Фазил Сей и Назъм Хикмет – талантливите черни овце на Турция

Като Керем

„…Но той ми казва:
Ще станеш на пепел
заради собственото си слово,
Ще изгориш като Керем…
Мъките са много
И никой не ги споделя,
Сърцата са оглушели,
Въздухът тежи като олово…
И му казвам:
„Мога да се изпепеля като Керем,
Но ако аз не изгоря,
Ако ти не изгориш,
Ако ние не изгорим,
Как тъмнината ще стане светлина?”

Не чета особено често поезия, още по-малко, турска. Но слушам музика и особено напоследък – турска. Разбира се, това е крайно общо понятие, даващо етнически оттенък на изкуство, което е достатъчно мощно, за да бъде предимно космополитно, а не локално ограничено. Мистерията на българските гласове присъедини несравнимите български изпълнения към един универсален музикален фонд, в който етническото има най-малко значение, защото същността е в музиката. Изкуството може и се превръща в среда, която обезсмисля разликите заради общата мелодия, картина или разказ на света, човека, живота и смъртта. Една от отвратителните черти на тоталитарните режими е, че успяват да превърнат в средство на своята пропаганда дори територията на безграничната творческа свобода, за съжаление често със съгласието на самите творци… Вагнер е композиторът на Третия Райх, а комунизмът позволява съществуването само на онези творци, които не вредят на Партията, не всяват смут сред послушното общество, а напротив – възпяват, изобразяват или пропагандират идеалите на марксизма. Поради тази мефистофелска игра на изкуството с властта, много творци завинаги ще бъдат свързвани с идеологията, която с подкрепяли, въпреки глобалността на изкуството, което са създали. Въпреки провалите си и твърде митологизирания си образ обаче, демократичното общество има свободата и възможността да създаде такава нова среда, която да даде втори шанс на просъществуването на творчеството на автори, които светът бързо е забравил във времето, когато са творили, грешили или умирали за своите прекрасни идеали, често превръщали се в част от човеконенавистни и лицемерни практики.

Благодарение на Фейсбук, до мен едновременно успяха да стигнат прекрасната музика на един турски композитор и силните, и красиви стихове на един турски поет. 

Историята на Назъм Хикмет и Фазил Сей

Макар двамата творци да са от една и съща държава, само първият е имал късмета да бъде добре познат в нашата страна, макар и тя до днес да избира да отрича, демонизира и отхвърля всичко турско, освен сериалите, разбира се. (Отдавна се забавляваме да наблюдаваме как бабите ни от една страна кипят от омраза към ДПС, Доган и като цяло „мръсните турци”, но от друга фанатично следят всяка серия на поредната турска сапунена опера.)

Назъм Хикмет е поетът с драматична съдба, чиято история удобно потвърждава две тези на комунистическия режим – че враговете на Америка са най-добри приятели на приятелите на СССР и че Турция за пореден път показва колко страшна, лоша и опасна може да бъде към добрите хора. Поради анти-американските и комунистически си възгледи, роденият в Солун през 1902 г. поет многократно лежи в затвора, а накрая, за да запази живота си и да продължи да твори и защитава идеалите си, е принуден да потърси убежище в Москва, където и умира през 1963 г. И досега е приеман за предател в Турция, въпреки че поезията му е световно известна и превеждана на множество езици.

Фазил Сей е изключително талантлив изпълнител и композитор, който иска да спечели съвременните турци за класическата музика. Получава му се до непостижими измерения. На 45 години той има зад гърба си множество композиции, две симфонии и една оратория като същевременно е извънредно добър изпълнител на Бетовен и Паганини. Не е широко познат в България, но е доста известен по света, особено в Германия, където е и живял. Роден е през 1970 г., но музиката му още в ранна възраст звучи зряло, убедително и красиво. Произведения му са със звучене, в което дори едно непрофесионално ухо чува както чисто турските мотиви, така и ясно доловимата европейска школа.

Дихотомията на турската културна политика

Освен поредният гениален музикант обаче, Фазил Сей е човек, който толкова добре вижда словото, че успява да го представи така, че да му даде контекста на собствената му красота и да го избави от вторичните асоциации, които предубеденото око веднага ще започне да прави. Това се случва с поезията на Назъм Хикмет, починал преди Сей да се роди, но превърнал се в познат за музиканта поет още в детските му години. Своеобразната пост мортем среща между двамата се случва, когато през 2001 г. Сей създава ораторията „Назъм” по поръчка на тогавашния турски министър на културата, част от проект за написването на десет музикални произведения от десет турски млади композитори, посветени на турския философ Мевлана или на Назъм Хикмет. Сей избира второто име. Изборът му не е случаен и има своята история, но музикантът не очаква, че ще има и бъдеще. Замисленото произведение има огромен успех, изпълнява се ежегодно на турска сцена и постига една от основните цели на композитора – да създаде такава музика към стиховете на Хикмет, че подобно на поезията му да бъде близо до човека като цяло и конкретно до съвременните турци. Първият потресаващ факт, който съпътства създаването на това произведение е, че, както Сей казва в свое интервю, турското министерство на културата поръчва възпяването на един велик поет, който обаче въпреки таланта си все още е официално приеман за предател в родината си. Вторият е, че несъмненият последвал успех на ораторията, посветена на Назъм, не е достатъчно основание за реабилитацията му, въпреки похарчените пари за глорификацията му.

