Германският имиграционен модел и поуките от него

Едва ли има друго европейско общество, в което думата „имиграция“ е предизвиквала толкова яростни политически и обществени дебати. Почти до края на 20 век повечето германски политици отказват категорично да признаят, че Германия може някога да стане имигрантска държава („Einwanderungsland“). Дълго време престоят на чужденци се мисли като „нещо временно“, незначимо както в мащабите, така и в следствията си. Политиката за целенасочен подбор на „работна сила“ се свежда до преодоляване на конкретния недостиг на нискоквалифицирани кадри. Така през 60-те години на 20 век достъп до немския пазар на труда получават

гостуващите работници („гастарбайтерите“)

Вследствие на икономическия подем, в десетилетието непосредствено след Втората световна война Германия започва да изпитва недостиг на работници в определени отрасли – добив на въглища, металообработване, автомобилостроене, строителство. Взема се политическо решение за „внос“ на „работна сила“. Икономическите предимства на тази политика са безспорни. Социалните недостатъци обаче не са за пренебрегване. Самата политика на „внос“ се разглежда, както от политиците, така и от икономистите, като „временна“. Затова и никой не говори за „имигранти“, а за „гостуващи работници“. Само дето „гастарбайтерите“ не са неодушевени предмети, а хора – със собствени планове, цели, стратегии и мечти. И когато политиците решават, че е време политиката на „внос“ да бъде прекратена1, се оказва, че гостуващите работници са променили първоначалните си намерения и желаят да се установят трайно в Германия, а не да преустановят „гостуването“ си. През 1983 г. правителството на Хелмут Кол приема решение за стимулиране на завръщането на гастарбайтери в родните им държави. Тази политика е неуспешна – повечето гастарбайтери не само не напускат, а решават трайно да се установят в Германия.

Именно защото немското общество е напълно убедено във временността на престоя на „гостуващите работници“, до средата на 90-те години не се полагат почти никакви усилия за разбиране на културните и социални специфики на чужденците. Липсват сериозни подходи и политики за интеграция. Напротив, през 70-те и 80-те години държавата подпомага обособяването на училища за чужденци, в които децата на гастарбайтерите могат да учат своя роден език. Целта е по-лесната им ре-интеграция по родните места, в които се приема, че те ще се завърнат. Политически никой не говори за „имигранти”, а за „гости“, за хора, които днес са тук, а утре ги няма, за хора, които не принадлежат към немското общество – нито политически, нито социално.

В края на 20 век тази политика започва да изглежда все по-абсурдно. В Германия израства „второто поколение“ имигранти – децата на гастарбайтерите, които познават родината на родителите си единствено от летните ваканции, прекарани там. Все по-силно се заговаря за необходимостта от интеграция, понятие, днес твърде оспорвано в миграционните изследвания, но политически все още важно.

Наред с интеграцията на второто поколение, все повече се засилва натискът на индустрията за нов „внос“ на квалифицирана работна ръка – на хора, работещи в IT сектора. Недостигът в средата на 90-те е драматичен, а законодателството на Германия е толкова рестриктивно, че на практика е почти невъзможно да се назначат на работа специалисти с чуждестранен паспорт. Първата стъпка е въвеждането на квази-имиграционната Зелена карта за специалистите в IT сектора. Приета е от правителството на Герхард Шрьодер през 2000 година. Вторият ход е приемането на нов закон за миграцията (Zuwanderungsgesetz) през 2004 година. В него се разрешава на студентите, завършили образованието си в Германия, да останат трайно след дипломирането си. По силата на дотогава действащия закон, чуждестранните студенти са длъжни при завършване на обучението си да напуснат Германия и да живеят в чужбина поне две години, преди да могат отново да работят или учат в страната. За новодошлите мигранти се предвиждат интеграционни курсове. Тази промяна се отнася най-вече за съпрузи, идващи по силата на международните правила за събиране на разделени семейства. На висококвалифицираните мигранти се издава безсрочна работна виза. Тези важни изменения на нормативната база свидетелстват за няколко съществени социални промени – Германия изцяло се сбогува и с термина, и с идеята за „гостуващия работник“. Тя все повече осъзнава себе си като „имигрантска държава“ – като държава, в която имигрантите са добре дошли2 да живеят, да работят, да учат, да реализират себе си и своите планове и, разбира се – да допринесат за социалното икономическо развитие на страната.

