Европейската солидарност е набор от публични политики, а не бърборене

Споделете статията:

Milla-3-edited-230x300Мила Минева е асистент в СУ “Св. Климент Охридски”, катедра “Социология”, както и изследовател в Центъра за либерални стратегии.

Госпожо Минева, държавите от Източна Европа все повече са упреквани в „егоизъм“ и нежелание да участват заедно със западните страни в решаване на бежанската криза. Така ли е? В криза ли е солидарността и политическата воля в тези страни?

Ще трябва да се ровим дълго, за да открием източноевропейските корени на Марин Льо Пен или Майкъл Фараж, а едновременно с това ще трябва бързо да забравим връзката на Меркел с Източна Европа – позволете ми да започна с това съмнение в «Източна Европа». Винаги, когато го чуя, се сещам за изследването на Лари Улф «Измислянето на Източна Европа». Той показва, че това е политическа конструкция на Просвещението, с флуидни граници, която позволява овладяването на тези земи като други, населяването им с «вътрешно» различни населения и употребата им като експериментално пространство за политически проекти. Да се привиди «егоизмът» в Източна Европа е възможност да не се забележи «егоизма» на Европа. Разбира се, различия има, но те не се дължат на някакви географски специфики и народни манталитети, а на исторически разлики и икономически неравенства. Западна Европа интегрира мигранти от много отдавна, докато Източна Европа по-скоро познава мигрантския опит от другата страна – тя непрекъснато изпраща хора като «гурбетчии» или политически емигранти. Сега изведнъж социалното въображаемо трябва да се промени, трябва институциите да заработят по различен начин, а това предполага много икономически и символен ресурси, с които бедните страни не разполагат.

По-важна ми се вижда кризата на солидарността, но не в някакво специфично и обособено място, а във всички европейски общества. Имам усещането, че се държим така, като че ли «солидарността» е някакъв природен феномен, чувство, което естествено ни обзема като човешки същества, и съответно сме морално укорими, ако не изпаднем в негов плен. Ако е така, освен да се окайваме и да се надяваме по чудо да се спасим, или да дочакаме промяна в манталитета, нищо друго не можем да направим. Предпочитам да мисля солидарността политически, не като природен феномен, а като социално отношение, което произвеждаме, за да живеем заедно и вкореняваме през публичните институции.

Ако се върнем назад, ще видим, че нацията (оставям настрани други неща) произвежда териториална солидарност – аз се чувствам съпричастен с някого, когото не познавам, но живее в границите на моята родина вероятно в градче, което никога няма да посетя; нека си припомним и провокативното понятие «национализъм на социалната осигуровка», но то показва всъщност ангажимента на публичните институции с производството на солидарност между поколенията; накратко: данъците и осигуровките са именно форма на солидарност, произведена от националната държава. С какво разбиране за солидарност са ангажирани публичните инстиуции в последните 26 години? Аз поне не мога да разбера. Вземете като пример който и да било дебат – излиза някоя социална група, за да защити социалните си интереси (никакво значение няма дали са майки с деца, полицаи или железничари) и веднага публичното пространство започва да се доминира от разделящи гласове – «те знаят единствено да искат от държавата», «пречат ни», «не са предприемчиви и не искат да се справят сами» и т.н. Дебатите за осигуровките ни – отново публичното пространство е доминирано от егоистични аргументи – «искам да получавам това, за което плащам», солидарното разпределение на услугите, изглежда напълно нелегитимно. Дори в ЕС успяхме да влезем без да формулираме някаква форма на европейска солидарност, влязохме като в рог на изобилието. Важно е обаче да си даваме сметка, че и европейските институции все по-рядко говореха за солидарност и все по-често – за конкурентноспособност. Надявам се, оптимистично, че настоящата криза, ще ни принуди да преоткрием солидарността, както в Източна, така и в Западна, Северна, Южна Европа и то не като публично бърборен, а като набор от публични политики.

Десните партии като “Фидес” на Виктор Орбан, „Право и справедливост“ на Анджей Дуда, партията на Робърт Фицо, не по-различно от българските националистически партии и движения насъскват хората срещу имигрантите и бежанците, преимуществено мюсюлмани. Твърдят, че те са „външни“, „чужди“ на традиционните държавообразуващи етноси съответно на Унгария, Полша, Словакия, България. Откъде идва тази илюзия за етническа хомогенност? Та населението на стара Европа след Втората световна война се състои и от огромни имигрантски диаспори…

Илюзията за етническа хомогенност е държавна политика в продължение на много години. Националните институции произвеждат от една страна образ на «хомогенно» население, а от друга – се ангажират и с политики по изтриване на различията. След Втората световна война наистина към Западна Европа тръгват мигрантски потоци, но това не се случва на Изток от Желязната завеса. И така в социалистическите страни се продължват политиките на национално хомогенизиране, докато Западна Европа постепенно започва да развива (колко успешно, е друг въпрос) политики на интегриране на различието.