Фазил по стъпките на Хикмет

Онова, което Фазил Сей не знае, когато избира да напише ораторията си за Назъм Хикмет е, че почти десет години след завършването й самият той ще се озове на мястото на преследвания поет. През 2010 г. срещу Сей са повдигнати обвинения за богохулство и атеизъм, а през 2013 г. е осъден на 10 месеца затвор за обида срещу религията и подбуждане към омраза само защото туитнал поема на Омар Хаям, която се подиграва на религиозното лицемерие. На 26.10 2015г. присъдата е суспендирана за 5 години, през които Сей не бива да извършва никакви нарушения. Коментарът на този факт е, че в Турция много други интелектуалци и хора на изкуството са били изправяни пред подобни обвинения, но рядко, макар че турците са чести потребители на социалните мрежи, се е стигало да обвинение и присъда за неправомерно говорене във фейсбук или туитър. Подобно на Хикмет, Сей също е преследван за словото си. Той определя действията на турското правителство като „нарушаващи универсалните човешки права и закони”. Очевидно талантът сам по себе си не е основание за снизходителност на турското правителство, въпреки че в същото време е повод за несъмнена национална гордост. Но истинската дихотомия в поведението на тази страна е не толкова, че наказва онзи, на когото сама плаща, за да твори, а, че той е човек, който в произведението си съчетава най-хвалбествената за Турция музика, с най-човеколюбивите и утвърждаващи божественото стихове на поет, който твърде безапелативно е стигматизиран с определението комунист. Хикмет пише:

Бог е нашите ръце;
Бог е нашите сърца и умове;
Бог, който е всеприсъстващ в земята,
камъка, бронза, на платното,
в стоманата и в пластмасата,
в петолинията и нотите на хармониите на певеца.”

Посланията на мъртвото момиченце

Друго от най-известните стихотворения на Назъм Хикмет е за седемгодишното японско момиченце, което атомната бомба превръща в прах и то завинаги си остава малко. Във време, в което все по-малко говорим за престъпленията на човечеството от миналото, защото почти ежедневно сме захранвани с нови, плачът на Хирошима се чува все по-тихо и по-тихо. Но младият композитор, с помощта на талантливия актьор Генко Еркал, дава нов образ и глас на неописуемото страдание, което поетът изгнаник е овековечил в стиховете си.

Когато за пръв път попаднах на ораторията „Назим” бях в пълен потрес от несвързаните монолози, които ми се стори, че се леят между невероятни музикални части, най-вече защото бяха на турски, който не разбирам. После забелязах, че има английски субтитри и се зачетох в тях. Постепенно започнах да схващам, че това явно са отделни произведения, обединени под различни теми: „Младост”, „Затвор”, „Предател”, „Родина”, „Живеене”. Имах шанса да прочета и чуя едни от най-силните стихове за Хирошима, без да знам кой ги е писал и да усетя състраданието на автора към хилядите загинали или страдащи деца, от атомния облак или от някоя война, без да ме обхване подозрението, че той служи на някаква анти-американска пропаганда, която трябва да прослави светлото комунистическо бъдеще. Благодарение на мощната си музика, Фазил Сей дава нова сцена на стари думи, които в много отношения са девалвирали стойността си поради пълното несходство между заявен идеал и практическото му следване. Човеконенавистният комунистически режим ползва гръмките и прекрасни слова на своите поети, за да обоснове жалките си и разрушителни действия и така убива поезията им.