Последното съвсем не е изтъркан реторически шаблон. В Германия отдавна е известно, че съществуващата система на пенсионно осигуряване не би могла да бъде запазена, ако няма демографски прираст. И понеже немските семейства не се впечатлиха от популисткия призив от 2000 г. на политика от Християндемократическата партия Юрген Рютгерс „деца вместо индийци“ („Kinder statt Inder“), миграцията все повече се приема като възможно и необходимо решение на демографския спад.

Тази икономизация на миграционната политика – за целенасочен подбор на млади и квалифицирани имигранти – е несъмнено от значение за бизнеса. Тя обаче е предмет на сериозна критика от страна на хуманитарни и църковни организации. „Човекът е много повече от своята квалификация, от уменията и постиженията си“ е водещият мотив на тази критика. Защото икономизацията на миграционната политика, макар и тихо, затваря вратите пред тези, които не могат да бъдат „от полза“ за демографското развитие, за икономическия просперитет или за пенсионната система. Става дума за

търсещите убежище

Именно нарастващият брой търсещи убежище3 в Германия през последните три години породи дебат за формулиране на нов закон за имиграцията, респективно за актуализиране на сега действащия от 2004 година. Преобладаващата част от търсещите убежище в Германия – идващите от Сирия, Ирак и Афганистан, биват признати за бежанци. Но мигриращите от Сърбия, Косово, Македония, Албания или Босна нямат право на убежище.4 Малцина могат да докажат убедително, че са политически преследвани, или че са жертви на институционална дискриминация. Съществената причина тези хора да търсят убежище в Германия са лошите условия на живот и желанието за по-добре платена работа. Големият проблем е, че немското законодателство не предоставя на тези хора алтернативна миграционна пътека. На тях изначално е отказано правото да дойдат в Германия и да търсят работа. Новият закон би им дал шанс да кандидатстват за икономическа имигрантска виза. По сега действащия закон това е на практика невъзможно. Дискутираната в момента идея е в Германия да се въведе точкова система по канадски образец – желаещите да имигрират следва да отговарят на определени условия – да владеят немски, да бъдат млади, да имат квалификация, която им позволява намирането на работа и т.н. Друг е въпросът, доколко тази точкова система не би била дискриминативна, особено по отношение на възрастните и по-ниско образованите. Според новите предложения, търсещите убежище трябва да получат по-бърз и лесен достъп до немския пазар на труда, а не да изчакват придобиването на бежански статут, за да имат право да работят.

Коя от тези идеи ще бъде приета, е рано да се прогнозира. Одобряването им би имало знаково значение не само за Германия, а и за целия ЕС. Тенденцията обаче е ясна – вече дори най-консервативните кръгове5 признават, че Германия е „имигрантска държава“ – държава, в която имигрантите не само имат своето временно и обусловено от конюнктурата място, а са същностна и неразривна част от немското общество.

Какви могат да бъдат поуките от германския имиграционен модел за България?

В България до 1989 г. както емиграцията, така и имиграцията, са държавно контролирани и ограничавани. През последните 25 години бяхме предимно общество на емигранти. Колкото по-рано обаче приемем факта, че се превръщаме в атрактивна имиграционна дестинация, толкова по-големи ще бъдат възможностите да спечелим като общество от миграцията и от имигрантите. Да спечелим не само икономически, а и културно, образователно, човешки.

