското родолюбие.

 

За презентацията е нужен JavaScript.

Син е на Людмил Стоянов – писателят, свързал името си с индоктринацията на социалистическия реализъм в изкуството, а, като председател на Съюза на писателите, и с най-бруталното администриране на българската литература. Юлий е мой братовчед, на него съм кръстена. Майка му, красавицата Ема, чиято скулптура извайва Андрей Николов, е сестра на татко. Умряла е от туберкулоза на 25 години, изоставена в таванска стаичка. Зает с писане на силно критичните си към „буржоазната действителност“ романи и с безрезервната си лоялност към комунизма и Съветския съюз, Людмил Стоянов не е отделял особено време и на малкия си син. Вуйчовците му, лишени от родителството на отдадения им на писателство и възрожденски идеи баща, отглеждат със скромните си средства момчето. Заради крехкото му здраве още на 5 години го изпращат в Копривщица. Там завършва Климатичната гимназия. Все още тийнейджър, татко водил племенника си на разходки в София. Обичат се за цял живот – и единият, и другият били „сираци“. Изоставени от бащите си и борбата им с вятърните мелници за по-доброто бъдеще на човечеството, двамата за цял живот остават безсребърници.

Юлий Стоянов беше също комунист. Сърцето му беше комунистическо. Когато през 1968 година танковете на страните от Варшавския договор навлязоха в любимата му Прага, където беше учил кинорежисура, двамата с татко бяха поразени, шокирани, разбити. Слушаха радио „Свободна Европа“ и по-късно вече никога не беше същото. Свършено беше с любимата им поезия на Валери Брюсов, Есенин и Маяковски. Сталинизираният необратимо СССР на Леонид Брежнев смачка стиховете на руските поети и за всички ни остана тежко усещане за край. Комунизмът се оказа тоталитарна кула, а вътре безмилостно оковани се оказаха онези, които копнееха за повече социална правда и хляб за всички деца по света.

Когато направи „Момчето, което наричаха Господин възхищение“ (1987), Юлий Стоянов пръв в документалното кино заговори за ГУЛАГ. Прочутата снимка на Колима във филма е единственият откриваем кадър в онези години. Достатъчен обаче, за да закара зрителя от късния комунизъм до истината за урановите лагери на Сталин, където човешкият живот е изчислено свръхкратък, а достойнството сведено до минус нула. Сигурна съм, че тази рицарска преданост на братовчед ми към проекта за братство и равенство, за който той ми разказваше с молив и лист от най-ранна възраст, го накара да издирва срамните тайни на времето. Включително за „обожавания“ от народа и БКП вожд Георги Димитров, в чийто архиви откри тефтерчето на Лаврентий Берия с имена на българи в него. Направи филм и за най-болезненото време – началото на 40-те години, когато България осъществява националната си мечта да си върне териториите. Във филма „Борислав и Балканите“(1993) за пръв път зрителите видяха документалните кадри на народния възторг при посрещането на царския Окупационен корпус в Македония, последван от стремглавия край на любовта им от очевидната авантюра с германския нацизъм, депортациите на евреите от Скопие, жестокото потушаване на Драмското въстание от българските офицери. Филмът е абсолютно доказателство как историкът няма право на политически залитания и идеологическа конюнктура, затова авторът му  бе поредно заклеймен. Този път от десните демократи. Една млада кинокритичка, вдъхновена, като повечето в началото на прехода, в новооткритата „дясна“ парадигма, публично попита режисьора защо дискредитира националното ни самочувствие и Н.В. цар Борис Трети! Нищо ново. В комунистическите времена идеологическата цензура поставяше дамга над повечето филми на Юлий. Любомир Левчев знаково напуска залата по време на „специална прожекция“ на „Щрихи към биографията – Захарий Стоянов“ (1977), насрочена от идеологическите ментори на ЦК. Обвиняваха режисьора за вредна и опасна демитологизация. Поклонниците на догматичното третиране на историята осъдиха и филма на Юлий Стоянов „Около паметника“ (1991)  като пореден опит за черногледство и насаждане на свръхкритицизъм по адрес на народопсихологията ни. Документалистът беше останал верен на себе си: скарите с цвърчащи кебапчета, масовото ядене и пиене, влаченият из тръните плакат на Христо Ботев описват безмилостно ситуацията на бита и душевността на българина, неадекватно стоящ в координатната система на поета-революционер.

Двадесет години преди днешната възпоменателна прожекция Юлий Стоянов направи „Българско време“ (1995). Разкъсаха го. Нарекоха го „създател на анти-български филм“. „Анти-българин? – попита Юлий – Че аз по-патриотичен  филм от този не съм правил!“ Тогава сред филмовата критика излезе и това определение за естетиката му – „пачуърк“. Документалната лента, под магьосническия монтаж на режисьора, е съставена от разпалени глави, от безчислени визуални  отрязъци от някогашната политика, от кадри с нови демократи и стари писачи на лъжи. Страхотно въздействащи са панорамите на Храм-паметника „Александър Невски“ и стотиците хиляди, дошли да чуят гласовете на Желю Желев, Блага Димитрова, Радой Ралин. Визията съхранява спомена на онези деца, качени на раменете на бащите си със знаменца на България в ръка. Всички са замаяни от промяната. И щастливи да изразят любовта си към актуалните герои, така, както бащите им бяха посрещали съветската армия на Орлов мост, а в още по-рано време дядовците бяха изпращали със сълзи ковчега на любимия монарх. Националният трикольор се издига в поредността на историческите ни съюзници и политическа конюнктура – Свастиката, Триглавият орел на Третия Райх, Сърпът и чукът на Йосиф Висарионович Сталин… Момите са окичени със здравец, разчупват се питки, пред първенците се плисва вода за здраве и късмет от фолклорни менчета. Времето протича, изтича, царизъм, комунизъм, демокрация…

„Филмите – казваше Юлий Стоянов – не могат да променят света. Но може да помогнат да се променят умонастроенията. Българският характер  наистина е доста тежко нещо. Чрез емоции доникъде не се стига – най-много да се изпобием“.

Преди дни от Комисията по досиета разпространиха списък на МВР, съдържащ имената на 19 кинематографисти, следени за противодържавните им прояви. Между тях, естествено, бе името на Юлий.