Музикантите от Гези

Личността на Фазил Сей, надарена с толкова дълбок талант в създаването на смайваща музика и свръхсетивност към изкуството на друг творец, поет, представя онова лице на съвременна Турция, което изглежда крайно противоречиво и необяснимо. В текста си „Защо Туитър революциите се провалят”, публикуван в „Дневник”[1], Иван Кръстев съвсем ясно обяснява как е възможно две години след уж грандиозните протести от парка „Гези” Ердоган да спечели крайно тежките парламентарни избори, след привидния си провал през юни. Туитър революциите имитират всенародност и масова подкрепа, главоломно просветление за ценностите на демокрацията на общества, които Западът описва като потиснати от страшни диктатури, които ако не се премахнат, ще убият цвета на свободното гражданство по света. Със сигурност част от гражданите на съответните протестиращи държави са точно такива, космополити, напълно пропити от демократичните идеали и вярата, че всяко общество може да стане „западно”, стига само гражданите му да се разбунтуват. Но с много малки изключения световните протести не излъчиха по-добри политици, дори и по-завършени лидери. Сякаш бе по-важен самият протест, а не резултатът от него. Съвсем разбираемо е, протестиращите не са обиграни в тази дейност, а хора, вдъхновени от вярата в ценностите си, които са убедени, че трябва да защитават на всяка цена и с каквито средства е възможно. Tези, срещу които протестират обаче, са крайно опитни противници. И Путин, и Ердоган са професионални политици, които могат да се възползват от всичко, за да заздравят властта си и дори привидните си провали. Протестиращите са реално съществуващи личности, които пред очите на всички отстояваха позициите си, често с цената на това да бъдат бити, мокрени, обгазявани, преследвани. Проблемът е, че са една твърде малка извадка от грамадните общества, които уж представят, увеличена от триковете на социалните мрежи да представят едно явление по-подкрепено, отколкото всъщност е. Протестиращите са един авангард, който в много редки случаи е последван от масата. По-често тя остава зрител, който не обича резките промени, страх го е от поредния катаклизъм, болен е от траен скептицизъм, вижда себе си предимно в битовото измерение на ежедневното си физическо оцеляване, а не във виртуалното си осъществяване като гражданин. Туитър революциите са вертикални явления, инициирани и подкрепяни от интелектуалния и артистичния цвят на обществата, които ги пораждат. А представителите на този цвят са талантливо, космополитно и дилентантско малцинство, решило да заяви гръмко желанието си за промяна, без да даде програма как това да се случи. Това, което може да се направи, за да не бъде загубен напълно ефекта „Гези” след победата на Ердоган, е да се осъзнае какво оставиха след себе си протестиращите. Оставиха изкуството си.

В Турция отдавна има музика на протестите, но тя е била гласът на хора с предимно леви убеждения, по-скоро последователи на творци като Назъм Хикмет, отколкото на съвременни идеолози на протеста срещу статуквото. „Гези” обаче ни завещава нова вълна от протестна музика.

www.sarapci.com

Един от представителите й е именно Фазил Сей. Прелитащ от държава в държава, той успява да покаже на бунтуващите се личности от Таксим, че е с тях, че музиката му е с тях.

Че свободата му е с тях, защото, както бе споменато, той е бил подсъдим по време на протестите.

Обяснението за противоречието „силен протест“ – „победа на Ердоган“

 Явлението хора на културата инициират протести в Турция не е без контекст. В прекрасния си текст, публикуван в блога му, Стоян Гяуров представя изследването на английския историк на съвременна Турция Пери Андерсън, което може да обясни защо протеста на „Гези” бе предимно културен и вертикален[2]. Той всъщност е изцяло в духа на политиката и реформите на Ататюрк. Според автора, те са били грандиозни, осезаеми, несъмнени, но са променили Турция предимно в културно (вертикално), а не в социално (хоризонтално) измерение. Ето защо е съвсем разбираемо например как въпреки силната светска тенденция в модерното турско общество, религиозността му си остава стабилна, силна и най-вече автентична. Всъщност няма конфликт. Както авторът казва, Ататюрк не е искал да срази религията, а просто да я впрегне в услуга на държавата.

Фазил Сей и Назъм Хикмет са от онези примери, които показват как турското правителство едновременно преследва своите граждани за непозволени волности и ги спонсорира да творят, и то в прослава на други недолюбвани таланти. Няма противоречие, колкото и странно да изглежда това явление. Просто то се случва в една крайно сложна и многопластова държава, която няма как да бъде обяснена с опростяващия бинарен дискурс на съвременния гностичен подход.

[1] http://www.dnevnik.bg/analizi/2015/11/12/2647929_zashto_tuitur_revoljuciite_se_provaliat/

[2] http://icecreamst.com/2015/11/06/%D0%B0%D1%82%D0%B0%D1%82%D1%8E%D1%80%D0%BA-%D1%82%D1%83%D1%80%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B8-%D0%B5%D0%B2%D1%80%D0%BE%D0%BF%D0%B0/

Avatar

Марта Методиева

Марта Методиева е преподавател, преводач и редактор. В продължение на 5 години преподава латински и римска литература в НБУ, а понастоящем в НГДЕК и в СУ „Климент Охридски”. Преводач е на множество статии и на три книги от английски и от френски. Сред тях е забележителният труд на френския професор по право от сръбски произход Свободан Милачич, „От ерата на идеологията, към ерата на политиката”. 10 години води рубриката „По света” в изданието на „Обектив” на Българския хелзинкски комитет, в който членува в продължение на три години.