Гарт Грийнуел: Достойнството не се дава на човек, а му принадлежи

p1030878 Гарт Грийнуел е роден през 1978 г. Освен писател и учител, той е поет и литературен критик. Носител е на редица награди, включително за поезия. Първата му новела „Митко“, около чийто сюжет е построен романът „Каквото ти принадлежи“, печели наградата на издателството на университета в Маями. Между 2009 и 2013 г. е учител в Американския колеж в София. Дебютният му роман „Каквото ти принадлежи“ публикуван на английски език в началото на 2016 г. Номиниран е за престижната американска награда за литература National Book Award. Изданието Publisher’s Weekly го нарича „първия велик роман на 2016“. Рецензии за книгата излизат в редица медии, между които „Ню Йорк Таймс“, „Вашингтон пост“, „Гардиън“, „Индипендънт“. На български език романът е преведен от Надежда Радулова и издаден от Black Flamingo Publishing. Редактор на българското издание е Димитър Кенаров, а художественото оформление е на Петр Шпонка.

Първият ми въпрос е за заглавието на книгата. Чудех се дали „Каквото ти принадлежи“[1] се отнася за притежание (ти плащаш за нещо и то ти принадлежи), за идентичност или за нещо друго?

Заглавието всъщност е цитат от английския превод на „Смърт във Венеция“ на Томас Ман. Една от любимите ми сцени е, когато Ашенбах е влюбен в Тадзио и отива на фризьор. Бръснарят вижда, че той е влюбен и убеждава Ашенбах да боядиса косата му и да сложи грим на лицето му. Той казва на Ашенбах: „Позволи ми да възстановя каквото ти принадлежи.“ Обичам този момент в книгата и обичам тази фраза, защото за мен тя означава толкова много неща в този момент. Например всичко, за което Ашенбах копнее.

Харесва ми, че думата belonging (да принадлежиш, бел. Св. Ен.) съдържа в себе си longing – kopnezh[2]. На английски belonging е сложен глагол, защото, от една страна, казваме „нещо ми принадлежи“, така, както тази кока-кола ми принадлежи, но от друга страна можем да кажем – да принадлежим на дадено място (to belong in a place), да принадлежим, да бъдем заедно с някого (to belong with a person). И надеждата ми за заглавието е, че във всяка следваща част на книгата то се усложнява. В първата част то е свързано с въпроси, свързани със секс работниците. Какво ти принадлежи, когато плащаш на някого за секс? Какво другият човек е в състояние да ти даде? Какви са границите на принадлежността? В средната част, мисля, въпросът е за миналото на разказвача. Кое е това, което му принадлежи и от което той не може да избяга? И в третата част според мен най-големият въпрос е – какво значи да принадлежиш на място, какво значи да бъдеш с някого или да си негова собственост (to belong with or to a person). И разказвачът задава тези въпроси на самия себе си. Какво означава да принадлежиш на което и да е място или на когото и да е. И в този смисъл на думата „принадлежност“ на английски – да принадлежиш някъде означава да си отраснал там, означава и да намираш утеха там, мястото да ти пасва, да ти приляга. Мисля, че в края на книгата разказвачът се пита дали това може да бъде вярно за него където и да е на света. Така че се надявам, че заглавието се „уголемява“ с напредването на книгата.

В някои интервюта те питат дали романът ти[3] е „гей книга“. Един приятел каза в интервю за „Маргиналия“, че дрехите нямат пол. Могат ли, според теб, книгите да имат сексуална ориентация?

Не вярвам, че да бъдеш гей те кара да напишеш определен тип книга. Вярвам обаче, че писателите избират да бъдат част от традиции. А – както често казвам – традицията е просто разговор между писателите през времето. И ми се струва, че има смисъл да се говори за това, че в разговора през времето между писателите, които се идентифицират като гей или които не се идентифицират като гей, но имат сложни, куиър, сексуалности, има определен вид стил, или различни видове стил и естетика, използвани от куиър хората и разбирани от останалите. В този смисъл, не че е от ключово значение, но има смисъл да се говори за гей стил. Някои от изреченията, които пиша, и които са много дълги и имат много усложнен синтаксис, принадлежат към традиция на писане, която, мисля, може да се разкодира като гей. От Марсел Пруст през Хенри Джеймс, до някой съвременен автор като Алън Холингхърст.

За презентацията е нужен JavaScript.

