Фотографът има мистична интуиция да улови красивото и в най-баналната ситуация

Велин Белев е арабист. Преподава ислямски и коранични науки в НБУ. Един от създателите  на списание за Изтока „Ориенталия“.

Велине, в твоите постове открих думите  „едно от най-големите завоевания на Интернет-революцията е възможността да видим масово, ние, хората, що за идиоти сме в действителност. Че цялото ни виртуално опиянение е базирано върху тази привилегия да виждаме низостта навсякъде, освен в самите себе си“. Би ли развил мисълта си?

Писането в социалните мрежи, особено афористичното, понякога ни изправя пред неловката ситуация да не можем да разчетем напълно логиката на собствените си писания, които сякаш са дело на друг човек. Това е проблем, с който обикновено се сблъскват поетите, чиято логика е прекрасен пример за стремежа на езика, на логоса, да надскочи самия себе си. В случая намеквам за особената и безпрецедентна привилегия на съвременния човек да съзерцава собствената си грехопадналост в целия си блясък. Но вместо да се възползваме от този шанс, който ни предоставя модерният свят, ние го проиграваме по класическия образец на евангелската метафора за треската в окото на ближния.

Много харесвам цитирания от теб стих “Конете, нощта и пустинята ме познават, и мечът, и копието, и пергаментът, и перото“ от гениалния средновековен арабски поет ал-Мутанабби. Определяш го за предшественик на Ницше. Задаваш особен контекст – не всеки в средновековните времена е познавал изброените вещи и е знаел адекватно как да общува с тях. Дори в буквалния смисъл, малцина са притежавали коне, хартия и перо. Днес, хората обаче имат коли и могъщи инструменти за писане. „Кой ли няма лесен достъп до опасно оръжие?“ – питаш ти. Всъщност, „ знаем ли как да общуваме с тези аксесоари на властта?“ От теологична гледна точка според теб „в Съдния ден не само собствените ни ръце и нозе ще свидетелстват срещу нас, както се казва в древните писания, а и джипът, и Калашникът, и бухалката, и лаптопът, и смартфонът“. Как свързваш средновековен текст, Свещените писания, с ужасното ни, лудо съвремие?

Вероятно не съм единственият, който съзира в големия арабски поет нещо от профетическия силует на немския философ. Прозвището „ал-мутанабби“ на арабски език означава именно „онзи, който провъзгласява себе си за пророк“. Ницше би се възхитил със сигурност от една поезия, чиято неподправена дързост изтъква огромната пропаст между гения и тълпата, между човека и свръхчовека. Колкото до паралела между средновековната и съвременната личност – тук съвсем не търся да принизя втората за сметка на първата, а по-скоро да изтъкна до какви страховити измерения на властта успя да се домогне т.нар. „човек от тълпата“ благодарение на техническата революция. Някой бе казал, че ако глобализацията е в някакъв смисъл естествен процес, то глобализмът е мистика. С други думи, ако от копието до Калашника или от колелото до танка преходът е някак си разбираем, то всеобщият достъп до средствата за масово унищожение е вид аномалия. Дори не всеки да има възможността днес да притежава опасно оръжие, то всеки, който има пари, може да се сдобие без особена трудност с него. Днес отделният човек разполага с огромна власт да извърши престъпления, които не са били по силите на средновековния човек. Свидетели сме на грандиозен срив на границите, който се извършва под натиска на либералните идеологии. Символът на този динамичен разпад навярно може да бъде съзрян в историята за Гог и Магог от Свещените писания. Това, разбира се, е голям въпрос, на който не мога, а и не желая да давам лесни и наивни отговори.

Нека да поговорим за фотографиите ти. Снимките ти събират много лайкове. Кадрите са контрастно черно-бели. Как овладя експозицията? Имаш ли някого, от когото се учеше да снимаш? Очевидно е, че хората преоткриват черно-бялата фотография. Чудя се, има ли нещо общо тази невероятна атмосфера на заснетото с твоето суфитско мислене?

За презентацията е нужен JavaScript.