Нужно е провеждането на сериозни миграционни и интеграционни политики, а те няма как да се състоят в изграждане на ограда по границата с Турция. Съвременните миграции не са еднократно и еднопосочно решение – някои от имигрантите ще продължат пътя си към други места, други ще се върнат в родните си домове, трети ще можем да обозначим като „мобилни“ – идващи и отиващи си за определени периоди. Но миграционна политика, която се базира на презумцията, че имигрантите са временни „пришълци“ или „гости“, които ще си тръгнат след година-две, е обречена на провал.

Икономиката и икономическите критерии при подбора на мигранти са важни, но те не са всичко.

Презумпцията, че имигрантите заемат работните места на местното население и с това допринасят за увеличаване на безработицата сред него, е напълно погрешна. Някои от имигрантите създават нови работни места.6 Други заемат работни места, които местното население не желае или не може да заеме. Безработицата не е пряко зависима от имиграцията. В страни с нулева имиграция безработицата няма да изчезне. Съществуват държави с висока имиграция, в които безработицата е изключително ниска. Но при висока безработица, ниски доходи и бавен икономически растеж търпимостта към идеята за приемане на имигранти намалява – на популистите е лесно да “обяснят”, че “чужденците са виновни” за загубата на работното място и за икономическите кризи.

Едно приемащо общество има както правото, така и задължението да определя рамките на общуване. Съвместното съжителство на хора с различен национален, културен, социален бекграунд, както и с различни всекидневни очевидности, ще ни изправя пред нови предизвикателства. В Германия особено интересни са дебатите за равенството между половете, интерпретирано по различни начини от отделните имигрантски диаспори. Теми като принудителните бракове, „убийствата на честта“ и гениталните обрязвания на жени в момента изглеждат абстрактни и далечни, но е възможно в следващите години при нарастващ миграционен обмен те да станат актуални и в България. Конституцията и законите на страната са базата, върху която тези предизвикателства следва да бъдат решавани.

Общественото приемане на имигрантите е разковничето за една успешна имиграционна и интеграционна политика. В едно общество, в което расистките и „фобски“ нагласи се допускат безпроблемно до публичността, прогнозата за успешна интеграция не може да бъде много благоприятна. Враждебността и омразата към различните не могат да се премахнат за миг, но първата стъпка е да скъсаме с представата, която, за съжаление, често битува сред определени среди, че имигрантите са „социално слаби“, „необразовани“, „болни“, „калпави“, „втора ръка хора“ и едва ли не „нечовеци“. Много бързо в България забравихме опашките за визи, на които се редихме през 90-те. Те не са изчезнали. Сега просто други се редят на тях.

1 Това се случва през 1973 г. вследствие на икономическата криза от началото на 70-те.

2 Неслучайно на най-високо политическо равнище се говори за т.нар. „Willkommenskultur“ – „култура на приемане“, вж. http://www.bmwi.de/DE/Themen/Ausbildung-und-Beruf/Fachkraeftesicherung/willkommenskultur-und-zuwanderung.html.

3 По данни на Министерство на вътрешните работи на Германия броят на подадените молби за убежище през 2014 г. е 202.834. Вж. http://www.bmi.bund.de/SharedDocs/Pressemitteilungen/DE/2015/01/asylzahlen_2014.html.

4 Убежище биха могли да получат единствено представителите на дискриминирани малцинства от тези държави.

5 Съпротивата срещу този факт нараства – за това свидетелстват както движенията HoGeSa (Хулигани срещу салафистите) и PEGIDA (Патриотични европейци срещу ислямизацията на Запада), така и основаването на партията Alternative für Deutschland (Алтернатива за Германия) на 6.2.2013 г.

6 Според изследване на Фондация “Фридрих Еберт” през 2014 г. в Германия има 486.000 частни предприемачи с чуждестранно гражданство. Вж. http://library.fes.de/pdf-files/wiso/10948.pdf.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Марина Лякова

Марина Лякова е доктор по социология, заместник-директор на Института за трансдисциплинарни социални изследвания в Карлсруе (Германия). Преподава "Миграционни изследвания" и "Социални изследвания на пола" в Образователния университет в Карлсруе. Изследователските й интереси са в областта на миграцията, малцинствата и човешките права.