Също така смятам, че има смисъл да се говори за книгата като за гей книга. Защото това е книга, която е центрирана около гей животи. И е книга, която не се опитва да обяснява тези животи на стрейт[4] хората или на онези, които са отвратени от гей хората, или пък да им ги обяснява. Вместо това, както често казвам, в книгата се разказва за гей хората и тя е предназначена за гей хората (is about and for gay people). Ето защо, това е универсална книга – тъй като мисля, че литературата винаги удържа специфичното и универсалното. Специфичното не изчезва в универсалното. То остава. Затова книгата е гей книга – книга за специфичните видове връзки, които се пораждат в специфични гей общности. Ала тя е също и книга, която се отнася за човешките отношения изобщо. А това е универсално. Значи е две неща едновременно.

Смятам, че това е гей книга и мисля за себе си като за гей писател, куиър писател. И настоявам, че това е така, както и че най-универсалният американски писател в наши дни е Тони Морисън, която пише книги, в които се разказва за чернокожите и които са предназначени за тях. Това действително са универсални книги. Тъй че вярвам, че книгите, които са центрирани около живота на гей хората и са написани в гей общност, са универсални книги, книги с универсална ценност.

Според мен е много важно най-сетне да започнем да говорим за това. В България има автори като например Александър Вутимски, който е бил открито хомосексуален и е написал много красиви стихове за любовта между мъже. За Вутимски е изписана много литературна критика, в която сексуалната му ориентация изобщо не се споменава.

Така е. Тъкмо за това става дума. Защото, ако се замислиш за романите на Тони Морисън, която е единственият жив американски автор, спечелил Нобелова награда, преведени и на български, няма смисъл да говорим за най-известната ѝ книга „Възлюбената“, без да говорим за историята на робството. За условията, в които афроамериканците живеят след робството, за афроамериканския опит, афроамериканските общности. Книгата няма смисъл без тези неща. Но те не са ограничаващи – те са условията, които правят възможно книгата да има универсална човешка ценност.

Има определено насилие в това, да се изтрият куиър елементите от произведенията на великите поети. Защото, например, що се отнася до мен, когато бях тийнейджър, беше много важно да имам възможност да говоря за Уитман и да прочета тези велики стихотворения, които идентифицирам с Америка. Той е велик американски писател. И да съм в състояние да видя, че той е писал за любовта между мъже. Ако си принуден да признаеш това, става много по-трудно да оспорваш, че животът на гей хората има ценност и достойнство. Ето защо е важно да се държи на „куиърността“ в поезията на Вутимски.

Напълно съм съгласна. Нещо, което много ме интересува като социолог, са социалните основания на круизинг[5] културата, която изглежда толкова скандална и отблъскваща, ако човек не е част от тази специфична мъжка гей култура. Ала то е важна част от тази култура. Ще ми се да поговорим за това.

Вярно е, че круизингът е важна част от гей културата. И е вярно, че го има и в България, както и в Щатите. Всъщност, точно преди малко говорих с човек, който е отраснал по времето на комунизма и който ми каза, че е прочел книгата. Този човек ми разказа най-изумителните истории за гей живота по времето на комунизма, за това как най-големият отдушник на този живот са били круизинг тоалетните из София. Ще ми се той да напише книга за онова време.

Знаеш ли, мисля си, че отвращението всъщност идва от хора, които са отвратени от гей хората. Защото стрейт хората непрекъснато правят секс в тоалетни. Непрекъснато! Стрейт хората не мислят, че е отвратително те да правят секс в тоалетни. Мислят, че е готино да правят секс в тоалетната, ако са в самолет или в клуб например. Така че наистина става въпрос за отвращение от гей хората.

Интересното за мен е, че в Щатите круизинг културата е демонизирана не само от стрейт културата, а и от определен тип гей култура.

Същото е и в България, между другото.

Мисля, и често съм го казвал, че това е, може би, необходима част от развитието на всяко движение за права на малцинствата – да се вземат животите на хората от малцинството, които са презирани от мнозинството, и някак да се „опаковат“. Един вид маркетинг, чрез който ценността на тези хора става видима за мнозинството. Именно това е направило американското движение за равенство в Америка. И то е много важно и много ценно. Брачното равенство е много важно, важно е гей хората по целия свят да имат право да сключват брак. Защото с това право върви също и защита на семейството, и т.н…

Но?

Но опасността е в посланието, че вместо да прави това, което всеки проект за освобождение трябва да прави – да разширява възможните модели на живот, които могат да се възприемат като легитимни – движението за брачно равенство ги стеснява. Така че сега, мисля, стана по-трудно да се види ценността в модели на живот, които не включват моногамния брак, съсредоточен около отглеждането на дете. И да видиш ценността, истинската животоподдържаща ценност в общности, които са формирани на круизинг места. Мисля, че в Америка има желание от страна на мейнстрийм ЛГБТ организациите да направят тези разграничения възможно по-невидими. Това ми изглежда неприемливо.

Нещо в този дух каза и полският художник Карол Радишевски в интервюто си за „Маргиналия“.