Заниманията ми фотография са нещо съвсем спонтанно, с което запълвам обикновено времето си, докато се придвижвам от едно място до друго в София. Всъщност аз съм един неграмотен в техническо отношение любител на фотографията. Снимам изключително интуитивно, без претенции за какъвто и да е професионализъм, и не мога да аргументирам сериозно фотографските си опити. Ако действително има нещо, което да ми дава някакво предимство пред онези, които снимат масово с телефоните си, това са познанията ми по перспектива и заниманията ми на младини с архитектура и цветна композиция. По отношение на експозицията смятам, че знам твърде малко и се уча. Уча се пак ще кажа, интуитивно, без да чета литература, просто разглеждам от време на време снимки на големи фотографи от миналия век и се опитвам да уловя нещо от духа на тяхното изкуство. Дължа много и на един приятел фотограф, Антон Каро, от когото разбрах, че да снимаш прилично не е нужно непременно да си свръхерудиран технически. Защо снимам предимно в черно-бяло ли? Причините са много. Една от тях е импулсът ми да се разгранича от морето на цветните снимки, които се публикуват в социалните мрежи. Друга причина е афинитетът ми към графиката и архитектурните скици с молив. За мен черно-белият елемент има отношение към аскетичния модус на съществуване. Вероятно чрез подобна техника искам да покажа, че в нашия динамичен и крайно разхитителен начин на живот е възможно да намерим някаква форма на уединение в тълпата, която да ни съхрани от инвазията на зловещите изкушения в модерния свят. Ние сме станали жертва на грандоманията, на кича, който съсипва фундамента на щастието, на блаженството при съзерцанието на Божествената простота. Да, скромните ми опити да подчертая определени фрагменти от видимия свят са със сигурност отражение на моето разбиране за суфизма, мистичното измерение на исляма и неговата метафизическа естетика. Фотографията, както е забелязал още големият представител на суфизма от XIX в. Абдул Кадир ал-Джазайри, е опит да бъде уловена т.нар. „теофания“, проявлението на Бога в света, което е непрестанно и се осъществява със скорост, надхвърляща тази на светлината. Когато един фотограф има философската и мистична интуиция, той търси да улови красивото дори в най-баналните ситуации. Добрият фотограф има обоняние за необичайното, за трансцендентното, което се врязва непрестанно в сетивния свят. На този принцип са рисувани и големите икони. Те отразяват присъствието на вечността във времето, на сакралното в профанното, на неизразимото в света на формите. Такава е и фунцията на Свещените писания, които имат за цел да ни придърпат чрез инструментариума на Словото към реалности, които стоят отвъд пределите на света. В арабския език например буквите се делят на светли и тъмни, по-точно на слънчеви и лунни. Когато човек прозре поне за миг съвършенството на Божествената пропорция между мрака и светлината, която се съдържа в Словото, той бива обхванат от екстаз, от възторг и прекрачва за кратко демаркационната линия между тленното и нетленното. Същото е с музиката, най-вече сакралната. Така е и с онази фотография, която е плод на дълбоката интуиция.

Самотен ли си? Когато скиташ из градините и полята, или пък вървиш просто по тротоарите и заснемаш тишината въпреки многогласието на улицата, не е ли настроението ти на ръба на депресията? Не си ли всъщност един метафизичен отшелник, който гледа на света подобно на онзи странник, който търсел със свещ нещо, което да оправдае смисъла на сътвореното?

За презентацията е нужен JavaScript.

Дали съм самотен и депресиран? Да, аз много добре познавам тези състояния, в позитивните им и в най-черните им измерения. Познавам онова, което мога спокойно да нарека „метафизическа самота и депресия“, състояние, което е много по-зловещо от обикновената самота и потиснатост. Това е самота, която няма свидетел, чувство на празнота, което идва изневиделица и поставя разума на върховно изпитание, граничещо с лудостта. Това е огън, който изгаря всякаква следа от надежда и упование. Подобни състояния съм имал от детството, които с годините зачестиха и превърнаха определени отсечки от живота ми в истински ад. Трябваше ми много време, за да проумея, че подобни усещания се дължат на една изкривена и демонична представа за Бога. Въпреки всичко този кошмар е част от инструктивния план на Създателя, целящ да те накара да се обърнеш искрено към Него. Това разбира се е черният аспект на самотата. В такива моменти човек е напълно парализиран и се намира в „метафизически ступор“. За фотография в такива моменти въобще не може да става и въпрос. Самотата, която навярно прозира от фотографиите ми е от друг порядък, в нея винаги присъства скритият образ на свидетеля. Никога не съм правил снимка, когато съм изпадал в депресия. Снимам само когато съм обзет от тих екстаз, от възторг към Красотата. Това искам да предам на онези, които гледат снимките ми. В тях има надежда, има радост, но никога еуфория, което е вид клинично състояние. Аз търся или по-скоро се старая да уловя „екстаза от трезвението“, а не някакво измамно и подвеждащо чувство на въодушевление. Всъщност наистина не търся, просто внимавам като ловец да каптирам онова, което ми предлага провидението под формата на естетически дар. Интересно е, че на арабски език една от най-използваните думи за „екстаз“ е думата „уадж“, чиято етимология ни отвежда към глагола „уаджада“, т.е. „намирам“. Добрата снимка е находка, попадение. Тя е нещо като археологически артефакт.

Позволи ми този последен въпрос: какво означава произнесеното в отговор на възторжените размисли и питания към теб на един твой фейсбук приятел „само обсебеният от лудост е истински щастлив“?

„Само обсебеният от лудост е истински щастлив“. Тази мисъл определено не е моя, дори не помня от кого е и по какъв повод съм я цитирал. Ще се опитам въпреки това да я интерпретирам съвсем свободно, в контекста на ислямската мистична традиция, защото тя е извадена от него. Според ислямското законодателство, според т.нар. „шариат“, загубата на здравия разум се третира поначало като аномалия, освобождаваща безумеца от всякакъв вид религиозна отговорност. Лудостта обаче не винаги се възприема като психическо заболяване, говорим за „Божествената лудост“, за лудостта, която е резултат от някакво внезапно отнемане на разсъдъка при особени, “мистични” обстоятелства. Думата „лудост“ на арабски език, „джунун“, е етимологически свързана с идеята за скритостта, за забулването. От сходен корен обаче е думата „джанна“ рай. Раят, както ни разкрива един от най-големите мистици и философи на исляма, Ибн Араби (1160 г. – 1240 г.), е скрита в човека реалност. Тя е своеобразен оазиз, убежище, до което се домогваме чрез самовглъбяване, искреност и непрестанно споменаване на Бога.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).