Наместо да се връщаме назад обаче, нека погледнем нашите демократични институции, така, както ние ги изграждаме и носим отговорност за тях. Ако си припомним Гелнер, който твърди, че националната държава се крепи не толкова на щиковете на армията, а на писалката на учителя, трябва погледнем образователната програма, през която минават децата ни. Всяка промяна се сблъсква с националистически ужас – започна се с мита за османското «присъствие», след което с «Аз съм българче», после с «махат Ботев и Вазов». Този националистически ужас превръща училището в напълно консервативна институция, която продължава да разказва за «славно минало», «клахме ги, както те ни клаха», триединство на траки, славяни и прабългари; разказ, в който нашата история е наша, а европейската – на някой друг. А тъкмо училището е все още онази публична институция, която може най-адекватно да се ангажира с интегрирането на различието и с формирането на европейска солидарност. Това обаче няма как да стане с дебат около въвеждането на вероучение в училище; може да стане, ако сериозно се ангажираме със светския характер на институцията.

И още нещо около твърдението, че бежанците са «външни» и «чужди» – те се разказват така от повечето крайнодесни, но за съжаление и от християндемократически партии. От една страна, културалисткият аргумент е лесен и изглежда неоспорим – Европа е християнска, ДАЕШ – мюсюлманска. С този аргумент съвсем не си помагаме, той може да е само оправдание да не правим нищо. Европа може да се разказва като «християнска», но това е само един възможен разказ, можем да си я представяме като «мигрантска», «светска», «просвещенска» и т.н. Нека да помним, че миналото, което актуализираме, ни дава ресурс да се справим с настоящ проблем. Въпросът съвсем не е каква е Европа, а каква искаме да бъде. Все по-вероятно изглежда тя да се затваря в себе си, заради страх и егоизъм. Тъкмо затова мечтата за отворена, демократична, солидарна Европа е все по-важна като политическа кауза.

Могат ли бежанските потоци да се „нормализират“?

Ангела Меркел предложи да не мислим за маси от бежанци, а за индивиди. Като че ли това е стъпка към нормализиране. Ако се обърнем към числата (Светла Енчева предложи такъв анализ наскоро), има шанс да опитомим социалното въображение, отдало се на ужас. Нека си представим квотите – България трябва да приеме по-малко от 2000 бежанци. Не е възможно да е проблем интеграцията на 2000 души, само София е няколко милиона – те буквално ще изчезнат в морето от хора. Дори България без особен опит в интеграцията на имигранти, вече е успяла някак си да съжителства с мигранти от Китай, Близкия Изток, Русия, много повече от 2000 души.

Имат ли шанс по-отворените училища, съществуват ли приобщаващи програми за децата от Сирия? Питам ви, защото наскоро участвахте с изследване за мобилните деца и срещата им с училището (вж. изследването и интервюто в “Маргиналия”, б.а.).

Децата ни ще имат повече шансове, ако се образоват в по-отворени училища, които не се страхуват от различието. Институционално обаче училищата не са подготвени за това, те трудно интегрират дори мобилни деца от български произход. Изпитите, които проверяват знанията на децата ни, са базирани изцяло на локално знание – тестовете по български например не проверяват дали можем да използваме езика, а дали знаем какво е «оксиморон». Училището продължава да маркира различието най-често като «изоставане». Изследването, което правихме, обаче ми дава известен оптимизъм – училището има ресурс да интегрира, когато има стимули за това. С въвеждането на финансирането през брой ученици, училищата особено в малките населени места започнаха активно да събират децата в училище и спряха да ги делят на роми или българчета, защото видяха собствения си интерес от това. Това показва, че има шанс. Промяната никак не е лесна – освен че минава през ново учебно съдържание, през дебат върху това какво искаме да знаят децата ни, тя минава и през допълнителни ресурси за квалификация на учителите, за финасиране на индивидуални занимания, на клубове по интереси, на целодневно обучение…

Накратко, промяната предполага обществото солидарно да се ангажира с нея – както съдържателно, така и финансово. Впечатли ме практика в Швеция на децата в детските градини да се сервира храна, характерна за различни кухни. Представете си меню с турски, ромски, еврейски, руски, английски супи – можем ли да въведем подобна практика в България? Можем поне да опитаме.

Въпросите зададе

Юлиана Методиева

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar
Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).