Искам да пиша за круизинг местата като за места, където човешки същества имат човешки отношения. Като за места, в които може да се създаде общност. И като за места, които са очарователни. За мен наистина е очарователно как круизингът мултиплицира едно публично пространство. Прави от една тоалетна едно пространство за стрейт човек и различно пространство за гей човек. Спомням си, че първия път, когато намерих круизинг тоалетна в България, което стана по случайност, бях със стрейт приятел. Просто ни се ходеше до тоалетната. Аз веднага схванах какво се случва там. А приятелят ми си нямаше и понятие. Така че тази идея, която стрейт хората понякога изразяват, че круизинг тоалетните са по някакъв начин опасни и старото клише, че гей хората са хищници – нищо не е по-далеч от истината.

Гарт Грийнуел и НДК. Снимка: Светла Енчева.
Гарт Грийнуел и НДК. Снимка: Светла Енчева.

Очарователното за мен е, че има особен вид език, който е видим за определени хора и невидим за други хора. Очарова ме, че това много прилича на литературата, на поезията. И съм писал за начина, по който, когато бях дете в Кентъки, круизингът ме направи поет. Защото поезията използва ресурсите на публичния език, за да създава частно пространство. Круизингът създава частно пространство от публични пространства като тоалетни и паркове. И двете изискват четене. За да участваш в круизинг, трябва да можеш да разчетеш кода. За да четеш поезия, трябва да се научиш да разпознаваш определен вид код. Начините, по които езикът може да съдържа допълнителни значения, са невидими за много хора. Това е очарователно, обичам го.

Свързано ли е то с нещата, които казваш в интервюто си за „Дневник“, за достойнството на маргиналните места?

Абсолютно. Много силно вярвам, че литературата е начин на виждане. Не мисля, че достойнството е нещо, което даваш на някого. Мисля, че достойнството е нещо, което принадлежи на някого. Какво се случва, когато някой е лишен от достойнството си? Това става по вина на начина на виждане. Да демонизираш някого, означава да не успееш истински да го видиш. Литературата е ангажиран начин на виждане, каращ да изпъкне достойнството, което вече си е там. Не че се опитвам да пиша за тези места, за да създам някакъв вид достойнство – пиша за тях, за да се види достойнството, което вече го има, защото това са човешки пространства, в които човешки същества имат човешки отношения. И затова те имат ценност, която е безкрайна като всяка човешка ценност. Ето защо искам да пиша за тях.

Като говорим за маргиналното и за достойнството – бидейки американец, чувстваш ли се част от маргинализирано малцинство, или мислиш, че гей хората в Щатите вече не са маргинализирани?

Това е много сложен въпрос. Защото, от една страна, гей хората в САЩ постигнаха определен вид приемане, каквото дори преди десет години не бих могъл да си представя. И ефектът, емоционалният ефект от брачното равенство върху мен беше поразителен. Бях в България, когато решението беше обявено. Научих за него, защото български приятел – всъщност Светльо Желев – пристъпи към мен в лобито на хотела, вдигна чаша и ми каза „Chestito!“ „За какво?“ – попитах и той отговори – „Решението на Върховния съд“. И аз избухнах в сълзи. Нямах представа, че толкова много ми пука. Но, знаеш ли, има нещо много вълнуващо в това да имаш президент, който признава достойнството на гей животите. И да има законово признаване на това достойнство и ценност.

В същото време, в по-голямата част от Щатите можеш законно да бъдеш уволнен от работата си и изхвърлен от дома си, защото си гей. Има случаи в САЩ, в които някой се жени за партньора си през уикенда, отива на работа в понеделник и е уволнен, защото е гей. Тъй че Америка още е място, където куиър хората се борят, срещат дискриминация и насилие всекидневно, включително гей мъжете и най-маргинализираните членове на куиър общността – транс жените, чиито убийства в САЩ достигат ужасяващи размери. Дори в Щатите 40% от бездомните младежи се идентифицират като лесбийки, гей, бисексуални и трансполови. В САЩ чернокожите мъже, които правят секс с мъже в градските райони, са в риск да се заразят с ХИВ в степен, която я няма никъде, освен в Субсахарска Африка. В Щатите. Така че понякога много се ядосвам на мейнстрийм ЛГБТ организациите в САЩ, защото идеята, че щом имаме брачно равенство, мисията е приключила, не би могла да е по-далеч от истината.

Америка едва-що преживя най-ужасната масова стрелба в историята си. Насилието беше насочено към куиър цветнокожи хора. Това не е случайност. Още има места навсякъде в САЩ, където куиър хората се борят за живота си. И това се случва на мястото, където те имат най-голяма законова защита в света. Като погледнеш каква е ситуацията в други части на света, виждаш колко много работа има да се свърши. И Америка трябва да бъде част от тази работа.

Друго, което много ме ядосва при американските активистки групи, е, че често се правим, че останалата част от света не съществува. Това просто е неприемливо. Не е приемливо да кажеш: „О, ние можем да сключим брак. И ако живеем в Ню Йорк или Сан Франциско, няма да ни уволнят от работа.“

В България има много куиър учители, които биха загубили работата си, ако разкрият сексуалната си ориентация. Ти си бил открит гей учител в Американския колеж. Какво би казал на колегите си в български училища, които не са разкрити?

Не се чувствам като някой, който може да дава съвети. Защото, както сама казваш, тези учители няма да са в безопасност, ако се разкрият. Безвъпросно е, че аз бях защитен в Американския колеж, понеже съм американец. В буквалния смисъл – имах американски договор. Договорът ми беше с Масачузетс. Така че имах законова защита от Масачузетс; „законовият дом“ на Американския колеж е в САЩ. Работното ми място не беше подвластно на българското право.

Дори с тези защити обаче беше много трудно да бъде открит гей, учител в Американския колеж. Сблъсквал съм се с доста ужасяващи прояви на дискриминация. До края на престоя ми в Американския колеж много често ми се показваше, че видимостта ми като гей не се възприема като желателна от много елементи в колежа – и американски, и български. И имаше съпротива на всеки опит за подкрепа на гей учениците, както и на тези ученици, които искаха да ги подкрепят.

За презентацията е нужен JavaScript.

Няма място за съмнение, че Американският колеж в огромна степен се промени в сравнение с първите години, след като пристигнах. Миналата година, когато отидох там, имаше семинар на фондация „Елизабет Костова“ и две момчета се държаха за ръка. Вече има разкрити гей деца в училището. Има ученически клуб, който се занимава с проблеми на маргинални и малцинствени групи. Той беше създаден още по времето, когато бях в колежа. Има избираем курс, посветен на ЛГБТ проблеми, който, вярвам, е първият подобен курс на гимназиално равнище на Балканите. Ще говоря пред този курс в петък.

Искам да кажа, че това е изключителен прогрес. И се надявам, че ще има по-широко въздействие в България, че Американският колеж в София може да послужи като определен тип пример. Подобни програми в гимназиите са необходими, за да станат те сигурно място за ЛГБТ децата. И не само за тях, но също и за българските ученици. Необходими са, за да ги подготвят за света – за европейския свят и за света изобщо.

Беше много трудно и много обезкуражаващо. Срещу мен имаше заплахи и насилие. И всичко това ми се случи, бидейки американец. Не мога да си представя колко трудно би могло да бъде за един българин. Затова ще кажа – не, нямам никакъв съвет за такива хора. Освен това, което казвам на учениците си, които споделят с мен какво е да са гей в България и които искат да се разкрият, за да живеят по-автентичен живот. Смятам, че важна част от тази дискусия е въпросът за сигурността. Така че единственият ми съвет би бил – бъдете смели, но и се пазете.

На какъв въпрос би искал да отговориш, който още никой не ти е задал?

Истината е, че девет месеца откакто говоря за книгата и давам интервюта, мисля, че няма въпроси, за които не съм бил питан. Така че наистина нямам такъв въпрос.

А какво би казал на читателите на правозащитния сайт „Маргиналия“?

Специално за България, бих казал с какво удивление и възхищение наблюдавах за четирите години, през които бях тук, работата, която вършат правозащитните организации и активисти. Наблюдавах как това промени нагласите и културата, промени нагласите на студентите ми. Наблюдавах как публичният разговор за куиър хората в България се променяше за този период благодарение на извършения труд. Така че искам да изразя възхищението и благодарността си. И да добавя, че това е толкова тежък труд и е толкова трудно да отстояваш ангажиментите си на място, където борбата е толкова трудна. И като човек, който работи с млади хора в България, искам да кажа колко ясно усетих важността на този труд.

[1] Грийнуел, Гарт, 2016. „Каквото ти принадлежи“. Издателство Black Flamingo Publishing, София.

[2] Интервюто се проведе на английски език. Гарт Грийнуел каза „копнеж“ на български. В превода възприемам подхода на преводача на „Каквото ти принадлежи“ Надежда Радулова и редактора на книгата Димитър Кенаров думите на български език да се представят на латиница и в курсив.

[3] В неофициалния разговор с Гарт Грийнуел след интервюто той ми говореше на „ти“ във фразите, които каза на български. Затова, след известно колебание, реших и интервюто да бъде на „ти“.

[4] Хетеросексуални.

[5] Става дума за практиките на срещи и сексуални отношения на места като обществени тоалетни, градски бани и паркове.

Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.